За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ - „ГРАДУШКА”
„МОДЕРНИТЕ” ПСИХОНАСТРОЕНИЯ НА ЧОВЕШКАТА ДУША
Поемата „Градушка” на Пейо Яворов е ярко художествено доказателство за модерните тенденции в развитието на българската литература в началото на XX век. Народнопесенният ритъм в лирическия изказ на поетичното действие въвежда в психопространството на човешкия размисъл. Още с първите стихове на поемата е внушено чувство за тревога. Ритъмът е бавен, протяжен: „Една, че две, че три -...”. Липсват глаголи. На пръв поглед сякаш няма действие. Повторението, като част от последователно изброяване, характерно за народната песен, създава тягостно настроение и усещане за вътрешно напрежение, в което отчетливо се чувства ритъмът на нарастваща тревога. Психологичните паузи между употребените лексикални форми на числителни имена: „една”, „две”, „три”, „натежават” от вътрешно мъчително очакване. В тези тревожни пространства на смълчана болка времето се „завръща” с цялата емоционална и сетивна сила на преживяното от човека. Превръща се в реалност, която плаши с близостта на емоционално-психологичните внушения за случили се беди. Споменът за тях става все по-жив и ярък. Времето на „усилни и паметни години” се „завръща” в човешкото съзнание с познатата тревога на идващото зло. То вече не е спомен, а предстояща беда. Трагичното предчувствие в човешката душа изтръгва изповедния стон на вечната мъка:
...Боже,
за някой грях ръце всесилни
подигна ти и нас наказа.
Осъзнато е безсилието. Изплакана е безнадеждността. Това е дълбоко потисната въздишка на неотърсилата се от преживяната болка човешка душа. В нея няма вик за помощ. Тя е по-скоро на глас изречена мисъл от постоянен вътрешен размисъл, който терзае съзнанието с трагичността на споменните видения. Вътрешният психоразмисъл е изпълнен с образи. Те са градирани по сила и степен на изживяване:
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар че вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува, ни жадува!
Бавно и мъчително е „навлизането” на мисълта в дълбините на трагично смълчаното човешко съзнание. Там е „тайната” на душата, там е и споменът за преживяното. Думите се раждат трудно. Болката е твърде голяма, за да бъде изразена. Тя е скрита в „мълчаливата” памет на съзнанието. Емоционалната сила на въздействието надхвърля познатото и обичайното. Болката е по-страшна от смъртта. Неслучайно се появява фолклорното наричане: „Да беше мор, да беше чума...”, което е художествено средство за сравнение между позната емоционална сила на чувството и никога неизказано докрай трагично преживяване. То е смесица от различни чувства - болка, мъка, страх и безнадеждност. Смъртта е спасение, а мисълта за нова среща с неизмеримата, изгаряща болка от преживяна и очаквана отново беда ражда думите на изповед, които „потичат” като жалейна народна песен:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Яворов е очертал дори и графично чрез пунктуацията началото и края на психологичния размисъл: „Една, че две, че три... в земята зърно се опече...” Художествената среда за разгръщане на поетичното действие е вътрешният свят на човека. Той е интимен, съкровен, но и мисловно дълбок. Наситен е с психологизма на болката. Поетът остава верен на реалистичното изображение на човешките емоции. Те не са еднозначни, а вътрешно променящи се. Радостта заменя болката и надеждата, макар и за миг, „огрява” със светъл лъч мрака на душата. Тези вътрешни промени в емоционалния регистър на преживяванията са в унисон с външно-реалното и зримото. Ритъмът на природния кръговрат е в хармония с „пулса” на човешките настроения и чувства, които се раждат естествено, развиват се в художествен синтез с промените в природния свят. Отразяват дисонанса, но и виталното равновесие между човек и действителност. Художествената връзка е поетически одухотворена, както в народната песен, но е наситена и с психологизъм, което е и новият „модерен” поглед на поета Към човешката душа и нейните преживявания.
Природните сезони предизвикват различно емоционално „оцветяване” на психо-настроенията. Те са представени чрез въздействието си върху човешката душевност, която има своя емоционално-психологична реакция:
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита
и знойно лято позлати
до вчера злачни широти.
Назрява вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителна надежда
при труженик селяк отива.
Поетичният ритъм отразява „прозвънващата” радост в душата. Сякаш стиховете рисуват картината на раждащата се надежда, която е едновременно „проектирана” навън - сред природата, но и навътре - сред психопространството на вътрешния свят на човека. Еднакво е емоционалното съдържание на двете художествени „платна” на родената надежда. Те взаимно се отразяват, сливат художествената „тъкан” на природен и психолозичен обем в стиховете на Яворов, изразили искрената радост на човека, потиснал за миг болката и безнадеждността:
Затопли радост на сърцето,
усмивка цъфне на лицето,
Въздишка кротка,
пръст до пръст,
ръка набожно прави кръст:
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.”
Отново се появява вътрешният психологичен размисъл, близък до фолклорното наричане: „Да бъде тъй неделя още...” Той въплъщава радостта и надеждата. Чувства, твърде трепетни, плахи и нетрайни Като вътрешен интензитет на изживяване, изпълват човешката душа. В това озвучено с положителни емоции психопространство Яворов извайва нова поетична картина. Тя изразява нарастващото вълнение на човека от предстоящата жътва. Усеща се превъзбуда в сетивното възприятие на природата. Утрото настъпва, действията на приготовлението издават вътрешно безпокойство, което мисълта отхвърля, но душата предчувства като идващо отново неизбежно зло. Суетня, радостно оживление и потиснат страх определят емоционалното съдържание на психонастроенията, които преливат в звуково огласената от естествени шумове и гласове природна картина:
...Ето
В съседен двор се дига врява,
там някой люто се ругае.
