За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА”
СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА ЗЛОТО В ЧОВЕШКАТА СОЦИАЛНА СЪДБА
Изповедният тон и дълбоката психологична драма на душата обвързват вътрешните мисловни пространства на Яворовите поетични прозрения в стихотворението „На нивата” и поемата „Градушка”.
Трагичната обреченост на човешкото присъствие в природния кръговрат на живота изпълва със социална дисхармония мотива за труда и човешкото трудово усилие. Мисълта е напрегната, размисълът е тревожен. В душата се раждат дълбоко изстраданите изповедни слова на особена молитва-размисъл. Ритуалният ритъм насъбраната и преживяна, сякаш от векове, човешка мъка определя драмата на лирическия герой като прадревна, митологична прокоба:
Една, че две, че три -усилни и паметни години...
Годините стават векове. Мъката расте. Животът се обезсмисля. Вярата в труда е разколебана. Човекът губи своите устои. Ценностната му система се руши. Не вярва в себе си, в доброто. Остава без нравствена опора. Съмнението е двойно: към себе си и към божествения олтар. Обръща се към душата и към нейното страдание. Условността на обръщението: „Боже”, е художествено средство за навлизане в психоразмисъла на човешката душа: „Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ по-дигна ти и нас наказа.”
Молитвата-размисъл преминава в „диалог” между Бога и човешкото страдание, изразено с третоличната местоименна форма: „нас”. Хората остават неназовани. Присъстват само със своето страдание. Те са анонимни свидетели на изповяданата мъка от лирическия герой. Той е техен представител в „диалога” със социалното зло, обезверило душите и обезсмислило човешката съдба, сякаш множеството от страдащи хора започва да „говори”, да звучат гласовете на страданието в изповедната риторика на Яворовия лиричен АЗ:
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
Анафоричното наричане: „Да беше...”, градира в низходяща гама изповедния тон на пробудилия се размисъл. Той е наситен с болка, дошла сякаш от миналото. Носи горестта на погребалната песен, на оплакването. За миг е очертан светът на отвъдното, според митологичните представи на древни, митологични култури: „че в гроба гърло не гладува,/ни жадува!”
Анафоричният ритъм на словото внушава силата на задълбочаваща се болка. Нейният сетивен досег до страдащия разум на човешкото съзнание връща картината на реално преживяното, макар и като скръбен спомен:
А то - градушка ни удари,
а то- порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше
- в земята зърно се опече...
Споменът оживява. И в неговото художествено психологично пространство зла стихия заиграва. Ускорява ритъма на трагично прииждащия, като „градушка”, „порой”, „слана”\л „засух”, скръбен спомен за отминалото време, „погребало”надеждата за по-добър живот дълбоко в душата на човека.
Но действителността със своите горчиви усети се е завърнала. Реалният живот принадлежи на човека и той обръща поглед към настоящето. Плаха надежда изпълва душата му:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
до вчера злачни широти.
Синхронът между човек и природа възражда „кръговратния” ритъм на живота, който обаче не е цялостен. Цикълът от природни сезони е представен от „зима снеговита”, „пролет дъждовита” и „знойно лято”. Липсва есента с богатите плодове на човешкия труд. Въведен е контрастът, усещането за дисхармония, прокобно повтарящи се в трудовия делник на човека. Но над раздвоението и завърналия се спомен за преживяна болка застава силата на живота. Поражда се желание за надмогване на безнадеждността. Контрастно е състоянието на човешката душа. Социалните реалности на миналото пречат на обремененото с болка съзнание да приеме оживлението в природата като обещание за по-добро бъдеще. Не надежда, а молитвено пожелание обгръща човешката душа. Възражда се пантеизмът, желанието за сливане с природата. Упование в един могъщ природен разум раждат молитвените слова на Яворовия лирически герой:
Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.”
Пожелателната функция на глаголната форма: „Да бъде!”, внушава чрез усетите на душата езическа вяра в труда и неговите плодове. Човекът се взира в бъдещето. Отново търси смисъла на трудовото усилие, за да се възроди силата на живота в помръкналата му душа:
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди...
Почивка - ей я, би ще зима.
Сега, недремнал, и се буди:
не кръкнали петлите първи,
дори ни куче да залае -
на крак е той...
Природата е одухотворена. Дава сила за нов живот. Радостна суетня обхваща всички. Поетичният диалог става реален, а не условно психологичен. Изразява потиснато вълнение, което расте и предвещава страшната буря на идващо зло, предусетено първо в човешката душа:
...”Катран и върви,
бре, мъжо, взе ли от пазаря?” Знае
невяста ранобудна - всичко
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; самичко
сърце си знае как се стяга.
Надеждата е просветлила усетите. Човек и природа трепетно очакват ритуалния миг на жътвата. Тя е кулминационен израз на човешкото трудово усилие, очакващо щедрия дар на природата. Но предусетеното зло идва като огнена поличба от небесния свод, пронизан от прокобните знаци на социална злина. Те са въплътени в одухотворения, изпълнен с враждебност образ на слънцето:
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Космогонните стихии на природата застават срещу човека и неговата социална съдба. Огънят - символен знак на пречистването, но и на съграждане силите на живота в природата - вещае изпепеляващо страдание за човешката душа. Яворов разкрива нейното динамично психопространство чрез контрастната битка на стихиите в реалния природен свят, обгърнал човека. Той е враждебен и настръхнал:
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито.
Отчуждението между природа и човек е символен знак за бурята в душата, която ще донесе болка и безкрайно страдание. А в реалността на човешкия живот социалната враждебност на екзистенциалното битие духовно ще умъртви надеждата и ще отнеме смисъла на човешкото трудово усилие. Обезнадеждена е душата, безсмислен е животът на човека. Мрачните акорди на поетичния финал категорично отричат силите на злото в природата и в социалните условия за живот:
Вихрушка, прах... Ей свода мътен
продран запалва се-и блясък -
и още - пак-о, боже!...
... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Молбата остава нечута. Злото е многоизмеримо, както всеобхватния, експресивно динамичен образ на градушката, който действа с митологичната прадревна разрушителна сила на неовладяната природна стихия, превърната в поемата „Градушка” на Яворов в символно осъзнато социално бедствие и безкрайна човешка несрета:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Човекът е опознал злото. Преживял е чрез природното бедствие трагичната си социална съдба.
