Поетическият свят на Пейо Яворов е сложен и загадъчен. Според Антон Страшимиров, този поет „преплита в своите песни мрака и лъчите на своята душа”.
Яворовите „Безсъници” и „Прозрения” са свързани с дълбоки вътрешни терзания и с мотива за трагичната самота на лирическия персонаж. Любовта е възможност „за преодоляване на „ледената стена”, която го отделя от света и от другите. Любовната лирика на Яворов произтича от съкровено-личните му изживявания. Любовното чувство е опора на поета в нелекия му жизнен път, изход от самоизолацията и безверието, опит да се възстановят прекъснатите връзки със света и хората.Любовта у Яворов е пространството, в което духът намира пристан и покой. Но както всяко друго чувство при Яворов, тя не присъства само като радост и светлина на битието. Любовта може да бъде възвишена и изгаряща, прекрасна и спасителна, но може да бъде също „ад и мъка”, страдание.
Мотивът за любовта не е интерпретиран еднозначно у Яворов. Така е и в личния му живот: срещата с Мина му носи и просветление, и страдание. Като модерен творец, Яворов се насочва към глъбините на човешката душевност, към драматичния и сложен емоционален свят. Животът на поета е дирене и страдание, непрестанно търсене на духовни и нравствени опори.
Вътрешното раздвоение, сблъсъкът с реалностите на външния свят изграждат мечтата за непостижимото и бленувания образ на любимата, въплътила в себе си съвършенство и красота. Яворов вижда в любовта спасителен бряг, броня срещу света, духовна сила, с която да противостои на злото:
Ела, денят е мъртъв и студен.
Ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце.
(„Ела”)
В посвещението „На Лора” любовта е духовна и емоционална опора в мъката:
... Има ад и мъка-и в мъката любов…
В лирическото посвещение на Мина: „Две хубави очи”, Яворов е постигнал съвършенство на поетическата форма. Чрез огледалната композиция е осъществено особено силно внушение на идеята за красотата и за обречеността й в един враждебен свят. Поетът брани любовта от разрушителните сили на злото, копнее да изгради от отломките на разрухата „Нов свят за двама ни, и свят и храм.” („Ще бъдеш в бяло”)
В „Обичам те” поетът молитвено коленичи в храма на любовта, която е обещание за радост и празник: „Обичам те - въздушно нежна, в нежна младост, като на ангелът сънят, и сън си ти вещателен за тиха радост в нерадостта на моя път...”
Любимата, олицетворение на душевна чистота, се усмихва - „кротка пред застрашителна съдба”.Яворов превръща любовта в територия на духа, в блян и копнеж по нещо недостижимо. В любовната му лирика рефлектира неговата житейска драма.Смъртта на Мина, самоубийството на Лора обуславят трагичните интонации в Яворовата поезия. Трагичната невъзможност да бъде изживяна любовта поражда чувство за „орисия зла”, за неизбежна самота и непостижимост на любовните блянове.
В стихотворението „Не си виновна ти” се открояват непримиримите различия, които разделят героите. Разминаването произтича от разнородни житейски позиции и несъответствие между ценностите:
Не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух
кристален мраз...
...Не си виновна ти, от други свят съм аз...
Любовта у Яворов е по-скоро блян и сън, среща и разлъка, тайна „в тъма ридаеща сама...”, отколкото светла радост и споделено чувство. Страданието остава за поета неизменен спътник, другар в житейската несрета. А любовта е само светъл миг, докосване от ангелско крило, зефирен лъх и отново самота и чувство за фаталистична предопределеност.
Стихотворението „Сенки” е проникнато от чувството за трагична безнадеждност, за непостижимост на единението в интимните пориви. Любовта остава неосъществен копнеж, а битието - „една велика тайна”, преддверие към смъртта. Несбъднатите мечти на поета го определят като трагично самотна личност, понесла бремето на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”. („Маска”)
Своята непостижима любов и загадките на битието, неспокойствието на трагично раздвоената си душа Яворов превръща в поезия-послание към поколенията.
