За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов


 

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНОТО ЗВУЧЕНЕ В ИНТИМНАТА ЛИРИКА НА ЯВОРОВ

 

Интимната лирика на Яворов, създавана през различни години и под въздействието на противоречиви събития (лични и обществени), е нееднородна. И стилово, и лексикално, и естетически могат да се усетят няколко пласта, които издават съзряването на поета и все по-голямото му тежнение към философско-психологически изказ на чувствата. Несъпоставими по сила на внушението си са поемите в народен дух („Калиопа”, „Сън”, „Луди-млади”, „Павлета делия и Павлетица млада”, „Хайдушки песни” от „Антология” и невключените в „Подир сенките на облаците” - „Забравена” и „Песен”, и цикълът „Царици на нощта” - „Месалина”, „Клеопатра” и „Сафо”). Като че ли те не са писани от един и същ поет. В съвсем друга посока водят онези творби, които с пълно право могат да-се нарекат „изповеди” (от „Безсъници”, „Прозрения” и „Шепот насаме”). В тях лирическият герой носи чувствата и преживяванията на поета и в голяма степен се слива с неговия душевен строй. Създавани по конкретен повод, а не повлияни от чужди образци, те са израз на най-драматичните житейски търсения на Яворов. Дори фактът, че няма повтарящи се заглавия, е показателен за перфекционизма в подхода му към голямата тема за любовта. Читателят има основание да вярва на поета, когато пише: „Силният като вино живот само ражда опияняваща като вино поезия.” Драмата на личността става част от голямата световна драма на мислещия човек в епохата, когато рухват идеалите, без да бъдат заменени с по-големи и по-значими цели. Или, както пише Гео Милев: „Страданието, което е постоянна тема в поезията на Яворов, не е негово лично, защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективно... тъмно наследство в душата на поета.”

Високи са нравствените принципи и идеали, от позицията на които Яворов тръгва към изображението на любимата като лирически обект в интимната си лирика. Творбите, с които спечелва благоразположението не само на кръга „Мисъл”, в лицето на първия професионален литературен критик у нас д-р Кръстьо Кръстев, но и на читателите, говорят за тънкия усет на поета към детайла. С познатите от фолклора думи и фразеологизми („луди-млади” в едноименната поема и в „Калиопа”; „либе”, „изгора” в „Павлета делия и Павлетица млада” и в „Хайдушки песни”; „мила” в „Сън”, с плеоназмите „луд лудея” в „Луди-млади” и „луди са лудяли” и „виком викна „ в  „Павлета делия и Павлетица млада”, с разгънатото определение „плахата ми гълъбица” в „Луди-млади”) се характеризира любимата, която провокира вътрешния свят на героя. С плеоназмите „пламък ми пали”, „мъка ми мъчи”, „жал ми е жалост-умора” в „Хайдушки песни”, се тръгва към драматичния праг на избора. В тази творба любимата е характеризирана чрез умалителните имена „руси косици”, „черни очици”, „бели зъбици”, но и чрез поставяне на акцент върху най-важната ключова ду ма в лириката на Яворов - душата. В „Сън” „Павлета делия и Павлетица млада” се среща и „сърце”, а в последната - още „очи”, „Вежди „снага”, „гръд”. Прави впечатление лекият стил, чрез който се тръгва към една такава сериозна тема, каквато е тази за любовта. Вътрешните рими и звукописът в „Калиопа” засилват внушението:

               Зъл магесник прокобесник пази и завижда -
               сяда-става, не остава: слънце я не вижда!
               Птичка мила пъстрокрила
               скоро прилетява, хубавица с песенчица
               тихо утешава.
               и замислен и унесен,
               тихом пее тиха песен.

