Работата е оценена с Отличен (5,50) на националния кръг от Олимпиадата по литература, 1998 г.
Двойствеността при символизма не е само концепция, а фундаментален образ, знак, специфичен за модерната душа. Затова поезията на Яворов е територия на антитезата, на драматичното битуване на противоположностите „лице - маска” и техните семантични варианти „очи-слепота”, „светлина - мрак”, „лъжа - истина”, битие - небитие и т. н.
Гастон Башлар в „Поетика на мечтанието” обяснява дуализма в модерната поезия чрез същностното присъствие на мъжкото (рационалното) и женското (въображението, образите) начало. Психологическият хоризонт в Яворовата поезия е резултат от контраста между мисълта и образа-знак на рациото. на мисловното видение, които се превръщат в лице и маска на едно и също явление. Тези знаци на психораздвоението имат дълбока философска същност.
Символният образ-знак на „лицето” означава присъствие, разкрива естеството на образите, синоним е на преживяване, защото отразява смирение или благоволение, откритост, истина или преминава в неискреност (двуличие). „Прекрачване” на границата между явно и скрито превръща „лицето” в „маска”... „сфинкс”, в неразгадана тайна. Лицето е „образ - подобие” на божественото начало, затова и странното лице на „Чудак”-а доближава модерната душа до архетипа на жертвата. То контрастира на „обезличеността” на тълпата, типичен символичен мотив. Олицетворяването на стихиите (индийските божества с много лица символизират природните стихии) при Яворов е стратегия за космогонизиране преживяванията на Модерната душа („Есенни мотиви”, „Лист обрулен”, залезът - „Заточеници”, бурята - „Арменци” и др.). Олицетворяването на пейзажа е всъщност трансформирането му в символ на модерната душа, на нейната космическа болка и безнадеждност.
В парадигматичния ред на „лицето” се вписват „очите”, гледането, синоними на живота, образ на душата, който кореспондира с лъчите и светлината, дните и слънцето. Това е смисълът на темата за жената-дете и ангел в интимната лирика на Яворов: „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „Ела”, „Обичам те” и др. Тази тематика, чрез опозицията на мрака и безнадеждността, настойчиво се появява в стихосбирката „Безсъници”.
Другият мотив, за „маска”-та, е типичен за символизма при интерпретацията на битието като безсмислен и фалшив „карнавал” на „смеещите” се през сълзи „маски”. Образът на „маската” става символ на неистинското битие, на житейските видимости, зад които е голямата тайна - Смъртта. „Маската” е част от парадигмата на битието - шумен театър на измамните радости на любовта, което отново я синонимизира с „лицето” в Яворовата поезия. „Мечта”-та на Яворовия Модерен човек е да узнае „под маските лицата”, сред страстите на „маскарада”. Сложното разместване на понятията „лице-маска” в смисловите парадигми на Яворовите текстове придава на поезията му драматизъм, превръща я в „непроницаема вселена”, неразгадана тайна.
„Лице - маска” е дихотомия, проектирана в образа на „Чудак”-а, метафора на модерната душа у Яворов.
„Лицето” на Чудака носи „следите на изпитания жестоки”, на битките с профанната реалност. То напомня архетипните черти на отшелника и аскета: „изпити, хлътнали страните, по мрачен лоб черти дълбоки”. Това е „лицето” на маргиналния човек, обречен на духовно скиталчество и нихилизъм. Омразата към странното „лице” на Чудака: „Света безпътни не обича и всеки го по длъжност мрази”, е показател за „обезличеност” на тълпата, което го въздига до мъченическия лик на жертвата. Чудакът, както Ботевият „скитник злочестен”, отделен и противопоставен на цвета чрез „маската” на смеха: „усмивка странна и зловеща”. Тя е знак на нарушената комуникативност, изразена при Ботев чрез мотива за отчуждението и самотата в „Майце си”: „приятел нямам... никого нямам”. „Лицето - маска” на Яворовия Чудак е показател за отделеност, за другост на модерния човек. Тази другост е визирана дори в смъртта: „недейте ме заравя при другите в пръстта” („Завет”). В този образ се пресичат многобройни реалности, сменят се „лица” и „маски”, а в техния непрекъснат диалог се откроява битието на Модерната душа.
