За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА”
СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СОЦИАЛНОТО ЗЛО
Яворовата поема „Градушка”, публикувана за първи път през 1900 г. в сп. „Мисъл”, е въплътила детския спомен на поета за природните бедствия, наблюдавани от самия него в родния му край. Ридае човешката душа пред неукротимата стихия на градушката, изпратена като наказание не само на човека, но и на пищната, отрупана с плод, гръд на земята. Отприщват се древни, изконни чувства. Нещо езическо се ражда в мисълта на поета и още първите стихове на Яворовата поема „Градушка” внушават усещане за страшно идващо зло:
Една, че две, че три,
усилни и паметни години...
Боже, за някой грях ръце
всесилни подигна ти
и нас наказа.
Действието с усилие „изтръгва” от паметта картината на отминало опустошително страдание. Не е случайно и присъствието на бавния, протяжен ритъм на изброяването: „Една, че две, че три...”, който напомня тъжния напев на оплакването в народната песен. Паметта е скътала дълбоко болката, за която пеят Яворовите стихове. Изповедта е лично-интимна, но и колективно-всенародна. Страданието се излива в единен човешки вопъл:
Кой ли може неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
От дълбините на паметта идват „гласовете” на страданието. Сливат се и като древен хор изпяват в речитатав споменната болка на сърцето:
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
В песенно-ритуалния унес на изповядващата се душа споменът оживява. Преживяната болка става настояще. Докосва съзнанието, което разпознава образите на злото. То идва като градушка, порой, слана и засух. Сетивен е допирът на душата до страшната картина на страданието. Тя е пронизана от разрушителния ритъм на градушката, здраво е притисната в студената „прегръдка” на пороя, за да усети знойните конвулсии на умиращата сред слана и засух човешка надежда:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше,
в земята зърно се опече...
Картината на страданието, изживяна отново от човешкото съзнание, потъва в споменната глъб заедно с чезнещите гласове на ритуално изплакана-та болка. Тя е заменена от радостта и нов свят на надежда изпълва душата:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
до вчера злачни широти.
Художественото пространство се изпълва със светлина. Разширява вътрешния си обем и безкраен дълбок хоризонт се открива пред „взора” на пречистилата се в спомена за преживяното страдание човешка душевност. Надеждата се ражда отново:
Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Готова за полет, потънала в радостна омая, душата молитвени слова реди:
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.
Молитвено смирение струи не само от човешките души. То изпълва с невидимото си присъствие цялото художествено пространство, пронизано от светлина и нескрита радост. Всичко в природата и в човешката душа тръпне в очакване на нещо ново, красиво и добро. Напрежението расте. Човешките действия са бързи и стремителни. Усеща се припряност и нетърпение:
... - „Катран и върви,
бре, мъжо, взе ли от пазаря?”
Знае невеста ранобудна
- всичко готово е,
но пак ще пита, че утре жетва е;
самичко сърце си знае как се стяга.
В нервната тръпка на очакването е скрит емоционалният контраст между потисната болка и покълнала радост. Те сплитат възел в човешката душа, която се задъхва от тревогата на нарастващо напрежение:
... Ето
в съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
Наблизо татък чук играе
и наковалнята отпява.
Вълнение изпълва душа и природа. Психологичният рисунък на битовата картина преди жътва е уплътнен от носено предчувствие за идващо зло. То вече се прокрадва в „гласа” на природните стихии. Идва „издалеко” като въздишка и стон на събудилия се страшен спомен, чието реално присъствие душата започва да „разчита”. В огнения зной разпознава парещата болка на страданието:
А сутренник полъхва леко
и звън от хлопки издалеко
донася в село; стадо блее...
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Предчувствието става реалност. Природата настръхва. Злото я изпълва и тя обръща враждебно лице срещу човека. Цветовата символика („сиво”, „жълто”) допълва процеса на езическо одухотворяване стихиите на разрушение и гибел. Човек и природа се изправят един срещу друг. Безмълвие изпълва човешката душа, динамика и грохот - природата. Злото започва да говори с виталния език на природното бедствие:
Преваля пладня. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
от юг бухлат се облак дига,
пълзи и вече го настига.
Вакханални са страстите на природната враждебност. Те обгръщат човека и го правят незначителен и безпомощен пред собствената му съдба. Тя не му принадлежи, подчинена е на вездесъщото зло, предизвестено от трескавото дихание на идващата буря:
... Знак е, чуй петлите.
- А гъски около реката
защо, размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
какво ли са орали, сели?
Стихията на идващото зло извива буря първо в душата на човека. Той е сам срещу враждебното лице на собствената си съдба. Символният образ на черния буреносен облак, засланящ слънцето и надеждата, се превръща в митично „космато” чудовище, въплътило „тотемния” страх и безпомощност на човека пред безкрайното и необратимо социално зло. То е безмилостно като разрушителна природна стихия. Макар и обречен на гибел, човекът докрай се бори за себе си и своята несрета участ. Неизразим е трагизмът на неговия молитвен стон към вездесъщото зло:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две... ела тогази,
страшилище!
Диалогът между човек и съдба символно е въплътен в битката между човешки разум и природна виталност. Злото се оказва непобедимо. Разрушителни са неговите стихии, които са част от човешката социална съдба:
... А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Природното бедствие се превръща в социална драма. Идва кулминационният миг на битката между човек и съдба.
Съдбовна е развръзката на духовна и природна буря. Небе и земя се сливат, а човек и природа изчезват във вакханалната страст на разрушението. Бедствието поглъща човешки и природен разум. Всичко е неконтролируемо и стихийно-апокалиптично:
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе - дим и адски тътен.
Вихрушка, прах... Ей свода мътен,
продран запалва се-и блясък -
и още - пак - о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех...
Стремителният, динамичен „бяг” на градушката е накъсан от вътрешни междустихови психологични паузи. Космогонната цялост на човек и природа е „накъсана”, фрагментарно „разглобена” на „- Град! - парчета - /яйце и орех...” В странните мигове на апокалиптично „затишие”, когато човешка душа и земна гръд си „поемат” дъх, те сякаш търсят опора и спасение във взаимно сполетялата ги беда. Затова „сърцето тръпне”, а „земя трепери”. Установената от векове хармония между земя и небе, човек и природа е светотатствено разкъсана и унищожена. Под нейните отломъци замира пос-ледният прискърбен стон на умиращата сред неизразимо страдание и болка човешка душа:
... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Звукът умира. Душата „онемява”. „Гласът” на природната стихия замлъква и трагично безмълвие изпълва художественото пространство на Яворовата поема „Градушка”. Сякаш друг свят, недействителен и нереален, се открива пред взора на поета:
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва негде надалече
и влък след стадо - вихър леден
подгоня облаците вече.
Враждебността остава. Животът се е отдръпнал от човешките души. Хората са бледи сенки, безплътни човешки подобия, изпълзели от преизподнята, дошли от Ада на стихията. Присъстват на собственото си опело:
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Надеждата е мъртва, душите - също:
Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала...
Финалният акорд на поетическото действие „озвучава” безмълвието с неизречената, но дълбоко стаена мъка на човешкото сърце. Това е неговата съдба, носена от вечното зло във вихъра на социалната разрушителна стихия, символно изразена от образа на градушката.