Звукоподражанията имат определена естетическа функция. Чрез тях се създават слухови и зрителни представи за изживяването:

               - Трак-чук, жан-жин, трака-чука!
               -наковалнята възглася. И духалото се пука:
               дъха, пъха и приглася.
               - Жжин! чука - трака...
               - Там-сам! Зън-зън... бива - бива... Кали-Кали-Калиопа! -
               - Наковалнята звънлива, присмехулка върла хлопа.
               - Зън-зън, трак-мрак!

И в стихотворенията, невключени в антологичната подборка („Забравена” и „Песен”), се усеща същият подход към любовта и нейните носители. Любимата в първото от тях е „галена”, „хубавица „, „цвете в чаша”, „небо-сън изгора”, „яребица”. Тя е „сам-сама”, „в рай-гнезденце”. И тук е използвано умалителното съществително име „сърчицето”. Чувството й е характеризирано чрез антитезата. От гледната точка на пространството, тя е между „облаците горе”\л”В полето сред цветята”. А времевите й хоризонти привидно се изключват, но в действителност я представят вярно:

               Вредом гледате, звездици, по света - любовта.
               Дали всякъде, сестрици, миг честита бива, сълзи век пролива?

Още по-силна е връзката с фолклорната традиция в „Песен”. В нея любимата е „либе хубаво”, „мома хвалена”, „вишно алена”, „пойно птичице”. „душо младичка”, „захар сладичка”, „любава”, „хубава”.

Най-многобройни са творбите, създадени под въздействието налични чувства и преживявания. В тях интимният свят на любимата е красив и добър. Езикът на Яворов е изцяло нормативен и издава богатството на метафоричния подтекст, изразен синтактично (най-често чрез неизказаността на анаколута) или лексикално (чрез градиране на отрицателните форми в творби като „Без път”, „Пред щастието”, „Демон”, „Нирвана”). Стремежът към любимата е белязан естетически от романтичния порив към хармонията между красивото и прекрасното. Може би заради това са използвани твърде много синоними за назоваването й. В „Посвещение” тя е „царица горда” и „другарко моя”. Във „Вълшебница”, освен с наименованието от заглавието, тя е назована „дете и божество”. В „Блян” е сравнена с „на крехка майска роза пъпка” и е „ангел тих”. В „Без пьт” е „символ на живот”. Интересно е подходено към нея в „Пред щастието”, където е „Вампир”, „душа в душата на света” и „кървав цвят на любовта”. Най-богато е синонимното гнездо в „Затмение”. Тя е „жена”, „невинната”, „мъртвата навеки”, „кристал от чистота”, „навеки люта рана”, „призрак”. В „Чудовище” са съчетани „жива плът”и „духна самотата”. „Не си виновна ти” очертава ореолния образ на любимата чрез „дете”, „огледало” и „радост-горестта”. В „Демон” е „плаха гълъбица”, „с орел орлица”, „другарка”, плът и дух едновременно. В „Благовещение” се усеща благоговейното отношение на лирическия герой, изразено чрез подбора на определения: „прохладен лъх от ангелско крило”, „ангел”, „дете”, „песен”, „сълза”, „зефирен лъх”. Стихотворението „Стон” („На Лора”) отново търси единството на „душата” с „плът и призрак лек”. „Пръстен с опал” предлага нов поглед към любимата, наречена „заря-невинност всепобедна”. В „Обичаите” тя е „сън”. „Жена” и „светица” е героинята в „Проклятие”. „Ангел” е и в „Ще бъдеш в бяло”. Като „маскирана вакханка” се вижда жената в „Маска”. Тя е „жена” в „Да славим Пролетта”, „дъх и плът”. В тази творба много силен е пантеизмът на чувствата, изразени чрез главните букви на сакралните понятия Слънце, Земя, Пролет, Любов, Дни, Време, Мъж и Жена. Жената е „спомен” и „блян” в „Призраци”. В „Мечта” е наречена „сестрица на луната”, „кристална вода”, а в „Прости!” - „душа невинна”. Като „пиявица” може да се види в „Моето сърце”. В „По здрач” е „сърдечен зов”, в „Защо мълчиш” - „разглезено дете”, „робиня” и „жертва”. В „Недей ме поглежда” лирическият говорител се обръща към нея с „девойко”, а в „Ней” - с „влюбена мечтица на моите мечти”.

