Творбите „Нощ” (1901 г.) и „Песен на песента ми” (1906 г.) представляват най-сложната, най-драматичната, най-дълбоката психо-емоционална и личностно-съдбовна изповед в лириката на П.К. Яворов. Те се родеят по много пластично-изобразителни, а и композиционни признаци. Тяхната изключителна сила се крие не само в ярката художест-вена експресивност, която пронизва цялата естетическа същност на произведенията, но също така и в невероятно актуалното им социалнополитическо съдържание. То е пречу-пено през деликатната, остро реактивна, болезнена и покоряващо честна индивидуална позиция на твореца. Ето защо е недопустимо литературните историци и критици да из-казват формални обобщения, които визират преди всичко стихотворението „Нощ”. И да стигат до внушения, че Яворов бил „поет на нощта” (наричат го даже „нощен поет”), или пък да се разглежда „мотивът за нощта като антипод на деня”. За поезията на този последовател на Христо Ботев, и нему равен по магнетичност на лирическото слово, подобна формулировка е неправдоподобна и ограничаваща, тъй като и двамата наши велики поети съчетават в палитрата си както блясъка на светлината, на възторга, на радостта, на борбата, на висшия обществено-революционен идеал, така и сенките на мрака, на отчаянието, на душевния смут, на хипертрофираната невяра, на безмилостния себеанализ, на критичността, стигащи понякога сякаш до един вътрешен срив, след който по-нататък не е възможно като че ли каквото и да е възземане. И все пак, жизненият дух побеждава, перото ражда нови откровения, участта повежда своите избраници било към свинеца на Вола, който ще свие ореола на безсмъртието и на вековната легенда, било към отровата и куршума в предварително и спокойно стъкмена домашна постеля, които ще разпалят още по-злобно климата и ще наситят с тъгата с омраза и сплетни. Ала с нищо не ще уязвят обаянието на един от най-мощните наши лирически първенци...
По творческа природа, по душевен строй, по гражданска отговорност и по интимна вглъбеност Яворов е поет-аналитик, страстен защитник на свободата си, на чувствата, на мъката и на щастието си; на бликналата, макар и за кратко, упоителна жажда за майски лъчи, за пролетно слънце, за добруване. В такива мигове сърцето му е в подем и вдъхно-вението му търси ведър простор. Погледът е отворен широко за прелестта на природата и за красивата хармония в човешките отношения. И заедно с това настъпват в подмолите на съзнанието му тъмни съмнения, раздиращи конфликти, неизмерими по мащабност гърчове, сякаш невъзможни за въображението на обикновения човек свръхизпитания. Те превръщат лирическия герой в едно изпепелено съсредоточие на земни, космически, родолюбиви, родови, национални, лични терзания, които го хвърлят в дъното на пропастта и го изтласкват отново към арената на вътрешния сблъсък, на равносметката. Тя е и кървава, и гальовна, и молеща за милост, и доказваща безкомпромисната отдаденост и привързаност към отечество, майка, любима, съвремие и живот. Стихотворението „Нощ” покрива напълно всеки нюанс от една такава характерна за Яворов многопосочност. И в този план е неубедително да се твърди за наличието на някаква предопределяща тенденция, която диктува строго или само „екстравертната”, или единствено „интровертната” нагласа на поета. За него и като личност, и като писател, и като общественик е абсолютно своеволна и празна тази наукообразна и претенциозна дефиниция...