Смъртта е другият екзистенциален полюс в нейните преживявания. „Смъртта”е копнеж, утеха, смисъл на живота. Яворовият чудак „крета”„магесан” след „майката велика”, „душа на вековете”. Като абсолютно прозрение във философско-екзистенциален смисъл, тя е откритието в стихотворението „Маска”: „Беше ден, / свалих аз маската му и пред мене въздъхна нощ и вече се не съмна... Смърт”. Тя е истината в „белия кивот”, в „скрижалите тайни” на живота. Смъртта се синонимизира с „лицето”пои маската, с божествената тайна, с абсолютното присъствие на истината, в контраст на измамния карнавал на живота. Човекът е потопен в битийния маскарад чрез типичните образи на „тъжен клоун”, „маскирана вакханка с волен смях”. Блудството на профанната реалност с човешката душа е представено чрез маскарада: „с конфети ме обсипваха жени”, „ден карнавален”. Художественият АЗ е сред „тълпа”, гъмжаща из града - битие. Той е типичният Яворов чудак, залутан „безцелно в печал”, субект на драматично търсене на отговор на „свръхземните Въпроси, които никой век не разреши”. „Маската” обладава своя собствена сила, тя е част от двойствеността на битието, защото е израз на комично и трагично. В конкретния поетичен дискурс „маската” на клоуна е „тъжна”. Душевното страдание, изгубените вяра и надежда, фалшивите радости са кодирани и в „изкуствен лозов лист”, „маскирана вакханка”. Възгласът: „Хей смърт, дай на живота път”, изключва ценността на живота извън смъртта. Чуждият текст, трагичната усмивка на клоуна: „О, колко е тъжен!”, внушават съмнение в карнавалната веселост на града-битие. Смехът е изпълнен „с тъга” и неудовлетвореност („страстен зов”). Смъртта става субективно преживяване, отчуждение от света-карнавал: „Мъртвея... мисъл тъмна коса на смърт размахва”. „Животът-маска” и ”смъртта-лице” се обединяват, сливат се в психобитието на художествения АЗ. Текстът, с типичното за Яворов единство и раздвоение, завършва с нов порив към живота: „сразително на всяка смърт, що значи тая маска!”. Светът е шумен карнавал, сред който, скрита зад „маската” на своята другост, броди модерната душа.
В „Мечта” поетичният АЗ отново е „залутан сред тълпата”, „на страстите житейски попаднал в маскарада”, изкусен да види „под маските лицата”.
В символизма битието се интерпретира като без смислен и фалшив карнавал на „смеещи” се през сълзи „маски”: - „сълзите що капят зад весела маска” (Т. Траянов), „през сълзи се смеят човешки маски” (Н. Лилиев). Яворов обогатява тези мотиви чрез активизиране на архетипни значения на „маската”, свързани с жреческите ритуали, където е известна „маската на смъртта”. Символният образ на „маската” разширява вътрешната същност на Модерната душа, гарантира досег на читателя с нея. „Маската” на чудака, носи елементи на ирационален божествен мистицизъм, символизира илюзорността на осезаемия свят.
Поетичният АЗ в „Хайдушки песни”, „Арменци”, „Заточеници” не познава модерната „маска” на екзистенциалното психораздвоение. Той е по-близо до страдащия от родово и национално отчуждение Ботев герой. Но е художествен етап в разкриването на „лицето” на чудака - антигерой, на неговата Модерна душа. Тази стратегия се осъществява чрез „взривяване” на ритуално-жертвените жестове, чрез олицетворяване на пейзажа.
Опозицията „маска-лице” е конфликтен двигател в поетиката на Яворов. Зад видимите героични основания се разпознава странното лице на чудака: „ изпити и бледни в порутен бордей”. Не само маргиналното пространство на механата се пресемантизира, но и бурята, която космизира болката и раздвоението на модерната душа.
Контрастен е мотивът за обезличаване на човека в битовите реални, където дори словото губи магическите си функции, за да се трансформира в език на Модерната душа; „Градушка”, „На нивата”. Свалянето „маската” на света слива действителността с отвъдното, където човекът е обезличен - „сянка”, „с лица мъртвешки”. Още в тази ранна творба се моделира Яворовата „заключена вселена”, където няма отзвук на страданието, а човекът е изправен пред лицето на смъртта - „злото няма край” („Май”). Той се лута в „гората”на словото, не открива изход от битието - ад („Градушка”), където е духовно обезличен, т. е. изчезва границата „битие - небитие”, „лице - маска”.
Затова „скитането” в книгата „Подир сенките на облаците” е белязано с безцелност и неистинност, то е сред битието - маскарад.
Равносметка на това „бродене” след призраците, „маските” на реалността, е „Песен на песента ми”.
