За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ЛЮБОВНАТА ЛИРИКА НА ЯВОРОВ
„ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО” - „ВЪЛШЕБНИЦА” - „СТОН”
Емоционалните терзания на Яворов носят раздвоението на духовните му устреми. Твърде често душата е в съзерцателен унес след преживяна криза. Покоят е относителен, а усещането за „смърт” на духа - осезателно. Тогава се появява белият символен цвят в поезията му. Всичко замира и агонизиращото съзнание изповядва последните трепети на гаснещите в дълбока скръб емоционални пориви на лирическия АЗ. Мисъл и чувство се докосват в безплътието на съня. Образите губят материалния си обем. Остава само „бялата” светлина на прискърбието, изпълнило душата на поета.
Тишината е „бяла”. Образите на любовта, все още неродени, но пожелани, са пронизани от белия символен цвят на притаената скръб:
Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло...
Отвъд скръбта се открива нов свят в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло”, публикувана за първи път в сп.”Мисъл” през 1907 г.
Повеля и заклинание е притаил поетът във вътрешния смислов обем на глаголната форма в бъдеще време - „Ще бъдеш...” Повелява лирическият АЗ над съзнанието в „бялата” тишина на скръбта и заклиня умиращия стон на духа да роди в безплътието на мечтата нови пориви за чувството. То се изпълва с ангелска чистота. Светът на любовта става серафичен и лирическият АЗ напуска тленния материален свят, изпълнен със зло, тревога и „съсипии”.
Миражна е границата между реалност и фикция, но тревогата за „свръхземните въпроси, що никой век не разреши” остава назад. За миг лирическият АЗ надмогва раздвоението, съмнението „сподавя” своя стон и мисълта изповядва докрай тайните на съзнанието сред „бялата” тишина на нов духовен свят:
Аз мисля днес: света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
Яворовото поетично съмнение има ново художествено битие. Живее в нов свят - бял и чист. Подлага на преоценка невярата, обгръщаща с тревога душата. Лирическото съзнание на АЗ-а търси покой, иска мир след „безсъниците” на мисълта и драмата на духа.
Новият свят, облъхнат от ангелска „бяла” тишина, живее в душата на поета, „зареяла” взор в „две залюбени очи”:
И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи.
И тих, ще пия техните лъчи -
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.
Вярата издига духа. Пречиства го. Любовта идва като светлина от нов свят, дълбоко стаен в „две залюбени очи”. Чувството залива със своята светла вяра съзнанието. Светлината струи, „прекрачва” границата между фикция и реалност. Светът с променена духовност застава пред лирическия АЗ. И той съзира „пейзажа” на своята душа, приютил „среднощни тъмнини”, съмнения и „съсипни”. Но това са образи сякаш от друга реалност - далечна и чужда за просветления дух, който има нови сетива, с които посреща света. Неговият образ е променен и лирическият АЗ приема по нов начин предизвикателствата на реалния действителен свят: „И нека съсипни се той окаже! (Веднъж ли съм се спъвал в съсипни, залутан из среднощни тъмнини?) Аз бих намерил и тогава даже обломки, от които да създам нов свят за двама ни, и свят, и храм.” От света на съмнението и раздвоението Яворовият поетичен АЗ съгражда храма на своята душа, в който светлият дух на любовта живее в молитвено ангелско смирение.
Слова на изповед - като вълшебно тайнство - обгръщат художественото пространство на стихотворението „Вълшебница”, публикувано през 1906 г. в сп.”Мисъл” и посветено на Мина Тодорова:
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
В храма на любовта душата намира покой. Приема доброволното пленничество пред олтара на чувството. Нереален е светът в тишината на любовната изповед. Тленното и материалното отстъпват. Реалността чезне, „хоризонтът” на мисълта се отдръпва и остава само молитвеното смирение на душата. В безкрая на чувството се ражда светлината на словото. Пронизано е с любов и в безмълвието на тишината любовната изповед звучи като музика. Тя се лее без глас и без звук в безкрайния евангелски простор на елейното чувство. То е затаена, неизречена молитва, но и свят оброк - заклинание пред вълшебната тайна на любовта, скрита в „тихи две очи”:
Душата ми те моли и загина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина -
Душата ти вълшебница мълчи.
Мигът става вечност, а илюзията - реалност. Мълчанието е наситено с „гласа” на светлото чувство, което „говори” безмълвно чрез дълбоката езерна тишина, „лееща” се от „тихи две очи”.
Безплътие обгръща душите, но лъчезарна светлина говори за чувството, в което любовната страст живее като „глад и жажда”:
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество
Ангелската чистота на порива спира знойната страст на плътта и тя прераства в дълбоко мъчително страдание, изповядано пред светлия олтар на душата.
Но там - в храма на любовта - мълчанието „говори” и изразява пристрастие към споделеното чувство. То властва над безмълвната молитва на сърцето:
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
Словото се оказва ненужно и излишно в интимното обричане на две души, във вълшебното тайнство на любовта, призната чрез омаята на чувството, издигнало душата високо над собствения й свян. Това е вълшебният тържествен миг - „вълшебното тържество” - на споделената във взаимно мълчание любов.
Молитвеното сливане на душите в стихотворението „Вълшебница” е изповядан любовен копнеж, който търси реалните стойности на чувството в „Стон” на Яворов - творба, посветена на Лора Каравелова и твърде често публикувана под заглавие „На Лора”.
За първи път стихотворението излиза на страниците на сп. „Мисъл” през 1906 г. То е без заглавие, публикувано е като пето стихотворение от цикъла „Падение”. През 1910 г. творбата е публикувана отново и носи заглавие „Стон”.
Яворов е потърсил гласа на стенанието, на любовния вопъл, който обсебва съзнанието. Подчинява го и то, лишено от право на избор, остава сред пулсиращата болка на любовния стон. Той потиска разума, отхвърля трезвата логика на мисълта и остава стенанието на душата:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Любовният стон звучи като последен предсмъртен зов. Лети душата към своята гибел, към своя „зноен” трагичен мираж, прокобно съсякъл житейския път на поета.
Любов и смърт се сливат в едно - търсят се и се намират в образа на Лора. Тя е „плът и призрак лек”. Болката за миг отделя реалността от миража. Но любовният стон остава. Лирическият АЗ се изпълва с усещане за смърт и полита в бездната на изгарящото страдание:
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми: що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка ... и в мъката любов!
Безумно красив е полетът на душата към Ада на любовта. Той е като пожелана среща със смъртта. Крайностите в човешкото битие се сливат. „Среща и разлъка” водят към „ад и мъка”. Те са в душата. Душата е стон, а в стона е болката от любовта.
Така градирани, емоционалните степени на страданието водят към осъзнатата миражност на чувството:
Миражите са близо - пътя е далек.
Мигновението на радостта, изпепелена от болката, отключва болезнените усети на разочарованието:
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек
Дълъг е пътят на душата до реалната среща с любовта. Усещането за близост е измамно. Това е призракът на страстта, който изкушава душата с миражите на „знойна плът”. А те водят към Ада, към болката и страданието. Там любовта умира и се ражда отново сред стенанията и зова на душата, раздвоена между миража и реалността на чувството:
Миражите са близо - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе кой зове и стене -
тя - плът и призрак лек....
Тя - любовта, е знойно желание на плътта и страстен, нереален полет на духа. Плът и дух се „срещат” в полето на мъчителната болка, която е единственият реален стон и зов на душата.
