Посветен на Гоце Делчев и отпечатан през януари 1903 г. В сп. „Мисъл”, поетичният цикъл „Хайдушки песни” контрастно разделя копнението на Яворовия дух между символните обеми на деня и нощта, между хайдушкия ореол на легендата и скиталчеството на духа. Настоящето нахлува в стилизираното пространство на стиха с осъзнатата нереалност на бляна по юначество и слава. Затова и тъмните символни тонове на нощта започват да доминират В общата гама от художествени послания на настроения и чувства. Те са филтрирани от самотата на размисъла, изчистени от прискърбие и тъга. Песенните гласове на отминали поколения донасят поетичната красота на време, превърнато в легенда. То оживява в душата на поета, разгаря копнеж по отминал живот и героична слава. Два гласа се сливат - на поет и лиричен герой. Минало и настояще запяват за юнака, за смъртта и легенда:
Ден -денувам - пътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни;
Незнаен е пътят на копнежа в „нощта”. В него е спотаена тайната светлина на бляна и мечтата. Те пронизват „нощните” видения на духа. Започва неговото скиталчество, неговият полет към спотаената светлина на копнежа, към големия сбъднат ден на мечтата. Потичат гласовете, сменят се светлина и мрак, ден и нощ. Скита духът и никъде покой не намира. Ден и нощ се сливат във вечния кръговрат на копнежа - търсещ, неудовлетворен и неспокоен. Самотен е копнежът на духа за среща с хайдушко минало и героично бъде-ще, както изпълнена със самота е и срещата на юнака със смъртта. Песента за юначество и слава се запява първо от самотния глас на героичния избор. Това е всеобщият, единен глас на живота и смъртта, слели деня и нощта в духовния безкрай на безсмъртие и слава. Но това е и вечната самота на героя и юнака, запели в усамотението на бляна песента за собствената си съдба и смърт. Скиталчеството на духа в незнайния път към героичния блян е избор на жертвена участ в самотата на дългия път към смъртта. Незнайният „път” на бляна е осъзнатият път на саможертвата. Затова и героят на Яворов, двойник на „хайдушкия” му „копнежен” образ, изповядва сиротата участ на жертвената си съдба:
...нямам тато, нито мама -
тато да ругае, мама да ридае...
Но има волната шир на самотния си хайдушки избор, поетически извикан с гласа на родния Пирин и страстно заявен като кипнало „цариградско вино” в кръвта на героя. Царско величие и родова слава живеят в гордата самота на духа му:
Леле моя ти, Пирин планино!
Море, черно цариградско вино.
Изборът дарява лирическия герой на Яворов с пожелана, търсена самота на духа. Но самота - символ и мяра на гордостта.
Доброто и злото, врагът и приятелят делят духовното пространство на самотната, героична гордост, но и определят мярата за единоборство в самотната битка със злото и молитвеното сливане духа на самотника с вярата в доброто. Мяра за самотност и вяра в гордата сила на самотната битка със злото са двете величини, определящи вътрешното съдържание на волния хайдушки избор:
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
Самотата на гордостта и силата на прозрението откриват вярата в избора. А изборът, възприет като религиозен оброк пред духа на родината, определя мярата за жертвеност в самотата на любовната среща със смъртта. Сирачеството на духа-скиталец прераства в героична самота на жертвения избор. Скиталчеството на духа не е натрапено обстоятелствено следствие от социалната и екзистенциална безизходица, а съзнателно избран път към самотата на героичната смърт. Изборът е цялостен и категорично заявен като удар със „сабя халосия”, а тръпката от страшната среща със смъртта, желана като любовно биле, опива съзнанието и мисълта като - „люта одринска ракия”:
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле, моя сабя халосия!
Море, люта одринска ракия.
Абстрактните категории на властта - Бог и цар - остават далеч от волния хайдушки избор. Но самотата обгръща духа на героя, който при визуалните, но реално възможни, срещи със смъртта силно прегръща „пушка огнебойка”, заменила в обятията му „тънка солунска девойка”:
Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква и да ме оплаква...