Много е важно да разберем не толкова „структурата”, съставките на композицията в „Нощ”, колкото да открием и да проследим от какво са обусловени, а и как избухват страховитите преживявания и кошмари на лирическия субект в тази крайно динамична изповед-монолог. Той носи очертанията на бълнувания и стресове в рамките на възбудени сънища и съновидения. И не случайно първоначално авторът е назовал творбата си „Сънища”, после я нарича „Една нощ”. Така е публикувана тя в сп. „Мисъл”. А след това окончателно приема заглавието „Нощ”. Успоредно с апокалиптичните картини са нарисувани реалистични мечти, неосъществени действия, натрупани вини, покъртителни признания, огромни граждански, човешки, национални желания. Никоя композиция на лирическото произведение не е резултат на дълго мислено, проектирано, едва ли не педантично завършено инженерно построение. Най-малко такова може да се окаже то в поезията на Яворов, която е по същество горене, внезапна ерупция, връх и пропаст, огън и лед. И в такъв случай е излишно да се гледат и обясняват „конструкциите”, а е потребно да се усети потокът на чувствата и вълненията, да се уловят завоите на изпитанията, да се откроят мащабните образи - мъка, болка и надежда, изградени около самата поетова личност, около любовта към България, около светостта на майката, около свидната любима. Без тия опори би се разпаднала целостта на поемата „Нощ”, чиито езикови, психологически, сугестивно-изразителни въздействия се налагат от изпепеляващата искреност на твореца и следват мигновения изблик на емоциите, на виденията, на илюзиите, на трескавите откровения. Не току-така някои определят „Нощ” като „трагично-изповеден монолог”...
Мнозина изследователи намират причината за вътрешната безизходица на поета в тогавашната му дълбока криза, която го раздира по всички линии. Пред Михаил Арнаудов той говори за една своя „съвсем друга душа” след 1903 година, много различна от „оная, която изявих през работите си в първия период”. Ала „Нощ” е написана преди краха и разочарованието на Яворов след македонските му спомени и преживявания. Следователно, другаде трябва да е заложен коренът на треската, която води поета към убийствената и пречистваща нощна преизподня. Асен Златаров казвал на приятеля си Яворов, че бил упреквай, защото е изоставил от поетическото си внимание „живота на малкия брат”, т.е. - на обикновения човек. А Яворов му отвръщал с обе-щание да създаде творения с нова социална категоричност. И се изтъквал като „по-голям социалист от мнозина, които редовно си плащат членския внос при широки и тесни”. Може би до известна степен по-верен отговор за източника на душевната му раздвоеност ще получим от едно писмо на Яворов до Никола Найденов от 28 декември 1901 г. Вижда се от съдържанието, че авторът е обхванат от „кипеж на чувства и страсти, в които да изкъпя душата си от наслоилия се върху нея дребнаво житейски прах”.
Някои по-тънки познавачи на житейския и творчески път на поета съвсем документално и хронологически свързват вътрешния смут, жестоката душевна разпнатост на лирическия герой в „Нощ” с диктаторската разправа и кървавото потушаване на селските бунтове през 1900 година. За тях творецът-патриот и гражданинът-социалист тревожно е следял, а е посещавал и митингите в тяхна подкрепа. Да си припомним стихотворението му „Сизиф” и „Май - 1900”. Ганка Найденова съвсем недвусмислено и пряко приобщава и свързва проблемно и творческо-психологически трите произведения. Според Георги Цанев, идейната борба у Яворов е най-драматична в „Нощ”, отбелязва „критичен” момент от развитието на поета и представлява „втория мост към втория период” от еволюцията му. Но в дълбоката си художествено-емоционална същност произведението е реалистична творческа и гражданска равно-сметка. Сигурно са много повече и най-различни обстоятелствата, които пораждат жестоката вътрешна конфликтност на лирическия герой. Ала в никакъв случай той не може да се възприема като изразител на чисто индивидуална фикция и да се лишава от солиден социален подтик за мъчителните падове и надежди. Напълно прав е Антон Страшимиров, че всяка въздишка на поета е „въздишка на милионите”, че тогава нашият живот е „ Тъмница”. Поради това „Нощ” не бива да се тълкува само като израз на лична съдба. В него има струни от стария и от новия бит на „нашия народец”. И наистина, тази кошмарна бездна, в която пропада героят, не е адът на страданието единствено за него. Тя е обобщаващ символ с точен исторически адрес - Родината, отрупана с рани, видяла робства, изпитала коварствата и жестокостите на чужди и свои угнетители. Народните мечти са продадени „отдавна”, и то „за късче хляб”:
Не песен слушам! А зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
подземни писъци... Хлести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.
Това е ботевска по сила и въздействие картина, която се вихри в хаотичната и плам-нала глава на лирическия герой. И няма оправдание да я считаме просто за някаква ака-демична екзистенциална постановка, неуплътнена от сегашната и предишна съдба на отечеството ни. Защото непосредствено идват безмилостните откровения, които доизг-раждат и подчертават безпрекословната поетова отговорност пред нашата земя, пред рода и родината ни:
И мъка, знойна мъка нокти
в сърцето ми забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм подигнал,
сестра продал, от страден брат
лице отвърнал безучастно...
