За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „НА НИВАТА”
ПРОТЕСТНАТА ИЗПОВЕД НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ
Поетичният свят на Яворовата лирика изповядва дълбоко потиснатите човешки преживявания. Тя е психологична и дълбоко интимна. В пространството на стиха лирическият АЗ търси истината за смрачените хоризонти на скръбната си мисъл и смълчаната си душа. „Разговаря” със себе си, води „диалог” с духа-страдалец. Винаги драматична и натоварена с философски съждения е Яворовата поетична мисъл, идентична с монологичния размисъл на лирически изповядващия се поетичен АЗ.
Драмата на мисълта води към психологизма на лиричното настроение, което за Яворовата поезия е вътрешно съдържание на обективирани картини от действителността. Такива са внушенията, изразени в диалогичната „ти”-форма, и на стихотворението „На нивата”:
Недей дочаква и зори,
върви ори, ори, ори -
Поетичната повелителност на стиха още в началото на творбата въвежда драматизма на изповед, преминаваща в диалог. Ритуалният ритъм на трикратно повторената глаголна форма: „...ори, ори, ори...”, ясно очертава ескалиращата емоционална гама на натрупан гняв, готов всеки момент да бъде изречен. Човекът е в конфликт със себе си и със своята съдба. Протестът е в душата му. Провокиран от самия себе си: „върви ори, ори, ори...”, лирическият герой в пространството на „диалога” изповядва мъката си. тя е изпълнена с протест, въплътен в призивния изблик на проклятието, на клетвата:
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!
Прадревни, езически сили проблясват в словото-заклинание на Яворовия стих. Гневният порой на страданието руши психологичните прегради на мисълта и тя става подвластна на емоцията. Мъка обгръща човешката душа. Изповедта се изпълва с тъга. Протестът остава, но поетичният тон е овладян, а стихът - сдържан. Отново започва „диалогът” между човек и съдба. Поетическото действие активно обвързва страданията на душата с гневния протест на мисълта:
Немигнал, ставай: ей месец още
насред небето, дълбока нощ е,
главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Ясно е очертана психокартината на тревожно очакване, която гони покоя от човеш-ката душа. Хаос и нарастващо напрежение измъчват съзнанието на Яворовия поетичен АЗ. Тревожната риторика на импулсивно зададения, сякаш на сън въпрос: „Какво е време?”, е художествен знак за задълбочаваща се психологична криза.
Времето започва да тече с ускорен ритъм. Човешкото трудово усилие влиза в дисхармония с природния кръговрат на екзистенциалното битие. Синхронът между човек и време е нарушен. Животът изтича, сезоните се сменят, а съдбата остава непроменена. Между човека и неговия живот застава осъзнатото безсмислие на трудовото усилие:
Великден иде, пък оран,
семе земята чака,
нижат се дните.
Човешката воля е прекършена. Остава механичното повторение на познатите действия:
По-скоро, хайде! Че да се впряга;
съседа чуваш, и той се стяга.
Празникът на душата е помръкнал. Той е далечен и чужд за изживяванията на лирическия герой:
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола...
Усещането за безизходност се задълбочава. Хаосът в душата расте. Контрастът между светлина и мрак изразява психологическата криза на лирическия герой. Настъпва денят, но светлина не изпълва страдащия дух на човека:
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш, а свят се вий...
Трикратната повелителна градация на глагола „дий”: „Дий.../Дий, воле, дий”, е низ-ходяща. Болката е тъмна и страшна. Мисълта не е просветлена. Не вижда смисъла на започващия трудов ден. Нощта, като символен знак на страданието, сякаш завинаги е обгърнала мрачните мисли на лирическия герой. Протестът расте и човекът проклина робската си участ:
С трънаки плевел се бори,
весден ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия!
Отново лирически герой и съдба са противопоставени. Пространствен израз на натрупаната болка е полето - безлюдно и тъжно в обезнадеждените Възприятия на Яворовия лиричен АЗ. Духовна пустота изпълва съзнанието. Сетивата отказват досег с реалността. Човекът се затваря в болката на душата си:
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!
Нова кулминационна изява на проклинащия съдбата си дух е изтръгналият се емоционален вопъл: „их опустяло!” Той е художествен знак за навлизане в психопространството на страдащата човешка душевност. Болката е непреодолима. Тя е сетивно внушена. Психологичният резонанс от нейното въздействие гради условното разделение между човешко страдание и реален свят:
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно...
Ручок дохожда и слънце-пламък -
прежуря, пали дърво и камък;
Болката спира диханието на живота. Образът на слънцето е символен знак за враждебност, въплъщава осъзнатата разрушителна сила на отчуждението, на самобитността и обезверената душа. То е „слънце-пламък”, огнен порой от болка и страдание, които изпепеляват усетите: „нещо така заяло”, „кръв застива в сърцето страдно...”
Съзнанието на лирическия герой, „пламнало” от болка и трагични прозрения, изповядва тъжната истина за човешкия живот:
До гроба слънце те гори
и все ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
плюл съм в тая орисия
Символният образ на слънцето от художествен знак на „знойно”, „изгарящо” страдание прераства в екзистенциална мяра на вечно мъченичество: „До гроба слънце те гори...” В неговото символно пространство е „вписан” тъжният делник на обезсмисления човешки живот: „...и все ори, ори, ори...”
Рефренното, трикратно повторение на глаголната форма „ори” е трагичният резонанс на болката, пронизваща човешката душа, въплътен във физическия реален жест на селския труженик, загубил интерес към плодовете на своя труд.
Тъжна е душата на Яворовия лирически герой, но още по-тъжна е картината на неговия реален живот:
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява...
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси - тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!”
Духовната самота, родила отчуждението на човека от собствения му живот и съдба, преминава в дълбоко осъзната трагика, изповядана искрено, без желание за надмогване на болката. Тя е безкрайна и неутолима. Човекът се потапя в безкрая на емоционалното страдание и сякаш приживе присъства на бавното умиране на своята душа:
Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж:
Дий...
Дий, краста, дий!
