През 90-те години на миналия век младият телеграфист Пейо Крачолов - романтик и мечтател, изпраща в социалистическите списания „Ново време” и „Нов живот” три стихотворения. Увлечени в търсенията си на пропагандна поезия, във вътрешните си борби, поетите в съответните редколегии не обръщат внимание на новите по звучене и идеи стихове, не съзират зад тях появата на оригинален творец и ги отхвърлят. Трите стихотворения („На един песимист”, „Луди-млади” и „Мен, девойко, не люби”) Пейо Крачолов изпраща по-късно в списание „Мисъл”, издавано от П. П. Славейков. Пред Т. Г. Влайков строгият поет прочита стиховете, възхищава се на добавеното „Калиопа” и казва: „Хубава, много хубава работа - бива си го тоя Крачол. Има у него божествена дарба”, след което ги приема, отпечатва и дори става „кръстник” на младежа - слага му псевдонима, превърнал се в класически в нашата литература - Яворов.
Така, с излизането на „Калиопа” през 1899 г., в българската лирика повява свеж вятър. Самият Пенчо Славейков, тънък естет и познавач на европейската поезия, заявява, че такъв вид стихове той не познава. Темата на малката поема е класическа за народното творчество. Тя е формулирана точно, стегнато, изящно в последните стихове:
Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели...
Тази позната тема Яворов пресъздава гениално опростено и същевременно естетически красиво, точно, с познатите средства от фолклора, но обогатена с много психологизъм, романтизъм, мечтателност. Поемата е музикално звучаща, песенна, ритмична. Стихът е мелодичен, използвани са звукоподражания, алитерационни форми, свободно употребени рими (външни и вътрешни), сменящ се ритмичен строй на отделните части. Каква красота лъха от изящните стихове на младия поет:
Гледай искри, рой звездици
от желязо нажежено,
гледай огнени езици
от огнище разжарено
или:
- Трака-чук, жан-жин, трака-чука! -
наковалнята възглася...
или:
Огънят е пакост жива,
с огъня игра не бива,
луда-млада, проумей:
с него - знай си! -
не играй си,
ох, недей!
Нежността, звучната красота са обогатени с много философски размисли за човека, чувствата му, жертвеността, морала и закона - вечния, божия, писания. Само в няколко стиха Яворов поставя и решава извечни проблеми:
Млади, млади, ум не може
вам сърцата да смири!
А защо с крила ти, боже,
пеперудите дари?
За него, младият, романтикът, поетът, този проблем има своето решение и то е дадено изначално - любовта е дар божи, така, както той е дал на пеперудата крила - пъстри, красиви - за да лети, за да омайва, за да покорява с прелестта си, така е дал и на хората любовта. Второто известно Яворово стихотворение - „Арменци”, излиза няколко месеца по-късно. В него поетът говори за друг извечен проблем - омразата към робството и любовта към свободата, жаждата за борба и непобедимата човешка вяра в идното. Тук той е следовник на предтечата си Ботев, като него създава стихове, които са близки до народното песенно творчество по стил, език, използване на художествени средства и най-вече - близки по дух. Тази трагична песен за героизма и саможертвата е вдъхновена лирическа творба, активна изява на един борбен романтик и революционер. Образната система на поета говори за близост и до философията на вечния бунтар Христо Ботев, и до нравствеността на вечния оптимист - народа. Силата на чувствата, страстите, идеите е изразена чрез образа на бурята - помитаща, страшна, но неуспяваща да погълне човешкия стремеж към прогрес, към свобода. Силно влияние на народнопесенната традиция има и в останалите Яворови стихове от този първи период на творчеството му - „На нивата”, „Градушка”, „Заточеници”.
„На нивата” - всъщност малка поема, е преработен вариант на стихотворението „Пролетната жалба на орача”. В този му вид то е ярък пример на синтез между личното и фолклорното творчество, пример за умело използване на познати форми (епитети, метафори, образи) в нов, оригинален поетичен вид. Слънцето прилича и убива в много народни песни, но тук то убива не човека като форма на живот, а човека като форма на мислене. Тежкият труд, показан в песните като губител и унищожител на материята, тук е губител на духа. Красивата природа, която народният герой приема като част от живота си, а Ботев я възпява, в поемата е унизително напомняне за положението на „човека-скот”:
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели
- прекрасна, естетически пресъздадена възвишена картина на красотата. Картина, близка по звучене до най-гениалните стихове на великия Христо Ботев: „Настане вечер...”. И - рязкото, контрастно продължение - нови стихове, които пресъздават нова философия, философията на досадата, на материализацията, дори на омразата към тая красота, която съществува извън човека и не може нищо материално да му даде:
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо, ти стане: их опустяло!