Леле, моя пушка огнебойка!
Море, тънка солунска девойка.
Образът на смъртта живее в съзнанието на героя, раздвоен между знака за жертвения избор - „пушка огнебойка” - и красивия лик на отказания любовен порив - „тънка солунска девойка”. Между миража и реалността е избраният път към смъртта. Той има висока нравствена цена - личното интимно щастие на героя. Но отказът е съзнателен и доброволен:
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня, мяна за благо,
турци да гоня!
Любовният вихър на страстта е заменен с героичния порив към свободата. В мярата за избор две любовни стихии съизмерват духовната си сила. Любов или Свобода!
Мило е любовното щастие, но драго и скъпо за сърцето е и усещането да бъдеш свободен. Без национално освобождение на духа няма свобода и за любовния избор. И стихията на любовния порив към свобода побеждава. Сякаш в прокобното ритуално обричане на духа, изречено чрез трикратния повторителен ритъм на обредните наричания: „Да бяха, ..., Да бяха,... Да бяха...”, мислено героят вплита кичур от косите на любимата в гривата на коня - символ на свободата, но и на свободния
жертвен избор:
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня, мяна за благо,
турци да гоня!
Благото да бъдеш свободен е най-стойностната и висока цена на жертвата.
Но в мярата на избора ясно „гори” и пламъкът на „любовната страст” към смъртта. Свобода и смърт сливат развойните си духовни проекции в тъмния пламък на отказаното интимно щастие, лумнал в очите на любимата:
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия, мяна за благо,
турци да бия!
Избраният нов аксесоарен знак на жертвен порив към свобода - „пушка бойлия” -защитава страстно героичния избор, но символизира и пътя Към смъртта Като единствено свободно пространство за духа:
пушка бойлия, мяна за благо,
турци да бия!
Това е избраното и защитено благо да умреш духовно свободен.
Друга жертвено избрана мяра, даряваща „любовно” пожеланата свобода, е „бялата” мамеща усмивка на смъртта, заменила „белия” маргар от усмивката на любимата. Тоест и при Яворов, както и при Ботев, смърт и любима условно сливат символните си проекции за художествена изява, но и контрастно изразяват ценностния критерий на лирическия герой за националните стойности на избора в реалното битие на смъртта и в песенната стилизирана илюзорност на срещата - разлъка с любимата.
Яворов избира пътя към свободата в реално осъзнатата, обстоятелствена среда на идващата смърт. Той заменя интимния уют на любовната среща с избраната самота на жертвата и смъртта. А това е „любовна” среща със свободата, заплатена чрез разлъка с живот и любима:
Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля, мяна за благо,
турци да коля!
Но в разлъката с живот и любима Яворов втъкава и срещата с юнашката песенна слава. Тя идва като „пламък-мъка” за душата в трудния път на избора. Още веднъж героят на Яворов се разделя с любимата, за да се срещне този път с колективния избор на дружината:
А пламът ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино.
- „Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека - Юнак, що шета за слава
наведа...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино.
Но срещата със смъртта като изживяна предварително бъдеща съдба е реален сън за лирическия герой в кризисните мигове на избор, когато раздялата с човешкото в себе си донася героичната нерада самота на юнака. Това е стойността на човешката мяра за героичност, но и цената на избора, платена с усойната самота на човешката смърт. И героят вижда гроба си:
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост, гроб в усоя,
гроб сирашки под шумата гъста.
кръсто клоне - кръст юнашки
Гробът на юнака е очертан с прокобните гласове на песенната хайдушка слава, която като сън „пее” „заран” и „вечер” в душата на Яворовия лиричен герой:
Заран... пей, нарежда...
Вечер... пей, нарежда
как юнака юнак е загинал.
Юнашката слава е „сън прокоба” за човека, избрал смъртта като любовна среща със свободата на родината:
Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба
