За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
ПЕЙО ЯВОРОВ
ПЕСЕНТА НА ИЗГНАНИЕТО В ДУХОВНАТА САМОТА НА „АРМЕНЦИ”-ТЕ
Проблема за изгнанието, интерпретиран в стихотворението „Арменци”, публикувано през април 1900 г., кн. 3-4, в сп. „Мисъл”, Яворов превръща в неизповядана трагична страст към огъня на духовното терзание и към гласа на родината-майка, резониращ в художественото съзнание на поета като вечен мъченически стон на разпнатата, раздвоена човешка душа.
Стонът на душата и викът на мисълта извайват вътрешния поетичен обем на болка и глас, на „пиянство”м „песен”. Трагичните видения на мисълта се раждат от терзанията на духа.
Пияната от болка душа-изгнаница с поетичния стон на страдащото художествено съзнание на твореца, потопено в море от неизплакана болка и синовен трепет, ИЗПЯВА безмълвието на изповядващи се мъченически гласове, които „пеят” в мисълта на поета и в страдащото съзнание на родината. Гласовете на изгнаничеството, на мъчителното раздвоение не само „пеят”с безмълвието на болката, но и „пият” от вечното море на страданието, обгърнало духа на родината и предопределило пътя на болката към мисълта като песен на изгнанието, като вик на изтерзаните човешки души, които „пият” и „пеят”.
„Пият” от болката на духа и „пеят” за нея. Болката е в песента като жива рана на душата, която „пее” в мисловните видения на Яворовите „Арменци”, търсещи песента на изгнанието:
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
децича на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
те ПИЯТ, а тънат сърцата им в рани,
и ПЕЯТ, тъй както през сълзи се пей.
Мисъл и дух се срещат в полето на изгнанието, в пространството на вечна болка. Търсят гласа на своето страдание, песента на своето изгнание. Те „ПИЯТ” и „ПЕЯТ”...
Опиянените от болка сетива търсят гласа на родината, превърнат в безмълвен вик на страдащото съзнание, което търси звуковата му плът сред духовния хаос на забравата, но намира гласа на носталгията. В него „ПЕЕ” болният от изгнание дух на родината, носен като потиснат акорд на забравена музика в страдащите души на Яворовите „изгнаници клети”, които жадуват за гласа на родината, а чуват песента на изгнанието в духовния мрак на изпепелените си сетива.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
Песента на изгнанието „омайва” с безмълвния, мъртъв за живот, глас на забравата душите на Яворовите „Арменци”. Те „пият” от мъртвите „води” на вечната болка и забравата като вино опиянява душите им, овъглени от страдалческия лик на родината - „майка робиня тревожна”, чийто вик за помощ остава без глас и без звук в безмълвието на духовния хаос и мисловна забрава:
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
„Пият” душите на изгнаниците от мъртвите за светлината на звука гласове на забравата, които в кипнала страст „гасят” мъченическия глас на родината-майка. Остава нечут викът й за помощ. Гласовете на майка и син са мъртви, изпепелени и потиснати от звуковия порой на нова духовна буря, пееща с майчиния плач и с бащиния стон за изгнанието на синовния дух-страдалец в „далека чужбина”. „Пеят” песента на изгнанието пронизаните с безмълвния вик на родината човешки души, „отломка нищожна/от винаги храбър народ мъченик”. Нова песен за отредените в страдание души ПЕЯТ Яворовите „Арменци”, но първо я чуват с разкъсаните си от болка духовни сетива, които виждат безпътицата на откъснатия, отроден от майчините родови корени национален дух, бродещ „немил-недраг” в „далека чужбина”:
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч,
оставили в кръви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Скиталчеството на духа и изгнаничеството на мисълта синтезно сливат гласа на болката с песента на страдащото човешко съзнание. И Яворов озвучава безмълвната драматична изповед на своите „Арменци” с вътрешната символна динамика на ключовите, рефренно повтарящи се глаголни форми - „те ПИЯТ... и ПЕЯТ”, в чиито дълбини стене духът на родината като далечен тътен от погазения глас на родна земя и слово. Оттам, от страдащия в безмълвие родов дух се ражда гласът на родовото изгнание и нова песен изпълва с резонанса на пробудена страст душите на Яворовите „изгнаници клети”:
Те пеят... И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца...
В драматичния сблъсък между мъртвия звук на родовия глас и новия стон на болката, възкресил сетивните трепети на болния от носталгия дух, се ражда новият порив за живот на отчужденото национално съзнание. То търси духовната си родина и я открива в звуковата плът на песенната изповед:
Те пеят... И дива е тяхната песен,
че рани разяжда т ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърцаугнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени...
Гласът на родината звучи в песенния ритъм на изповядващите се души, в които отново потичат стихиите на огнена, родова страст. И гневните стенещи гласове на пробудена памет и възкръснало за живот съзнание се изкачват стремително нагоре по възходящата скала на градирано съпротивление, поетически материализирано чрез петкратното повторение на противопоставителния съюз „че”, за да освободят страдащия дух от тъмните обеми на звуково родово безмълвие и го дарят с песента на бунта, с вика на живия родов глас, извайващ с писъка на изплаканата майчина и синовна болка духовния пейзаж на изгнанието. Той е дълбоко стаен в гльбта на болката, в гласа на страданието, изливащ се като песенна буря в тъмния безродов космос на Яворовите „Арменци”:
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
Духът на изгнанието, току-що открил гласа на бунтовната песенна изповед, запял за несретата си участ, се докосва до безкрая на болката, обгърнала като студена зимна нощ отчуждената душа на прокудените. Гласовете на страданието, откроени ясно в тъмното безмълвие на нощта, донасят голямата и страшна истина за нечуваната мощ на човешката самота, от която идва поривът за живот като болка на духа и прозрение на мисълта:
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студена та нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
От тъмнината на болката се ражда „горещия” страстен стон на носталгичното стра-дание. Студеният глас на безмълвието е надмогнат от волната стихия на изгнаническата песен, в чиято звукова глъб несретните души на Яворовите „Арменци” откриват духовния лик на родината, опазен в самотния глас на изплакана синовна болка в „нощта” на изгнанието.
Песен-глас на изгнаническа самота, събрал нечуваната полифонична мощ на възкресените стихии на родното, зазвучава като буря, пречистваща от безсилие и слабост търсещата мисъл и боледуващия дух на „изгнаници клети, отломка нищожна/'от винаги храбър народ мъченик”. Но „пили” от силата на човешката самота, мисълта на прокудените се пробужда за новото духовно битие на родината, а духът крепне в носталгията на болката, откъдето блика новата възкресена сила за живот и нов глас на изгнанието запява песента на преодоляното страдание, но тъй, „както през сълзи се пей!”:
Те ПИЯТ и ПЕЯТ... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
те ПИЯТ-...
и ПЕЯТ, тъй както през сълзи се пей!
Болката остава, но и мисълта за родината „ПЕЕ” във вечно страдащото съзнание на прокудените Яворови „Арменци” - „изгнаници клети, отломка нищожна / от винаги храбър народ мъченик”.
Те „ПИЯТ” от болката и страданието на душите си и „ПЕЯТ” за среща с духа на родината. Или както клетвено мълви поетът - „те ПИЯТ.../ и ПЕЯТ”, но както в изгнание „през сълзи се пей!”
