В поезията на П. К. Яворов пулсира съдбовността - национална и лична. В прозата му живее магията на поета. И затова е трудно да разглеждаме „Хайдушки копнения” и биографията на Гоце Делчев като чиста белетристика. В тях диша кръвта на романтика, бие сърцето на встрастения в революционните изпитания лирик. Покорява ни обаянието на писател, за когото случките не са толкова брънки от веригата на историята, а представляват прояви на дръзка воля, изблици на вихрена обич или ненавист, на светла вяра и мрачно униние. Яворов е от авторите, които изгарят заедно с преживените конф-ликтни минути. А тази особеност усложнява възможността лесно да проникнем и докрай да разгадаем дълбоки художествено-психологически явления, каквито са „Подир сенките на облаците” , „В полите на Витоша”, „Когато гръм удари...”, „Безсъници”, „Хайдушки копнения” и др.
Макар да са рожба на едно и също перо, те са резултат от разнородни вътрешни подбуди, от противоположни потребности, от различни „видове” и степени вдъхновение.
Твърде праволинейно бихме могли да се движим, ако разглеждаме „сюжетно” спомените на Яворов от Македония (1902-1903 година). Ще препрочетем описаните събития, ще разберем перипетиите на четника и войводата, тръгнал из турско с пушка и бележник, ще преценяваме отношението му към врагове и приятели, ще възприемаме фрагменти от един славен и рискован, колкото „лекомислен”, толкова и високосоциален дълг: „Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми - и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата... „Това е тънко усетено и остро изречено себепроницание. Яворов никога не е могъл да примири вечно готовата си за полет душа с благоразумието. Протестирал е с пълен глас и с възмущение против участта си, но всякога е отивал към нея съдбоносно, защото тя е неизбежна.
По-нататък, ако държим следите на спомените, ще намерим достатъчно „приключения”, ще срещнем прилива на ентусиазъм или причини за неговото изчезване от амбициите на човека, повярвал в разрешението на съмненията си тук именно, в самата Македония. Бих посочил разказаното за неколкократното прекрачване на границата, сре-щата с турския аскер, беглите съобщения за убити другари, изречени мимоходом, трагичното вглъбяване в тежките мигновения или комичното им пресътворяване. Всичко това се редува пред погледа ни. Потъваме в оня свят, познат ни от битието на Базовите хъшове, където славата върви неотлъчно до поразяващия героизъм и до тщеславната дребнавост.
Яворов не предпочита хронологическата педантичност. Той разказва съвсем изненадващо, като изпреварва или закъснява с обясненията. Понякога читателят няма време да осмисли преходите, не е подготвен да понесе две противоположни по съдържание и въздействие информации. Още не сме усетили докрай увлекателността на епизода, когато Павле кап'тан, в ролята на Архангел Гавраил, развъртял голата калъчка, ускорява смъртта на бащата поп, отдавна чакана от синовете му. И ставаме свидетели на сцената, в която същият герой, кръстосал нозе по турски, заел бабаитска поза, тънко ситни в хороводен маниер песен за себе си:
- Не си ли я жалиш
старата макя,
Павлета, хо,
кап'танино!
И сам си отвръща с удебелен глас:
- Моята е макя
гора зелена.
и ом чиня хо,
юнаци мо!
Сетне авторът накратко съобщава за съдбата на този лют харамия, насилил се да служи на „даскалите”, да отвикне от разбойничеството. Неуспял да победи същността си, той бива убит от ръката на революционната организация. „Мир на праха му!...”- казва Яворов и привършва с един колоритен случай и с една, макар и лаконично представена, човешка одисея. Този образ не случайно е попаднал в стенографските бележки на поета. Той не би се отказал от тъмната глъбина в психологията на подобен характер, защото борбата е разгорещената жарава, чрез която се проверява трайността на метала. В своите буйни талази тя преобръща много често всичко, а после разграничава достойното от мерзкото, пра; ви подбора. Герой като нарисувания в лицето на Павле кап'тан привлича интереса на художника, предизвиква и нашето внимание, оставя дълбока следа в мисълта ни за капризите и жестокостта на историята.
В село Ильово авторът среща „нелегалния” старец, преследван от каймакамина, защото е нарушил забраната да не се носи никакво оръжие. Селяните укриват злочестника вече три месеца. Тази работа им дотяга, защото е опасна, и те решават да го убият, за да се отърват от бремето, а и да предотвратят провали, тъй като „нелегалният” знаел много неща от скритите за турското око селски истории: виждал е да влизат чети ъ къщите, познава хора, свързани с борбата. В един и същ момент осъденият на смърт от съселяните си нещастник и Яворов попадат в Ильовската махаличка от 5-6 къщи. Македонският комита иска да му представят селянина. Срещата е забележителна преди всичко с комизма си: „В стаята влезе един грамаден, но пустал човек, с рунтава шапка, голяма като крина, и в черна гуня, която свободно би покрила троица. Той се тръсна при огнището без „добър вечер” и ме гледа
един момент с тъпо отворени очи, без какво да е изражение на обрасло лице, после раздвижи ненадейно глава:
-Ка'си?
