За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „НА НИВАТА”
СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СТРАДАНИЕТО
Яворовата творба „На нивата”, публикувана за първи път в сп. „Ден”, кн.11-12, през 1896 г., носи типичните белези на ранна поетична изповед, в която преобладават минорните жалейни мотиви. Затова и първата публикация на стихотворението носи заглавие „Пролетната жалба на орача”.
През 1901 г. в поетичната книга „Стихотворения” Яворов отпечатва втората, коренно променена, редакция на стихотворението с ново заглавие „На нивата”.
Преназоваването на поетичната творба ясно очертава промяната в посоката на лиричното дирене. В първия именен вариант - „Пролетната жалба на орача”, действието на поетичната изповед е отвътре-навън. Лиричният АЗ търси обект, материална среда за изява на вътрешните безмълвни изповеди на духа си.
Творческата идея на Яворов през следващите години се развива и обогатява. Появява се нужда да бъде изминат обратният път в развитието на поетичното действие: отвън - навътре. Поетичната семантика открива метафоричните послания на символа. Визията за света в Яворовите лирични прозрения става друга, стилистично променена с нова посока на дирене и внушение.
Поетичният АЗ осъзнава психобитието на вътрешните си терзания. Открива символния образ, изразяващ вътрешния свят на тревожния му дух. Пространството на „полето”, на „нивата” се оказва познатият художествен пространствен образ-знак, материализирал, „извел” навън невидимите психотерзания на душата. Така външно-материално и вътрешно - изповеднопсихологично се срещат в художественото поле на символния образ-знак: на „нивата”.
Ражда се новото име на творбата - „На нивата”, но и новата проекция на поетично дирене и изповедно символно внушение.
Материалният пространствен обем на „нивата” е проектиран чрез постоянната мисъл за земята и грижата около нея във вътрешните духовни дълбини на поетичния АЗ. „Нивата” има свой символен „отпечатък” в душата на героя. Той е винаги мисловно обвързан с пространството на „нивата”, но има и физически реален допир, като всеки селски труженик, до дъхавата разорана „гръд” на земята. Яворовият лиричен АЗ живее между вътрешното и външно измерение в реалното и символно присъствие на земята в неговия психосвят, изразено чрез символния образ на „нивата”. Този къс земя - „на нивата”- е в душата на героя, в помислите, действията и желанията му. Символният знак на „нивата” психологически мотивира действията на поетичния АЗ, предизвикани от трагизма на вътрешните му психоизповеди.
Образът на „нивата”стяга душата на изповядващия се безименен Яворов герой с тъмната маса на неразораните угари, които създават усещане за вечна прокоба, за трагична орис, надвиснала над труда и отрудената душа на селянина. Появява се желание за „разкъсване” граничните очертания на „нивата”, на онова прокобно пространство, което ритуално всяка година донася мъка и безкрайно страдание за човешкия дух. Като ритуално заклинание зазвучава повторителният ритъм на повелителното: „ори, ори, ори...” В него е неистовото желание на поетичния АЗ да надскочи съдбата си, да промени екзистенциалното битие на настоящето, разоравайки полето от безнадеждност в пространството на „нивата”:
Недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори...
В цветовата символика на разочарованието и тъгата, преди раждането на светлина, в полето на мрака се ражда духовното усилие на надеждата, желанието за промяна. Прокобен е знакът на мрака, предопределени са усилията и по-рибните желания на изповедния лиричен АЗ:
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!
Кратък, почти мигновен, е животът на надеждата в екзистенциалните пориви на героя. Душата му застава тъмна и страдаща във вечното поле на страданието, сред неразораната целина на „нивата”, символен знак на мъка, болка и разочарование. Човешкият дух разсича, разполовява символното пространство на образа-знак - „на нивата”, и психоизповедта на АЗ-а „потича” като „външно” и „вътрешно” действие в поетичните послания и внушения на Яворов.
Започва изповедта-разказ на лиричния АЗ:
Немигнал, ставай: ей месец още
насред небето, дълбока нощ е,
главата тегне, а сън очите
залепя сякаш.
Яворов въвежда символния мотив на нощта, като извор на дълбоко тъмно страдание. Който по-късно ще прерасне в психодрама на АЗ-а в поемата „Нощ”, публикувана през същата 1901 г., когато излиза и стихотворението „На нивата” (съществено променено от първия поетичен вариант със заглавие „Пролетната жалба на орача”, публикуван през 1896 г. в сп. „Ден”).
Яворовите търсения намират универсалния език на символите, богатата оркестрация на психологичните изповеди и прозрения, а годината 1901 става начало в развитието на българския символизъм.
Мотивът за „нощта” на страданието присъства и в изповедите на Яворовия лиричен АЗ, идентични по психомотивация с авторовите „прозрения” и „безсъници”:
... Какво е време?