В това заглавие контрастните полюси на символния образ „лице - маска”по такава степен се сливат, че е трудно да се отделят двете измерения на песента. Въведен е огледалният принцип, а раздвоен и единен е тъкмо огледалният образ на песента. Съгласуването се дефинира, но и отрича, за да се изрази бездънният и мъчителен самоанализ. Мотивът за самооглеждането „лице - маска”, „истина - привидност”, се разгръща в целия текст. Изминатият път в битието и поезията се отъждествява с „лъжа-та” („напразно търсих истина”). А мотивът за „блудница несретна” е парадигматично съотнесен с битието - карнавал, досегът с което е омърсяване. Вместо „маска” на „весела вакханка”, песента носи „маска” на блудница, „уста пиянски... ръце нечисти... мърсиха... коприната на твоята коса”. Отчуждението от блудствата на профанната реалност е порив към самота и сътворяване на „човека-храм”: „няма зло, страдание, живот вън от сърцето ми... Вън от гърдите мои -...на цялата вселена храм”. В този смисъл свалянето на „маската” на живота („ден”) и откриването на „лицето - смърт” е психологическа реалност: „ще изгорим ний двама с тебе моя песен”. Психорефлексията: като път към отвъдното, е реализирана в „единния” образ на раздвоението в „Две души” - „следата ми пепел из тъмен безкрай”.
Чрез заставане пред лицето на Смъртта, както в стихотворението „Маска”, така и в цикъла „Смъртта”, се търси разгадаването на човешкото битие: „разбрах вече началото и края на всичката човешка тревога под небето”. Страхът от нея символно маркира всеки порив с маскарадност и неистинност: „пъстра върволица молепсани страхливци”. Нейната неизбежност обезсмисля всички „крепости” и „добродетел кротка”. Както в „Песен на песента ми”, и тук прозвучава „песен на горестна самотност”.
Мотивът за „огледалото” също се обвързва с опита за интелектуално постигане на смъртта, сваляне „маската” на битието, самооглеждането - „лице - маска” (битие - небитие). Този мотив се реализира в два условни семантични плана: единият съдържа активни отрицания на възможността за хармонично огледално отражение, докато другият се гради от компенсаторни хипостази на мотива.
„Видения” въвежда в лирична ситуация с директно заявен акт на оглеждане: „небе... отразено/ през ледена кора в куршумени Води...”. Още по-безнадежден е опитът за оглеждане през „леда”на художествения АЗ: „коленичил на леда... гледам аз”, Собственото „отражение''се проектира в една другост, където няма „ни слънце, ни звезди - ни ден, ни нощ...”, континуум на смъртта. Потвърждаване на стремежа за снемане на „маската”, за огледални импликации е и „Ледена стена”. Образът в пространството на другата не е отражение, а кошмар - „не съм това”.
Като вариант на дихотомията „лице - маска”, може да се разгледа „очи - слепота”, хипостаза отново на екзистенциалната поанта „живот - смърт”.
В митологията „слепотата” е тъждествена на смъртта, защото е контрастна на гръцката дума „гледам светлина”, „живея”. Ослепяването е възмездие за нарушителите на закона, на екзистенциалната граница, приобщаваща героя към света на мъртвите. Засилването на този мотив в цикъла „Прозрения” отвежда към отвъдността. „Маска” на Модерната душа е и тази на смъртта, която в митологията се поставя от жреците при изпълнение на свещени ритуали. Поредица от асоциации, присъщи на митологичното мислене - невиждане в тъмнината, липса на зрение, са знаци на смъртта. В пряка връзка със „слепотата” е „връзването”, „веригите”, които се появяват в „Нощ”, „Ледена стена”, „Угасна слънце”. В „Чудовище”, „Угасна слънце” Модерната душа слага „маската” на митично олицетворената смърт: „чудовището бди на устни с прясна кръв... от моите гърди.” Появява се асоциация за вампир („Угасна слънце”).
Демонът също е такова митологично същество -”първият мъртвец”, цар на подземния свят. В „Демон” любовната екстатичност между демона и плахата гълъбица може да се тълкува като отвеждане на „душата” в царството на сенките. Благословен е мигът на смъртта: „блаженството велико на смъртта”, т. е. нова интерпретация на митичния мотив за братята Ерос - Танатос,
Ноктюрните преживявания в стихосбирката „Прозрения”, както заявява заглавието, са свързани с откриване на нова истина: „Сърце ми всичко знае”.
„Сфинкс”-ът е друг вариант на непроницаемата „маска” на модерната душа - заключена вселена: „не вижда и мълчи...”, „всичко знае”, но „вечно ще мълчи”. Сфинксът е погребален символ, който имплицира съюза на интелектуалните и физическите сили. Отъждествяването му със сърцето е в пряка връзка с идеите, заложени в „Песен на песента ми” за Модерната душа - храм на битието: „Сърцето ми - кивот, където пепелта лежи/ на всички истини - лъжи.../ на цялата вселена храм”. Сфинксът става символ на вечното гордо мълчание, на заключената тайна - Модерната душа. Отхвърля се всяка потребност от общуване: „не вижда”, „не чуе”, „вечно ще мълчи”. Заличава се връзката между субективния свят и вторичната художествена действителност. Модерната душа се отъждествява със „заключена вселена” -”маска”.
„Маската - затвор” е тема и в „Песен за човека”: „в заключена тъмница от своя зов аз слушам ек”. „Заключената вселена” се отъждествява с „непроницаема маска”, неразгадаема като Смъртта, Сфинкса.
Единен и раздвоен е именно символът „лице -маска”, затова контрастен на слепотата е мотивът за очите, за жената - ангел, връзка с живота, любовта, който също е разгърнат нееднозначно. Интересно е, че от образа на любимата най-отчетливо са детайлизирани „очите”, синонимизирани с „лъчи”, „музика”, „душа” („Две хубави очи”, „Ела”, „Вълшебница”, „Ще бъдеш в бяло”).
Темата за „очите” се свързва с образа на любимата в Яворовата поезия. „Жената-блян” се. появява в стихотворението „Сън”, където „очите”стават символен път за преодоляване на мрачната безнадеждност - „тъмите бяха ярко озарени”. Интересното в този текст е, че „бленуването - сън” е своеобразен микросвят, в който очите на любимата стават връзка за АЗ-а с перспективен оптимизъм: „очите ти - през погледа ми замъглен - горяха, в бъдещето устремени”. „Слепотата”, като аспект на маската на художествения АЗ, се преодолява в пространството на „спомена-сън”:”то бяха дни честити”. Пробуждането, което във физически аспект се обвързва с „преглеждането”, в този текст идва да означи мимолетността на „спомена - сън”, да дефинира трагизма: „роних сълзи до зори” - „В мрака безпросветен”.
Този текст е показателен за концептуалното присъствие на очите - светлина в Яворовия дискурс. Те са блян, сън, едно копнение за близост в самотата, но трагично безответни.
Класически текст в този концептуален план е „Две хубави очи”, който дори графически, с огледалната си структура, гради любовната тема в изповеден екстаз.
Молитвената „безплътност” на словото е улавяне на мига на духовния „полет”, мяра за лиричното майсторство на Яворов. Мотивите за „очите”, „булото”, молитвената смиреност са импликация на библейски елементи от любовния цикъл на Соломон - „Песен на песните”: „очите ти са като гълъбите”, „очите ти под булото са като гълъбови”. „Две хубави очи” става символ на женското начало, на споделената самота - „музика”, „лъчи”. Молитвените интонации също са реминисценции от библейската „песен”: „търся онзи, когото обича душата ми” - „душата ми се моли, дете”. Безот-ветността е друг драматичен момент, който имплицира дълбоко в себе си маската, трансформира „очите” в абстрактен образ на светлина и красота. Във „Вълшебница” „очите”'се отъждествяват с душата, съответно с нейната безответност: „душата ми е В тихи две очи... но твоята душа се не обажда”. „Очите”стават елемент от изображението на „лицето” на „дете и божество”, т. е. синомизират се с „маска”, със сфинкс, с неразгаданата тайна, с модерната душа, заличава се границата „очи - слепота”, „лице - маска” Толкова абстрактно е „лицето” на любимата и в „Ела”, изградено изцяло с космогонични съответствия: „очите ти... звездни небеса”, „косата ти... здрачния воал на късна Вечер”. Образът на любимата е връзка със света, бягство от самотата, от смъртта: „ела и дъхай в моето лице, ела и сгрей изстинало сърце”. Любовта дава нов облик на нощта: „тази лунна нощ”, и на деня: „ангел тих ще угаси звездите в модри небеса” - („Блян”). Там, където любимата не присъства с лице, очи, коса, тя е универсализирана като символ на живота: „на... майска роза пъпка”. Любовта е в контраст на мрака и слепотата в Яворовото творчество: „ще бъде слънце любовта ми”.
Тя изцяло имплицира „белотата”, синоним на светлината в „Ще бъдеш в бяло”: „като ангел в бяло облекло”. Дори „светът прогнил от зло не е”, т. е. променя се статусът на битието - маскарад, карнавал от „маски”. Вярата, като състояние надуха, се отъждествява с живота и любовта: „с вяра.., загледан в две залюбени очи”. Лекува се екзистенциалната „болка” на модерната душа: „ще пия светлина лечебни глътки”. Просветлението, което носи любовта: „ще се обърна просветлен - света да видя цял при ярък ден...”, е градивно съграждане от „съсипиите” и „обломките” на „нов свят за двама” - „храм”.
Единен и раздвоен, Яворовият художествен АЗ изживява любовната екстатичност, но и отчуждението, вечната й непостижимост, греховно проклятие: „Сенки”, „Проклятие”, „Стон”.
В „Сенки” хронотопът отново е „нощта”, населена с „виденията”т „безсъниците”. Светлината става декор, заедно с „бялата завеса”, „поле от светлина”, за да се открият „две сенки на нощта” - „ сянката на мъж и сянка.на жена”. Самата любовна притома е „сянка на сетивно преживяване, илюзорност, над която доминира дълбоко имплицирана „ледена” преграда: „не се докосват”, „няма да се чуят”.
„Лице” и „маска” се отъждествяват в анонимността на „сенките”.
Любовта, като проклятие и страдание, е заявена в библейския архетип: „любовта е силна като смъртта”, „като преизподнята”, „огън... пламък най-буден” („Песен на песните” - Соломон). В този контекст е решението на мотива в „Стон” „аз съм птица устрелена”, текст, който преобръща „полета” - преживяване от „Две хубави очи”. Изповедта: „на смърт е моята душа ранена”, е перифраза от „стоновете” на Соломоновата героиня: „защото съм ранена от любов”. Страданието градира към „Проклятие”, а жената губи интимната си абстрактност в „Царици на нощта”, тема, разгърната от Дебелянов в „Лъст” и „Легенда за разблудната царкиня”.
Мотивът „лице-маска”окончателно е заявен като духовно раздвоение, като непостигнато отражение в „Две души”. Стихотворението интерпретира вечната драма на творческата личност, както в „Две души” на Сафо, „Два ангела” на Вазов и др. Още Сафо извежда дълбокия духовен конфликт: „не знам какво да правя: във мен живеят две души”. Вазов в „Два ангела” се спира повече върху единството на противоположностите: „два ангела, два демона”. Изповедта във Базовия текст акцентува, констатира факти, а Яворов драматизира, изживява емоционално раздвоението. Мотивът за двойствеността е кодиран и в двете заглавия, но Вазов оценява раздвоението с архетип, импликация на доброто - „ангела”, а Яворов запазва, както Сафо, енигматичността на индивидуалното преживяване - „Две души” . Акцентът е поставен върху АЗ-а: „аз не живея, аз горя”. Вазов конкретизира и назовава двете сили: „...два ангела има у мене... единий се казва съмнение, а другий - безумен полет”. При Яворов те са дълбоко антитезни сили, като вечните „ангел и демон”. Вазов говори за „тях”, за това „Вечно те”, т. е. „аз”и „те”са взаимно оглеждащи се величини. Двойствеността е същност: „две души”, „двоен пламък”, „две сърца”, „раздвоя несносна”. Това е стихия, която обема абсолютното време-пространство: „навсякъде сявга”. Интересно е присъствието на „камъка”, елемент, с който в „Сфинкс” се отъждествява субектът. Отхвърлена е абсолютната самота („сам... в света”), за да се утвърди непостигнатата самота („в каменът аз чуя две сърца”), аналогично на „Песен за човека”.
Многократно е доминирано пространството на сблъсъка и борбата на противоположностите: „в гърдите ми”, „ме суши”, „аз чуя”, „подир мене”. Борбата е същност на АЗ-а. Перспективата също е различно видяна. При Вазов е затаено съмнение във вечността на раздвоението: „ил вечно те в мене ще владат”, а Яворов е категоричен: „ще бъде следата ми пепел... безкрай”. Завършена е перспективата, заявена във финала на „Песен на песента ми”: „ще изгорим... моя песен”.
Вселената, почувствана и представена в поезията на Яворов, е „непроницаема”, което е индивидуално откровение за „Залеза на боговете” (Ницше). В тази вселена на маркирани отсъствия „лицето” постепенно се обезличава, слива се с различни „маски” на самота и отчуждение, на порив и страдание, на безнадеждност и просветление. Тази вселена, обричаща на слепота, е отрицание на битието - карнавал, затваряне в света на субективността, неразгадаема като Сфинкс, като Очите, като Любовта