Както личи от примерите - Яворов използва във всяка конкретна творба различен епитет или оригинално сравнение за любимата. Едва ли могат да се посочат много подобни случаи в световната любовна лирика. Безспорна е вътрешната му потребност да намери най-вярното съответствие на конкретното настроение, за да го „облече” в подходяща поетическа форма. Затова любовта е просто „любов” - но се представя с почти всички атрибути на човешкото тяло. В „Насаме” пространството се скъсява от „мъчително далеко” до „близо” в мига на докосването:

               Под нежната омая на вечер замечтана
               и двама ний горим! - не идвай чак при мен...
               В прегръдките си взел те, когато ще желая
               цял с тебе да се слея - и ний ще се топим
                в блаженство и забрава, мъчително далеко
               от себе си тогаз усещал те бих аз.
               Един за друг в притома; - и колко, колко близо
               усещал те бих аз до себе си тогаз!

В емблематичната интимна творба с кръгова композиция, свързана с Мина - „Две хубави очи” - до душата стоят и очите на любимата. Така е и във „Вълшебница”, В „Ела!” се добавя и „сърце”, а в „Блян” - и „гърди”. В „Може би” вече се усещат и „ръцете” на любимата, а в „Без път” - и „рамото ми”, като че ли композиционно във всяка следваща творба поетът прибавя още нещо ново, за да се усети силата на докосването - макар че то е повече фикционално. Прегръдките в „Ще бъдеш в бяло” обогатяват вътрешното пространство на общуването като очакване и надежда, като подтик и смисъл на живота едновременно:

               И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
               загледан в две залюбени очи.
               И тих ще пия техните лъчи, -
               ще пия светлина, лечебни глътки.
               И пак ще се обърна просветлен
               света да видя цял при ярък ден.

В жената-изкусителка от „Маска” поетът посочва само зримото - „рамо”, „снага”, „плът”, но прибавя и „смеха” (повече като маска, отколкото като потребност да се изразят определени позитивни чувства). В „Покаяние” любовта е „проказа” и „страдание”; „ върхове”, „ наклони” и „ бездна”; „пъкъла” и „пламък”:

               Обичам аз - и страдам...
               И страданието към омраза не е ли зов?
               Ти с обич и омраза духом ме проказа, -
               проказата нарекох аз любов.

В „Моето сърце” любовта е вече „пиявицата”, а в „Истина” - „живот-несуета”. Чувството в „По здрач” е наречено „сърдечен зов”. Следователно - любовта има много лица - и все пак поражда копнеж по взаимност, желание за пълноценно влизане в света на другия.

Като поводи за създаването на повечето Яворови творби, посветени на любовта, може да се приеме предимно усещането за самота и безизходност. „Нирвана”, посветено на Боян Пенев, дава отговор на много от въпросите, които си поставя изкушеният читател. На основата на градираните отрицания (с „без” и „не”), чрез кръговата композиция; със сполучливо намерени алитерации (на „з”, „с”, „ж”, „ш”) и вътрешни рими; чрез изразителен анаколут се изгражда представата за „нирваната”, след която не настъпва желаното щастие. Дори графичното подреждане на стиховете и строфите кореспондира с множественото число на съществителните и прилагателните имена. Анафоричните повторения („спят”, „и”, „тръпнем”) и извеждането на глаголите в предпозиция във втората част от първите две строфи говори за поетическия усет на Яворов:

               и бродим ний...
               и тръпнем...
               И впиваме ний...
               и тръпнем...

Може би тази творба в най-голяма степен изразява вътрешното влечение на поета към песимистичен и безперспективен край.Сакралните понятия („води”, „небесата”, „звездни”, „бездни”, „хоризонти мрачни”) са персонализирани в ореолния контекст на изживяваното страдание („безсънни”, „безмълвни”, „безнадеждни”, „знойно жадни”).

Преобладаващата част от стихотворенията на тази тема са изповедни. За това говорят обръщенията („Посвещение”, „Вълшебница”, „Ела!”, „Блян”, „Може би”, „Затмение”, „Не си виновна ти”, „Благовещение”, „А ти умираше”, „На Лора”, „Обичам те”, „Не бой се и ела”, „Проклятие”, „Ще бъдеш в бяло”, „Защо мълчиш”, „Недей ме поглежда”, „Ней”). Молитвеното настроение издава дълбоко нравственото отношение на Яворовия лирически говорител към любовното изживяване. Трагизмът на чувствата много често се оказва основата за извисяването на героя в света на вечното добро. Чрез обръщане на фразата, чрез анафори и акромонограми в „Не си виновна ти” става стъпаловидното осъзнаване на истината за различията между лирическия АЗ и любимата:

               От други свят съм аз - не си виновна ти.
               не си виновна ти, от тебе исках аз!
               От тебе исках аз да бъдеш огледало
               вълшебно огледало...
               Не си виновна ти, от други свят съм аз,
               от други свят съм аз, що можеш стори ти...
               Що можеш стори ти...

Чрез риторичните въпроси и анаколута в поантата се поставя акцент върху дистанцията между реалното и фикционалното в „света, изгнил от зло” („Ще бъдеш в бяло”). В този смисъл любовта е жажда за живот и щастие и за това говорят глаголните форми за бъдеще време („ще бъдеш”, „ще разкрия”, „ще пия”, „ще се обърна” в същото стихотворение).

За лирическия герой любовта е покой и възраждане едновременно. Затова той е все „Пред щастието” (както е и в едноименната му творба). Може би заради това между „аз” и „ние”; между „самота” и „двама” често границата е твърде лабилна. В „Насаме”, например, трудно се съвместяват изрази като „и двама ний горим” и „не идвай чак при мен...”; „мъчително далеко”'и „колко близо”', „цял с тебе да се слея” и „един за друг в притома”; „когато ще престана да мисля зарад тебе” и „колко близо усещал те бих аз до себе си тогаз!” Дори заглавието провокира към размисли за взаимност - а не за отдалечаване.

Затова любовта в поезията на Яворов никога не може да се приеме само като част от неговия собствен свят. В много голяма степен чрез нея се размиват границите между индивида и света. Комуникативността на чувствата се осъществява в сферата на желаното пътуване към чистотата и истината:

               Не искат и не обещават те...
               Душата ми се моли,
               дете,
               душата ми се моли!
                                             („Две хубави очи”)

Но много повече размисли за вътрешното пространство на това общуване поражда „Сенки”. Чрез оксиморона „две сенки” - „сами една пред друга” („сами една за друга”) се създава атмосфера на тайнственост и непознаваемост. Дори настойчивата анафора „те” не може да отстрани трайното усещане за самотност - заради другите думи, изведени в предпозиция („На тъмна нощ часът”, „две тъмни сенки”, „две сенки на нощта”, „сами”, „мъчително”, „те няма”, „Напрегнато”, „и пак се не докосват!”, „но може би”, „сами”). Още по-обвързващо действат анаколутите („две сенки на нощта...”; „Искат и не могат... „; „през толкоз светлина...”).

Очевиден е философско-интелектуалният подтекст и в много от другите стихотворения, поместени в „Безсъници”, „Прозрения” и „Шепот насаме”. Чрез художествените епитети (и особено - чрез епитетите-съществителни) се влиза в света на изкушаваната, но неосквернена добродетел на любовта, превърнала душата на лирическия герой в храм („Проклятие”, „Ще бъдеш в бяло”):

               Душата ми, жена, душата ми бе храм
               на смелите мечти и светли вдъхновения.
               Проклет часа, когато те въведох там! -
               Въведох те светица върху царствен трон,
               на моя девствен сън облечена в порфирата.
               внезапно те съзрях в мъглата на молитвите.
               И плач е песента ми, плач в изгубен път.