Великден иде, пък оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! Че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
В символното пространство на вечната мъка - „нивата”, Яворов вписва мотива за „нощта”, въплътил раздвоението на мисълта в миговете на нощна „безсъница” и трагични екзистенциални прозрения. „Земята чака” мига на нов размисъл, на нова изповед на душата, родена от непосилното трудово усилие на човека. Земно и духовно се сливат в символното пространство на „нивата”- метафоричен знак на трагичен размисъл и вечно страдание от безсмисленото повторение на човешкото трудово усилие за нова безнадеждна среща със земята:
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свят се вий -
Символният мотив на страданието - „мъглата нощна”, остава потиснат, непреодолян, дълбоко стаен в дълбините на духовния мрак, символно изразен чрез действието на потъването, на влизането „в дола”, тоест в полето на човешкото духовно страдание. То чака мига за нова изява, хвърля символна „сянка” върху човешките помисли и изпълва с тъга изгряващия светлик на утрото. Лирическият герой посреща символа на живота - слънцето, твърде скептично, с нескрита досада от повтарящия се миг на раздвоение, изпълващ душата с неверие, а тялото - с немощ.
Поетичният АЗ на Яворов сякаш „гледа” с тъмното „око” на страданието, в полето от мъка и преживяна болка, очертали „нивата” на тъмния страдалчески живот в душата му. „Нивата” на живота на страданието и мъката е „легнала” като непреодолимо зло в сивия делничен поток на човешките дни. А те са безкрайни и неизбродими като неразораните тъмни угари от „нивата” на вечното Яворово страдание:
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий!
Изповедното поетично действие се развива в две пространствени символни среди на „нивата”, изразени като „външна” и „вътрешна” среда за изява на екзистенциалните прозрения на психологичния АЗ. Той осъзнава страшната трагична цена на човешкия живот. Обезценен е смисълът на трудовото екистенциално усилие:
С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Повелителното глаголно повторение: „ори, ори, ори...”, вече звучи като анатема, проклятие над социума на човешката екзистенция, предопределил „тръните” в душата и „плевелната” безнадеждност в „нивата” на живота.
Лиричният АЗ надскача полето на безнадеждност и се изправя открито срещу трагичната участ на съдбата си:
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!
Жизнената сила на отрицанието е родена от бунта на духа, който още помни символните пейзажи на изгрева на слънцето и на живота, дълбоко потиснати и трагично пренебрегнати от мисълта на поетичния Яворов АЗ:
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
Песенните символни знаци на радостта и надеждата не докосват духовния свят на Яворовия лиричен герой. Душата му е неразорана „нива”, потънала в плевели, изпълнена с досада и осъзната, нескрита безнадеждност. Тя не го руши и вътрешно дестабилизира, а изпълва цялостната му човешка същност с волевата мобилизираща сила на отрицанието: „их, опустяло!”
Яворовият лиричен АЗ гневно отрича полето на човешко страдание. Сред тъмните бразди на „нивата” разтваря тайника на душата си, разкрива пепелното страдание на духа, раздвоен между символите на живота и смъртта. Смисълът на човешката екзистенция е променен. Знаковата ритуална символика на живота - подменена. Слънцето - символът на живота - носи болка. То е „слънце-пламът”, изгаря съзнанието, трупа тъга и мъка в „сърцето страдно”. Животът се оказва безсмислено екзистенциално усилие на „нивата” на безнадеждността, в безкрайния път на сивите ограбени човешки делници:
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
Обезценен е екзистенциалният кръговрат на човешките дни. Символният кръг на безнадеждността очертава полето на безкрайно страдание в „нивата” на живота, която се оказва буренясала и безплодна:
и пак поглеж:
Дий...
Дий, воле, дий.
Страданието е неизменно. Повтаря се в натрапчиво познат, трагичен ритъм.
Безсмисленият ритуал на човешкото трудово усилие затваря своя Кръг. Залязва слънцето, умира надеждата и човекът открива тъмните бездни на „нощта” с „безсъницата” и трагичните прозрения.
Символното пространство на мрака е начало: „недей дочаква и зори,...”, и край: „дома се връщаш вече/по късна вечер ...”, за екзистенциалния кръговрат в живота на Яворовия лиричен герой. Прокобната представа за трагична предопределеност и безнадеждност на човешката съдба символно е изразена чрез смъртта на душата, ритуално повтаряща се всеки ден. Кръговратът на живота се превръща в ритуален кръг на смъртта. Тъмнината настъпва, доминира. „Нощта” обсебва душата на Яворовия поетичен АЗ и той усеща гробовния хлад на трагичната екзистенция:
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж:
„Взира” се душата на АЗ-а в „нощта” на човешкото страдание и открива „нивата” на безнадеждна болка и неизбродима мъка сред тъмните неразорани „угари” на живота:
Дий...
Дий, краста, дий!