Наблизо татък чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник полъхва леко
и звън от хлопка издалеко
донася в село; стадо блее...
Преходът между човешко предчувствие, нарастващо безпокойство и реално настъпващо природно бедствие е осъществен чрез смисловия „заряд” на концентрирани художествени послания, скрити в глаголните форми „захваща”, „грее”, „праща”:
Навсякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
Слънцето е живот, но то е огнено и зловещо. Скоро ще изпепели земята. Предчувствието е оправдано. Знаците в природата са „разчетени” от душата. Те не предупреждават, а ясно говорят за предстоящото: „... на земята огън праща.” Изпратен е прокобният знак на стихийното бедствие. То идва като всемогъща сила. Променя бързо и динамично „диханието” на природата, отразено като „задух страшен” и „взор уплашен” както във външния вид на човека, така и в неговите вътрешни преживявания. Психоритъмът на чувството е идентичен с промените в природата:
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
А то е сиво, мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито,
от юг бухлат се облак дига,
пълзи и вече го настига.
Страхът расте и получава своето символно цветово изражение. Небето е „сиво, мъгловито”. В подобна емоционална „тоналност” е изразена и човешката душа. Нейната психологична дълбина се „смрачава”. Радостта отдавна е изчезнала, надеждата - също. Болката „оглася” със заплашителен „стон” вътрешните устои. Техният мълчалив „глас” предчувствието „разчита” в уплахата и хаотичните движения на птичия свят в природата. Изконната връзка между човешките емоции и стихиите на разрушението е изразена като атавистичен страх пред силите на природата. Поетичните послания са с психологично съдържание. Мотивират отново вътрешните размисли на човека, в които се долавя смут и непреодолим страх пред природната стихия:
...Знак е, чуй петлите.
А гъски около реката
защо, размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
какво ли са орали, сели?
Предчувствията имат реални доказателства, знаци от природата, че бедата е неотменима. Безсилието в душата на човека ражда искрената молба към всемогъществото на природата. Обръщението към нейния необозрим разум възражда езически изповяданото преклонение пред силата й. Човекът признава своята зависимост от „волята” на природните стихии. Те имат власт над неговите настроения, чувства и мисли. Определят „ритъма” във вътрешния живот на душата. Молбата е искрена и затрогваща:
Върни се, облако неверен,
почакай, пакостнико черен,
неделя, две... ела, тогази,
страшилище!...
Отговорът е ясен. Той е „даден” чрез образно-фолклорната стилистика на одухотворената природа:
...А облаклази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо... Милост няма!
Като страшна хала, долетяла от митологичните дълбини на фолклорно-песенното съзнание на човека, идва природното бедствие. То „расте и вий снага космата”. „Засланя” слънцето - символ на живота. Отнема надеждата за спасение. Митологичната и фолклорна символика в образа на слънцето е безсилна да вдъхне сили в човешката душа. Самото слънце - поетичен образ на Живота - е застрашено. Безнадеждността е осъзната. Трагичният извод: „Милост няма!”, е естествена реакция на мисълта.
Човекът събира последни сили, за да поеме страшния удар на природната „хала”. Сякаш дъх не остава в човешките гърди. Съзнанието е в тревожно очакване. Появяват се отново психопаузите на поетично замълчаване, в които се „чуват” ударите на сърцето, отмерващи миговете до първия тътен на градушката:
На завет всичко се прибира,
сърцето тръпне, в страх примира,
че горе - дим и адски тътен...
вихрушка прах...
Сякаш „гласът” на неудържим природен гняв разкъсва напрегнатата тишина на очакването, изпълнила душата. Всичко се слива в едно. Човек и природа се „срещат” сред хаоса, болката и безнадеждността които са общо състояние в „изживяванията” на природен и човешки свят:
...Ей свода мътен
продран запалва се - и блясък -
и още - пак - о, боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Природата е победила. Човекът е смазан от болка. Душата е прекършена. Надеждата е „разпиляна” както житните класове от „бясна хала”. Вечното зло се „настанява” като тъмна прокоба в душата. Болката се завръща. Тя е дълбока и силна - с нищо неизразима. Определя емоционалната багра на трагичното преживяване:
И всички емнали се боси,
с лица мъртвешки посивели,
отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
Настъпилата тишина в природата е мълчалива изповед за „вечното зло” в човешките души. Те са безсилни пред всемогъщата сила на злата социална съдба. Трудовото усилие е безнадеждно и трагично. Вътрешният размисъл на човека е в синхрон със страшните последици за живота му от току-що „преминалата” „бясна хала” над „планини, полета”, „стъпкала” и последната плаха надежда в душата:
Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят-надежди е пожнала...
Яворов разкрива страшната драма на човешката душа чрез фолклорната образност на народнопесенната традиция в контекста на „модерните” психологични търсения на една нова естетика, при която водещи са вътрешният размисъл и дълбоко „озвучената” с емоционални настроения и сетивни усети душевност. Поемата „Градушка” на Пейо Яворов е безспорно художествено доказателство за налагащите се модерни тенденции в развитието на българската литература в началото на XX век.