Няма никакво съмнение, че тук става дума за едно дълбоко патриотично, синовно, българско участие и съчувствие към преживяната и в момента нерадостна орисия, смесена с недалечните робски последици. Майката, сестрата и братът в конкретния текст олицетворяват и насочват към страдалческата биография на България, към която Яворов никога не е бил нито равнодушен, нито пък абстрактно загрижен. И затова, когато съзнанието му се блъска в „мъгли страхотни-задушливи, на ада сякаш из недрата стихийно блъвнати въз мене”, точно тогава изпъква пред очите му отечеството. И героят на поемата иска от него прошка като „разблудно чадо”, отдава клетва пред него като син и воин:
Ще бъда твой! Кълна се, майко,
кълна се в хилядите рани
на твоята снага разбита;
кълна се и в мечтите твои
за бъдащност честита:
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до Черноморските води!
Тук е сърцевината на болката, защото след Берлинския диктат страната ни е зверски разпокъсана. Това, което политиците не искат или не смеят да изрекат, е свещен дълг на твореца, който представлява всички нас. Още и затова, че неговата идея е високо хуманна - тя иска простор за „дух свободен” и отворен път за гения български, по който „разкошни лаври ще растат...”
Поетовото сърце става епицентър на собствените си терзания, на въжделенията за утеха на сина върху майчините скути, за обичта на жената - „мечта на моите мечти”, която ще го прероди. А той ще чезне в блаженство и ще изпие „с целувка жадна” събираната през годините у нея „отровал/ота”. Има нещо необичайно в обрисовката на л!обовта. Не че другаде авторът не е постигнал и по-съкровени, и по-ярки в интимността си внушителни чувства. Но в стихотворението „Нощ” измеренията са от невиждана мащабност, защото в една композиция са поставени успоредно и единно Родината, Майката, Любимата и Смъртта. В този дух творбата е съчетание от изпепеляващи екзистенциални тревоги, от покъртителни родолюбиви доверявания, от интимен и даже фатален унес по взаимни обвързвания, които ще отведат влюбените в недосегаем рай; от покорство пред неизбежния рано или късно край на земния път:
Ще мине век и никой вече
не може мястото показа
на моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна...
И все пак нито покой, нито забрава ще настъпят за поетовата душа. Сълзите на майката ще поливат надгробното „босилек-цвете”, последният стон ще багри с кръв устните на любимата и ще пита - „Кажи ми, чакаш ли ме там?” Но гласът на родината ще кънти под земята и ще призовава:
Елате, живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!
Терзанието на „мъртвия” е поразително - като чуе вопъла на отечеството си - „и щели се подигна аз?” Тук е поставено ударението в цялостната емоционална, естетическа, идейна и гражданско-изповедна тъкан на поемата „Нощ”...
Творбата е завладяваща стихия от изповеди, метафорични акценти, фолклорни напеви, повтарящи се паралели, природни картини. Някои анализатори квалифицират произведението като „автобиографичен елегически етюд”. Константин Величков говори за „ трагични видения, които вцепеняват и в които някъде поетът се издига до най-голяма висота”. Постройката на стихотворението няма строен, логичен, последователен, завършен характер. Всичко е родено от вътрешните душевни импулси, от начупената линия на болезнените чувства, от посоката на бълнуванията, които понякога изтрезняват и обуславят успокоителни реалистични обобщения. Не случайно Пенчо Славейков казва, че „Нощ” изпълва читателите „с недоумение и страх”. И той предпочита игриво-закачливата песен „Луди-млади”. Може би и затова, защото кръстникът и наставникът на Яворов е смятал, че любовта ще върне поета към живота, „с който по всичко изглежда е на нож”! Всеизвестно е, че полюсни психологически състояния владеят лирическия герой в поезията на този свръхдраматичен автор, който е дал категоричната оценка за битието си: „Аз не живея - аз горя!” Затова и миг след краткото равновесие пак тържествуват коварните съмнения:
Звъни в ушите, а сърцето
ще пукне - бий. В безмълвност нощна
и тук, притиснала ме гробно,
и вън тъма...
Според Михаил Арнаудов, има „патологическа възбуда” и „кошмарни видения” в стихотворението „Нощ”. В него той открива даже и „халюцинаторно вживяване”. И предлага една образна тълкувателска формулировка, която е възможна и като ключ към идейното и художествено усвояване на творбата. Чрез нея е постигнато „невиждано у нас майсторство”. Хиперболата е станала „сестра на нормалното възприятие, както сънят - брат на будното съзнание”. А само 5-6 месеца преди „Нощ” Яворов е жадувал чрез една упойваща „съблазън” като „целува лъчът на тъжната луна, зефир косата ми да милва, една да ме люлей вълна...” („ Желание”). Давам този пример, за да се види до какви несъвместими, взаимоизключващи се психоемоционални състояния се разпростира амплитудата в преживяванията на лирическия герой. Не напразно поетът е определян по повод на това стихотворение като „болния младеж”...
„Нощ” нарушава като че ли обичайната образно-композиционна и ритмично-езикова стилистика в поезията на Яворов, която познава богатство от множество похвати, средства и нюанси. То се извисява над познатото ни до него поетово творчество, макар че вече са налице изключително драматични творения като „Арменци”, „Калиопа” и „Гра-душка”. То се отличава и от написаните след него „Песен на песента ми”, „Хайдушки песни”, „Две хубави очи”.
Изящният майстор на мерената и предимно римувана реч в „Нощ” използва преобладаващо белия стих, който позволява повече динамика, една свобода и дори не-обуздана еруптивност на мисълта. Редуват се и се смесват сурови, хаосни, може би неочаквани и за самия герой вълнения и сцени - ту достоверно приемливи, ту обагрени романтично, ту наивно сантиментални, ту разтърсващо апокалиптични. Освен това е изчезнал галещо мелодичният ритъм, характерен за повечето произведения в лириката на Яворов. В „Нощ” чувството нервно избликва на тласъци - според емоционалната еуфория на лирическия герой. Не се вижда нищо гладко и равно в потока на бликналите изповеди. Всичко е силно нагорещено, даже разстройващо композицията, която се разкъсва от непоследователността на сюжет, мотиви, характеристики. Насечена е от падовете и по-демите на психо-емоционалната нестабилност. „Нощ” е вик на Яворовата душа да съхрани себе си, да запази обичта към родина, майка, любима, да не пропадне в бездната на отчаянието и неверието, да не се предаде в обятията на безжизнеността и нихилизма, да не се отрече от големите и трайни ценности на духа, на историята, на хуманността, на гражданския дълг. Според мен, стихотворението „Нощ” не е глас на изгубените идеали, а неистов вик за тяхната защита. „Нощ” е документ за мрачна криза, от която не следва разрушението и вдигането на предателското знаме, а страшен катарзис на душата, спасителен устрем към живот и ново творчество. Непрогледната сянка на нощта е ос-ветена от изгряващото слънце на очакването и надеждата:
Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад - о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея... и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина...
Това е най-закономерният финал на поемата, макар и той да не е текстуалният. Другият, композиционно-фактологическият има повторителна функция, създава отворен смисъл на стихотворението и не внася нищо повече от познатото ни вече чувство на безизходица в смутеното съзнание на лирическия герой. По-нататъшната биография на Яворов потвърждава мрачните усети от „Нощ”, но тя доказва и непреодолимия му патриотично-хуманистичен, а и творчески път, благодарение на който поетът става легендарна личност от епичните борби за свободата на Македония. И продължи, макар и да не я завърши, своята лирическа, драматургическа и публицистична предопределеност. На 15 септември 1901 година той пише, че е „разнебитен и омаломощен”, че е „разколебан”, че се намира „на два шага от литературната смърт”. Но това предчувствие, слава богу, не се сбъдва веднага. Пейо Яворов достойно, огнено, та-лантливо живя и твори, страда и се бори до фаталните 1913-1914 година. После духът му намери покой, а името му все още радва, стряска, предизвиква и озадачава. Такава е участта на гениалните творци.