Молитвената изповедност на любовното чувство се открива и в „Молитва”. Само че тук посредник между лирическия говорител и любимата е майката. Сигурно заради това повелителните глаголни форми и поантата карат читателя да се замисли върху етичните подбуди, породили стихотворението:

               Майко, бди
               над двама ни: пред волята ми безпощадна
               на невинността защитница бъди!

Фикционалната среща с любовта предизвиква „болка” и „ужас” у лирическия АЗ. Затова в „Среща” - чрез градирани анафорични повторения („мене ми е”, „викнал бих”), се изразява страданието на обичащия човек. До метафоричния образ „времето лети” се нарежда римуването „ще отминеш ти”, а чрез плеоназмите „сън в съня”, „миг след миг”се достига до истината: „няма да се върнат сбъднати мечти”.

Доста противоречиви размисли поражда стихотворението „Посвещение”. В него личи раздвоението на човека, характерно за мислещите хора на границата между двата века. От една страна, фикционалната любима е олицетворение на добродетелта („царица горда”, „скромна”, „на мен ти никога не измени”, „другарко моя”). Но от друга -реалната жена е „змия коварно мила”, „като желязо хладна и жестока”, „като нощта престъпно сладострастна”. Може би в този противоречив образ на жената трябва да се търси повече символен подтекст, отколкото в другите творби от споменатите три цикъла. Но тук се оказва много ясна връзката с „Царици на нощта” - и особено със „Сафо”. Там жената е:

               Отгатната стократно плът -
               и все непозната, -
               безбрежна нощ и неочаквана зора...

Като се има предвид цялата поезия на Яворов, може да се намери логично обяснение за тези крайности във възприятията му. Той има определено предпочитание към антитетичните конструкции. Митологизацията на любовта много често се провокира от определени сакрални представи за човешкото битие. Но библейските ангелически или демонични символи се саморазрушават и неутрализират в досега си с чувствата на обикновения смъртен човек („Блян”, „Благовещение”, „А ти умираше”, „Ще бъдеш в бяло”, „Нирвана”, „Молитва”, „Истината”, „Аз сам не съм”). Затова настроенията са тихи, ненатрапчиви - но запомнящи се:

               След зноен ден,
               на теменужна вечер хладната роса
                - и теб и мен
               пред вечен сън ще ороси,...
               И дебном ангел тих ще угаси
               звездите в модри небеса.
                                             („Блян”)

На границата между спомена и бляна стои лирическият герой и в „Благовещение” („презутрен сън, - уви, през сън...”). Вечният кръговрат на живота е усетен чрез великото тайнство на редуващите се живот и смърт в „А ти умираше”, посветено на Мина:

Денят се раждаше сред шум, а ти сама -
               а ти умираше:
               ... Ти сама
               в света, в душата ми! - умираше сразена,
               защо - ? Умираше затуй, че бе родена.
               Денят се раждаше: за сетен път
               ти виждаше деня;...

Дори поетическата форма, чрез която са изразени траурните чувства, е нова. В нея се усещат синкопните прескачания от стих в стих, от строфа в строфа. Но в предпозиция, все пак, са изнесени познатите за цялата интимна лирика на Яворов думи: „денят”, „а ти”, „душата”.

На границата между „истината” и „лъжата” се намира лирическият субект в „Истината”. Чрез рефрена „То беше истина, уви” (със смяна на „То” с „И то” и „Но то”) се акцентува върху песимизма и безизходицата, пред които често се изправя човек след сблъсъка си с нежеланата перспектива да остане сам. Затова илюзията ражда отричането му от видимото в „Аз сам не съм”:

               Аз сам не съм, но тук самси -
               в заключената стая.
               Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
               но тебе - да те отрека не мога.
               И вярвам в тебе аз, и вярвам аз в покоя
               на утрешния ден - но моя или твоя?

В творбите си с любовна тематика Яворов се домогва до екзистенциалните проблеми за смисъла на човешкото битие, за същността на споделената любов, за стремежа към себепознание чрез общуването с любимата, за отговорността пред себе си и пред света в мига на изпитанието. В „Може би” неговите прозрения са особено предизвикателни. Изразени чрез оксиморона „с надежда в безнадеждното сърце” и чрез градираната епифора „може би”, те кореспондират с ключовите думи „спомен”, „попитах”, „душата”, „тишината” и „чакам”. Мигът на очакването е разтеглен във времето и пространството до „векове”:

               И аз все чакам! Ето векове
               изминаха как гледам в тъмнината.
               И аз все чакам! Ето ветрове
               до кървав плач ме шибат по очите.
               и Все повтарям: може би...
               Аз чакам слънцето и слънчев блясък.
               с очи покрити веч от прах и пясък,
               и сляп отдавна! - може би

В „Без път” съвсем неочаквано глаголите за движение и епитетите (предимно с негативните представки „без” и „не”) създават усещането за безизходица и безперспективност. Тяхната честота провокира читателя (двукратните „не знам”, „не зная” и „няма”; „не съм”, „не разбудя”, „не ще се спъна”, „не ще въздъхна”; „безмълвна”, „безсмислен”, „обезверена”, „обезсмислен”, „необезверена”, „непрозвучал”, „незаглъхнал”, „безгрижно”; „безверие”, „без видим път”, „Без ясна що-годе цел”, „без вяра”, „без вятър и без лист”). И все пак, в поантата съвсем изненадващо идва надеждата, пряко подчинена на триадата вяра, надежда и любов:

               Но тогаз
               ще сетя твоя първи трепет аз,
               о символ на живот! - и не,
               живота не ще успей на ужаса в хомота
               живот да те направи...
               Че готов
               на всичко, аз те нося - и крепи,
               крепи ме любовта, любов!

Съединяване на контрастите в изживяването на чувствата се среща и във „Все пак”. Чрез анафората „...Но все пак” и епифората „Любя те, защото”, „Чакам те, защото” и „може би, защото” се градира не съмнението, а убедеността, че срещата ще бъде истинска - въпреки лутанията между „душата”и „земята и небото”:

               - И чакам влюбен аз: може би защото
               пред радостите скръб ще избера,
               до смъртен час за тебе да
               блуждай окото;
               защото радостта ще избера -
               от скръб за тебе да умра.

А в „Мечта” раздвоението на лирическия субект го довежда не просто до безпътица, а до невъзможност да разбере сам себе си:

               Реша да те подиря.
               Залутан сред тълпата -
               на страстите житейски
               попаднал  в маскарада,
               аз искам да узная под
               маските лицата...
               Но ти ли там ще бъдеш?
               И мъка ме напада,
               змия сърце ми гризе, че па/с
               те не намирам.
               Сред весели другари от чашата
               кипяща
               тогаз утеха искам... но сякаш
               те съзирам
               изправена край мене замислена,
               скърбяща -
               и бягам аз разкаян; и само господ знай
               какво в безсънни нощи
               тогава ме терзай...

Между „пъкъла” и „рая” се намира душата на обичащия човек и в „По здрач”:

               От пъкъл ида аз, а ти от рая!
               По здрач те призовах, настъпва нощ.
               В нощта ще дойдеш, -
               ще ли те позная?

Извисяването на лирическия герой в интимната поезия на Яворов става по линията на стремежа му към духовна връзка. Но това не означава липса на чувственост. Чрез глаголите в предпозиция в „Месалина” от „Царици на нощта” е изразена силата на страстта („прегърнала го”, „благоухаят”, „извърнала”, „ела”, „аз чакам”, „вземи я”, „копнее”, „изпий я”, „Ела”, „Аз искам”, „припаднала”, „да прося”, „Ела”, „заспала би”, „ще цъфне”, „извърнала”). Дори последната дума в творбата е глагол в повелителна форма: „Ела!” А в „Кпеопатра” чрез оксиморон е изразено чувството за превъзходство над тълпата: „безсмъртните за смъртната обида жестоко отмъстиха.”

Мотивът за срещата на любовта и смъртта в интимната лирика на Яворов е провокиран и от конкретната му житейска драма (ранната смърт на Мина и влечението към самоубийство у Лора) и от съдбовното противоречие между утвърждаването и отрицанието като начин на живот. Колкото и трагично да е звученето на тези творби, все пак те носят вътрешната потребност и на лирическия субект, и на поета от пълнокръвно изживяване на срещата с живота. Познаването повече на негативните лица на любовта за поета не означава оставане при песимизма, а устремяване към белотата на желаната взаимност:

               Аз бих намерил и тогава даже
               обломки, от които да създам
               нов свят за двама ни, и свят и храм.
                                             („Ще бъдеш в бяло”)

Лирическият изказ на чувствата се осъществява предимно чрез молитвеното съзерцание и преклонение пред любимата заради нейното духовно богатство. Въпреки отсъствието на име и неопределеността на пространствено-времевите граници за изявата на любимата, много ясно се долавя истинската й същност. Тревогата и съмнението, вярата и неверието, безизходицата и търсенето на път се материализират посредством убедеността в победата на доброто („Две хубави очи”, „Ела!”, „Не си виновна ти”, „Не бой се и ела”, „Ще бъдеш в бяло”).

Не може да не се усети задълбочаването на драматизма вследствие трагизма на изживяванията в интимната лирика на Яворов. Опитът за дистанциране от силните чувства обикновено се оказва поредното тръгване В погрешна посока. Затова срещата с любовта е среща с прекрасното и възвишеното.

Противоречията на лирическия герой могат да се свържат не само с драмата на поета, но и с конкретното влияние на европейския модернизъм (и по-специално - на символизма на Артюр Рембо, на индивидуализма, в творби като „Демон”, „Чудовище”, „Сенки”, „Маска”, и на натурализма на Мопасан в „Царици на нощта”). Постоянният стремеж към разширяване на пространствено-времевите граници може да се осмисли чрез вглеждане във вътрешния драматизъм на екзистенциалните му търсения. И в този смисъл се приема, че към света на „Безсъници” Яворов се насочва под въздействие на разочарованието не от конкретна жена, човек изобщо или обстоятелство, а защото е неудовлетворен от катаклизмите в обществото. Затова след краха на Илинденското въстание Яворов има основание да твърди, че любовта за него се превръща в „единствената връзка с живота”. И когато се търси „човекът с маска” или „човекът-сянка” в лириката му - топ е повече в творбите, пряко повлияни от европейската поезия, а не от националната традиция.

Езикът на Яворов в интимните му стихотворения е символно-метафоричен. Той е изграден върху основата на множество повторения (анафори, епифори, плеоназми, акромонографи, звукопис, обикновени повторения). Двете страни на антитезата, постигнати посредством антоними и синоними, са неравнопоставени. Между „нощ” и „ден”, „живот” и „смърт”, оптимизъми песимизъм, „да” и „не” побеждава тъмното начало, устремено към промяна на съществуващото статукво. От гледна точка на естетиката, в интимната му лирика се налагат трагичното и прекрасното. Може би заради това и съжителството между текста и подтекста е сравнително безконфликтно. Следователно и в интимните си творби Яворов служи на определен идеал - хуманен, деен, етичен. Дълбочината на вътрешните конфликти в отделните творби дава основание на читателя да си обясни и причините за трайното естетическо въздействие на тази поезия върху различни поколения и категории читатели. Затова и сега екзистенциалното й звучене е ново и интригуващо.