Това е и въздишка на изнемога, и вик на протест. Разговорно-народните думи, формата, изразността са близки и същевременно далечни от фолклора. Те са продължение и развитие на създадената народопсихология от неизвестните автори, и контрастно-протестна изява на новото време и новото възприятие на света, фактически Яворов, който се е прекланял пред Ботевата поезия, не е епигон на великия поет, така както Христо Ботев не е повтарящ недостижимите върхове на народнопесенното творчество. Близостта между Яворов, и Ботев е най-вече в драматично-поетичната изява, в трагичния монологизъм, в страстната изповедност, в рязката оценка на света и човека. Тези разцветки в черно-бяло са типични за фолклора, където героите са или добри, или лоши, и почти никога не са колебаещи се, търсещи. Лирическият герой на Яворов е направил крачка напред от тази народна философия. Той пита, бори се, губи, но не се отчайва, изправя се дори срещу бога и природата - „Градушка”. Трагичната съдба на селяните, загубата на бъдещето (защото гибелта на реколтата е гибел и на хората) не ги кара да отпускат ръце, да паднат духом. Посивели лица, тихи стъпки, крачки по обруленото, унищожено поле - това е ход на хора, които няма вече какво да губят, които са готови на борба с всекиго и всичко, дори с върховните сили на света. Силата на тези стихове не е само в разговорно-народните форми (прокопсия, орисия, халосаш), класически изразни форми (главата тегне, а сън очите залепя сякаш), натуралистични форми и образи (дий, краста; в пот възвряла гори снагата; почешеш ли се тъй еднъжки, пари да падат, наместо въшки), а и в традиционно-фолклорното пресъздаване на реалностите и духа на човека.
Близки до народната песен са стихотворенията „Павлета делия и Павлетица млада” и „Луди-млади” - по форма, по стил, по използваната лексика. „Луди-млади” е своеобразна трактовка на вечната тема за несподелената любов и несъгласието на родителите („Стоян и Рада”, „Неразделни”). Силата на любовта, силата на верността побеждава, а философията на поета е отново ясно и красиво изразена в последните стихове:
Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска се пилее,
дето иска, там ще пее...
Отново поетът използва класическите средства на народнопесенния изказ (луд лудея, зъл бекрия, Росин татко чашите целува сладко), класическата форма, изразява класическите общочовешки и вечни идеи за силата на чувствата и победата им над меркантилното, материалното. Подобно по форма и звучене е стихотворението „Павлета делия и Павлетица млада”. Темата е позната - изпитването на верността, силата на любовта, победата на доброто над злото. В духа на народната песен е и известната доза еротичност - премерена, изящно изказана, естетически показана:
Че за дявол кът едничък -
пусти огън, бог самичък,
луда-млада, отреди:
дявол черен злонамерен в огън бди.
(„Калиопа”)
Или
Първа нощ, Аглика! първа и по слава;
нели ръб на устна имам оттогава?...
(„Павлета делия и Павлетица млада”)
Силата на тази лирика е и в умереното, точно и елегантно използване на разговорни форми, на приземяването и понякога дори на хумористичното представяне на ситуацията.
Лирическият герой е влюбен, неговата душа е настроена на вълните на красотата, на нежността, но и той изпада в комични ситуации, показани простичко и с много хумор:
... тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата.
Трене-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! - хоп на двора...
(„Луди-млади”)
В тези стихотворения Яворов пресъздава реалностите на живота в типичните за народната песен форми и стил, но с много нови, оригинални философски виждания - оценката на битието, изграждането на образите, ритмичната смяна на чувствата, контраста в личностите и съдбите, поставянето на извечни човешки проблеми в нова трактовка. Много често поезията му се доближава до прозаичното, до класическата фолклорна формула - героите срещу съдбата. Така поетът стига в развитието си като творец до втория период - личната изповед, до трагичния изказ на преживяванията на личността в безвремието. В този период Яворов създава такива стихове като „Нощ”, „Насаме”, „Видения”, „Демон”. В „Недей ме пита” (станала популярна песен), лирическият герой е разкъсван от душевни страдания, от разочарованията, от нежеланието да се предаде на житейските слабости. Поетът е използвал класически форми и методи от народното творчество за изразяване на човешките тревоги и размисли. По дух, по начин на философско търсене, то напомня Ботевото „Майце си”, като разбира се, не е нито повторение, нито подражание. Такъв - едновременно традиционен и оригинален - е и стилът на изказа в „Нощ”. Интелигентът Яворов, поетът, философът изразява тревогите си простичко, по човешки, използвайки познати народни говорни форми (вгъва се небо далечно; проклятие да изрекът), изрази (съвест гризе; орисници ми предвещаха), стил и маниер.