- Харно. Ами ти ка 'си?
- Мм... дай един тютюн?
В очакване на куриер да ги преведе през границата, Яворов и Пашоте кротуват в една къща високо сред гората. Скуката кара поета да се протяга из шубраците и да дялка бастони. После забожда в земята прекършена пръчка, наподобяваща буквата П.
-Що е ова?
- Триумфална арка, дядо. Такава българите правят сега на границата, да ни посрещнат, мене и тебе... Знаеш ли какво се вика триумфална арка?
-Е па не гледали: бесило! Видел съм я у Кочани един ка 'го бесиха: източи му се врато, като на мисирек... Отсгору ке е въжето, отсдолу шенико. На шенико ке стъпиш...
- Ти да стъпиш, че си вече стар.
- Ти, ти... - люлее се дядото цял; - оти си кренал да разонодуваш инсано...
Има една великолепна сцена в „Хайдушки копнения”, която е нарисувана като че ли от майстор на многоплановата композиция, наситена с романтичния чар на хайдушкия ритуал, познат от фолклора. Това е събранието на хайдушките чети в пещерата под Алиботуш. Тук се преплитат всички направления и амбиции в борбата, обединени от една свята цел - свободата. Тук ечат мощни възгласи, пъстреят хайдушки одежди, завързват се препирни, вият се хора, лее се вино, въртят се над огньове цели волове, пеят се песни, цари всеобщ подем. Яворов е опиянен от гледката и от настроението. Неговата обобщаваща мисъл е метафорична и поетически внушителна: „Сякаш вледененото отчаяние на робите се топеше в неврозното пещерно ехо и се разсипваше върху нас като кървави сълзи!” После ще дойде онзи трагикомичен ден, когато по неволя поетът става лекар из македонските села или държи реч пред насъбралите се в селската черква на връх свети Великден - реч, колкото поучителна, толкова и революционизираща. Ораторът-комита подчертава с внушителното си красноречие идеята, която дава знак на всичко в този исторически момент и притегля към себе си всички: „И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем Македония! Поне така се нарича днес...”
Това са по-едрите щрихи на описанието, без интересните подробности - великденските обичаи из македонските селища, „веселите” препятствия около хетографирането на един лист с респектиращото име „Свобода или смърт”, където Яворов печати и посветените на Гоце Делчев „Хайдушки песни”; писмата, съобщенията, разногласията, постъпките на героите. Така идваме до сражението в село Голешево. Боят в селската плевня е показан в неговата динамична и драматична променливост и сила. Сякаш в такива часове, когато се разминават на косъм животът и смъртта, най-добре човек може да опознае себе си, да вникне и в мотивите на чуждите постъпки. Яворов не се мъчи да придаде невероятен смисъл или да сложи кух ореол над делата си. Подкупва ни способността му да остане верен и честен в трактовката на разиграващото се пред очите му действие. По такъв начин изпъква етичността на писателя и неговата нравствена скрупульозност. Когато страхът побеждава героизма, поетът не преиначава състоянието си, а дири точността на преживяванията: „Аз се почувствувах залюлян в пространството, населено от хиляди чудовища, навалили върху мене. И същевременно едно чудно развиделяване в главата, настъпило заедно с безграничното отчаяние, ми даваше Възможност да обсъдя критическото си положение.” За всеки случай револверът е готов да разреши една от страните на дилемата - куршум в главата вместо пленник в турски ръце...
Но Яворов не се занимава само с личните си преживелици, макар те да са в основата на подбора на описанието. Живи се изправят пред нас и Йонко Вапцаров, спокоен и в най-”фаталните” мигове, като че ли не се сражава, а се весели. И Мицо - постоянно бълнуващ за „тъмното”, което ще ги спаси от смърт. И мълчаливият Лазар, и Сандю, който праща поздрави до аллаха чрез улучения турчин. И селският кмет, преводен към плевнята за „парламентьор”. И тълпата голешовски нещастници, подгонени пред аскера за живо прикритие срещу хайдушкия огън. Това са пластични, открояващи се, запомнящи се образи, подробности, епизоди, конфликти, които носят спецификата на преживяното.
Авторът на „Хайдушки копнения” не скрива и своите разочарования, органически произтичащи от мъчителния път на заченатата борба. Разкъсват я междуособици, недоверие, недоразумения, криворазбрана принципност или явна корист. Той подчертава терзанията си с психологическа вещина и с лична приобщеност към делото. Така изпъкват не само искреността на мъката, но и нейната мащабност. Откроява се страданието на душата, виждат се колебанията на мисълта, усеща се съмнението в резултатите. Горещата кръв на поета не разплита докрай възлите на битието - няма време за протакане. Той ги разсича с резки удари, от които се развихрят пламъци. В тях се кали Яворов. И в тях изгоря и творецът, и човекът.
