За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ИДЕЯТА ЗА СМЪРТТА СТАВА НЕРАЗДЕЛНА С ОБРАЗА НА НОЩТА
В поезията Яворов възхожда към един от най-често разработваните мотиви в българската символистична поезия - за прехода от деня към нощта, като парабола за участта на човека, кой-о отива към мрачините на смъртта. В контекста на поетиката на символизма образът на нощта асоциира с представата за отвъдното. В поезията на символизма залезът не е декоративен елемент, а е свързан с упадъка на човешките сили и способности, с неизбежната гибел на всяко щастие. Този мотив може да се тълкува и като копнеж по нирваната на небитието („По-близо до заход” на Дебелянов). Изповедността у Дебелянов е конкретна, лична. При Лилиев тя има по-обобщени психологически измерения („черни мрежи сплита нощта”). В поетическите текстове на Яворов се открива влечение към „свръхземните въпроси”, което, както споделя поетът, е социално детерминирано „след душевния потрес от страшната македонска действителност”. Ключът към разбиране на Яворовата предразположеност към философската проблематика, интензивният му интерес към отвъдното, се намира там, където започва разривът на действителността със социалните мечти. Стремежът на Яворов към проблеми от сферата на метафизичното е зафиксиран с великолепни, потресаващи с трагиката на духа в тях стихове, много по-рано от считаното за програмно на „втория” период стихотворение „Песен на песента ми”.
Голямото преображение на Яворов става в „Нощ” - творба, създадена, когато поетът не е навършил още 25 години. Това е естетически връх в поетическото отреагиране на една изострена за кошмара на живота чувствителност. Много вярно е схванал мястото на „Нощ” в Яворовата поезия Людмил Стоянов: „Тази поема чертае пътя на по-нататъшното развитие на Яворов... Идеята за смъртта става неразделна с образа на нощта, може би същата оная нощ, когато се ражда кошмарната поезия на Яворов.”
В дуалистичната природа на поета „нощта” е символ и синоним на всичко, свързано с тъмнината - „нощ мрачна оживява”. Тя е постоянен антоним на светлината, на ведрото и градивно начало на човешката същност и може да се разглежда като поетически художествен образ с богата семантика. Особено важна е амбивалентността на символа - от метафора на тайнственото и тъмните сили, нощта или до известна степен, или напълно иззема семантичната функция на образа на смъртта: „студена, непрогледна нощ” и „нощ зловеща”. В творчеството на Яворов нощта, като тема и идея, е асоциативно свързана със смъртта. Нощта е психологическото пространство на размислите на лирическия субект за смъртта, за смисъла на живота и равносметка на изминатия житейски път.
Темата за смъртта в поемата „Нощ” звучи полифонично и е свързана с върхови моменти на емоционално напрежение. Поведението на лирическия герой пред смъртта не може да се определи еднозначно. Той е силен и слаб, готов и неподготвен за срещата с нея, бунтовен и примирен едновременно.
Лирическият субект се люшка „самси” в треска между оголени стени. Той е обладан от леденото чувство за самота, което се засилва от лирическото пространство на „гъстеещ полумрак”:
Самси - и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена - уста готови
проклятие да изрекат.
(“Нощ”)
Поемата е изповед на страдащия дух, който търси идеала. Творбата е пропита с вътрешен драматизъм. Полетът на вечно търсещия човешки дух е прекършен. Лирическият субект се домогва до драмата на човешкото битие. „Чернило черно орисници ми предвещаха”- Яворов умело използва алитерацията на сонорните съгласни, повтаря варианти на лексемата „черно”. Тук черният цвят е употребен в основното си значение на символ, който вещае нещо лошо, а повторението има силно сугестивно значение. Прозорецът е „черен”, камината- без топливо. Вместо светлина и топлина - мрак и хлад. Оксиморонът засилва тягостните мисли и чувства, които вещаят образа на смъртта. Пряка, физическа смърт няма. Тя е загатната с помощта на символи, които имат друга смислова натовареност като основно значение, но асоциативно се свързват със смъртта като предчувствие. Тя добива физически очертания и се чувства осезателно. Целувката й е хладна. Отново поетически парадокс. Тя сякаш напомня митично чудовище, което „размахва хиляди кри ла” и навява хлад. Крилата са метафора на полета, свободата, но тук е нарушена семантиката на тази лексема и отново това е символ, който разкрива противоположното значение.
В поемата Яворов използва модерен композиционен похват (непознат в българската поезия дотогава) - редуване на рационалния и ирационалния мисловен поток. Това дава възможност на поета да възпроизведе сложното отношение на противоречивата човешка същност към загадките на смъртта в лирическото пространство на „нощния гъстеещ полумрак”.
Идеята за нощта като художествен израз на определено състояние потенциално присъства и в заглавията на двете стихосбирки „Безсъници” и „Прозрения”, което определя връзката о тяхното съдържание. В изострената чувствителност на поета усещането за тъмнината, за нощта расте непрекъснато. В „Безсъници” образът на нощта започва да приема още по-сетивни очертания със силата на натуралистични внушения:
И само тя,
настръхнала над мене студена,
непрогледна нощ свирепо се кикоти, -
вечно тая студена, непрогледна нощ...
(„Дни в нощта”)
Все по-категорично различните мотиви се преплитат с идеята за нощта, свързана с атмосферата на самоизолация на „аз”-а, безпътица и усещане за смърт. Смърт и нощ се покриват в особена синонимна близост. В отмирането на ценностите -любов, надежда, вяра и мечти - поетът съзира закономерното настъпление на заника на човешкия живот. Неговите „скъпи мъртъвци”непрекъснато се увеличават и това усещане намира своя типичен за дуализма на Яворов израз в оксиморона „Дни в нощта”.
Почти в цялата поезия на Яворов присъства опозицията „ден и нощ”, представяща се в полисемантичните си внушения: мрак-светлина, загадка-прозрение, скръб-радост, небитие-битие, смърт-живот. Тази двойка-образ има по-широко значение и се тълкува като израз на вътрешна противоречивост. Идеята за нощта, асоциативно свързана със смъртта, е само една тенденция в творческия път на поета, която среща отпор от светлото жизнеутвърждаващо начало у неговия лирически субект.