В класическите си любовни стихове поетът също използва творчески щедро завещаното от народните певци. Силата на тези стихотворения е не само в новото, оригинално, силно изразяване на любовните чувства, но и в духовното му и формално продължение на традицията. Страстни любовни чувства, готовност за смърт в името на правото да обичаш, постоянното сравняване на живот без любов със смъртта - това са традиционни виждания на народната песенна мъдрост, формулирани и оригинално, и типично, за българската психология. Проблемите в тях са личностни, национални, общочовешки, изказани и изпети класически и оригинално.
Най-силно е влиянието на народната песен през този период в неговите „Хайдушки песни”. Те са отражение на романтичния революционен период, когато Яворов дружи с Гоце Делчев, опознава проблемите на македонското движение, заживява с тях, готов е да умре за тях. През този период Яворов пише: „Търся кипеж на чувства и страсти, в които да изкъпя душата си от наслоилия се върху нея дребнаво житейски прах... Без вратоломните авантюри на „нехранимайковци” като Ботева, България днес не би фигурирала на всесветската карта.” Вдъхновени от народното песенно творчество, „Хайдушки песни” са ли-рически творби, отразяващи личното усещане на Яворов за живота и хайдутството, за романтиката и трагедията. Във фолклора няма подобни по съдържание и дух творби. Единството между тези четири малки песни и народното творчество е в общото светоусещане, в маниера на изразяване, в емоционалността и образността. Те са подредени по особен, но логичен начин - романтичното начало, отричането от личното, връзката между патриотизма и любовта, смъртта и вечността. Великолепно почувстваната и пресъздадена картина на хайдутството в първото стихотворение се преплита с противоречията в душата, с обречеността и самотата на героя. Оценката за света, който го заобикаля, той дава в две тоналности -черно и бяло, родно и вражеско:
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра...
Всичко тук не е според евангелското пожелание: „Ако те ударят по едната буза, подложи и другата”, а според народната философия: „Кой каквото прави - на себе си го прави.” Героят е духовно по-силен от познатите типове на отмъстителите-хайдути в народната песен. Той се изправя не само срещу врага - национален, религиозен, социален, а и срещу установения ред на света:
Бог богува - нега си богува,
цар царува - века ли царува?
В първия стих звучи непознатото за фолклора пренебрежение към Бога - подигравателно, презрително: „... нека си богува”, т. е. на мен той не пречи, не може да ме спре, стои под мен. Вторият стих е реторичен въпрос, царят е временно управляващ, а само от хората (между които и лирическият герой) зависи докога ще е на власт. В стихотворението героят подрежда логично и в определена градация ценностите на своя свят: родната планина-закрилница, руйното вино - утешител, сабята - помощничка, ракията - отдушник, пушката - другарка, девойката - блян и вяра в бъдещето. Героят е личност, пазеща вековните народ-ностни морални и естетически виждания. В тях присъстват родните образи, познати от фолклора -от планината до любимата. Той е лирично настроен (планината е възпята не само като закрилница, а и като прекрасен кът от родината), романтичен бунтар срещу земя и небо (по Ботев). Основното му мерило е „Вяра зарад Вяра”, а във второто си стихотворение изразява естетическите си възгледи, примесени с патриотичното му чувство. Естетически пълноценно и с високо художествено майсторство, той възпява красотата на своята любима. Великолепни са сравненията между чудесната й руса коса и „злато ковано”, черните „очици” и „огън елмази”, „бели зьбици” и „маргар мъниста” (бисери). Любувайки се на красотата на девойката, героят я оценява като средство за достигане на целта, като път към свободата. Той съжалява, че му липсват материалните ценности, но само като средство, любува се на красотата, но я приема като страничен фактор, който засега няма място в реалностите.
Най-силно въздействащо е четвъртото стихотворение. То звучи баладично, прокобно, мрачно:
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба!
Лекото песенно звучене (фолклорна мелодичност), трагичната безизходица, фаталистичното прозрение в бъдещето са типични за романтизма, за борбените личности. Лирическият герой знае какъв път е поел, предполага и фаталния край. Но той, прозрял в бъдещето, продължава борбата, защитава идеите и вярата си. Лесно се забелязва близостта в идеята за прослава на падналия герой с баладата „Хаджи Димитър”. И в това стихотворение класическият за нашата песенна традиция мотив е изложен оригинално, творчески, в тон с романтичното и фаталистично усещане на революционерите. Проклятието към „опустялата младост” се слива с вярата в бъдещето, в идните поколения.
Като явление в нашата литература, Яворов е неповторим - в неговото творчество се сливат народната песенна традиция като стил, маниер, дух с оригиналното и съвременно трактоване на вечните, на класическите човешки проблеми. Тази неповторимост се дължи и на специфичното в лириката му - умелото синтезиране на класическото и личното в една поезия, която отдавна се е превърнала в неразделна част от народното светоусещане и себеизразяване.
