За ученика / Теми литература 11 клас / Пейо Яворов
АНТИНОМИИТЕ НА МОДЕРНАТА ДУША В ИНТИМНАТА ЛИРИКА НА ПЕЙО ЯВОРОВ
Една от най-важните тенденции в развитието на българската литература в края на XIX и началото на XX век е преходът от реалистичен тип поетика и социална проблематика към модернистичен израз на човешката драма. В идейно-естетически план се противопоставят две художествени системи - Вазовата, свързана с традициите на Възраждането за пряката ангажираност на твореца с обществените проблеми, и Пенчо-Славейковата, изграждаща индивидуали-стичен модел на битието. Книгата на д-р Кръстьо Кръстев „Млади и стари” и статията на Пенчо Славейков „Българската поезия преди и сега” очертават измеренията на нова, културно-историческа типология.
Поезията на П. Яворов е отражение на тези развойни процеси. Първата му стихосбирка - „Стихотворения” (1901 г.) - разработва чрез средствата на социалния реализъм теми, характерни за следосвобожденската литература („На нивата”, „Градушка” и др.). В „Безсъници” (1907 г.) вниманието на поета е насочено към драмата на модерната душа. Яворов представя страданието не в конкретноисторически, обществен план, а с неговите извънвремеви, универсални аспекти. Характеризирайки промяната в своя художествен свят, творецът отбелязва: „... старите слова се оказаха не-годни да въплътят музиката на новите настроения. ..” Принципът на схематичната периодизация на Яворовото творчество обаче не разкрива многообразието на идейно-тематичната връзка между ранните творби („Чудак”, „Лист отбрулен”, „Великден”, „Нощ”) и стихотворенията от „Безсъници” и „Прозрения”. Литературният историк Ст. Илиев откроява приемствеността на мотиви от различните етапи в творческото развитие на Яворов: „ Той само ще задълбочи и завърши настроения, които са били в начално и потенциално състояние.” Поемата „Нощ” (1901 г.) е „предусещане за „безсъниците” (М. Неделчев), израз на идейно-психологическата криза на личността, раздвоена между стремежа за осъществяване на възрожденския патриотичен идеал и съзнанието за обреченост.
В интимната лирика на Яворов трагизмът е трансформиран от сферата на социалното и националното в областта на субективното, екзистенциално-философското. Скептицизмът на поета поражда процес на непрекъсната дезинтеграция, населява мирозданието с проявленията на антиномичното начало. Битието е възприето не през призмата на абсолютната истина, на неизменните духовни опори на личността и обществото, а като арена на вечния конфликт на полюсни понятия - вяра и безверие, добро и зло, грях и святост, живот и смърт, познание и тайна. Този акцент върху относителността на ценностите обуславя драматизма в Яворовата лирика, мъчителното търсене на нравствени и интелектуални устои. Следствие на релативизма е философската представа за непознаваемостта на битието, за пределната динамизираност и изменчивост на модерния психологически свят.
В стихотворенията от „Безсъници” и „Прозрения” Яворов изгражда амбивалентен поетико-философски модел на света. Двоичната художествена структура разполовява всеки образ, всяка идея. Принципът на непрекъснатото отрицание и утвърждаване открива противоположни истини за всяко понятие, изтласква на преден план представата за множеството лица на човешката душа. Лирическият субект изживява раздвоението между вярата и съмнението, упованието във висш духовен и естетически идеал и скептицизма. Белег на модерното светоусещане е трагичната симулантност на полюсните изживявания, кондензирани в един-единствен миг, който придобива измеренията на вечността. В Яворовата лирика е осъществено драматичното единство на съзидателното и деструктивното начало:
Издигам ли се - дигам се, под мен
по-страшна бездната да зине;
литна ли стремглав надоле устремен,
душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и всякога надиря...
(„Аз страдам”)
В изповедта си пред проф. Арнаудов поетът подлага на проникновен самоанализ лутанията на своя безпокоен дух: „ Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра... От друга страна пък, имам един критически разум, който на Всяка стъпка те дебне, ти се хили и смущава спокойствието ти.” Поетиката на ярките контрасти изявява своята същност чрез внушенията на антитези и оксиморони. Този тип езикови средства разкрива противоборството на емоционалното и рационалното, надеждата и отчаянието:
И аз сломен глава на гръд оборих,
но все прострях към изгрева ръце,
с надежда в безнадеждното сърце...
(„Може би”)
Яворовата трактовка на проблема за вярата естествено отвежда и към библейския текст. Модернистичната трансформация на евангелско-митологични мотиви („Тома”) подчертава проявленията на вечните нравствено-психологически дилеми. Поетът представя двойствената природа на човека, изградена от елементите на добродетелта и порока, ангелското и демоничното. Душата на „ангел и демон” („Две души”) е разпъната между доброто и злото, небесното и земното. Драмата на модерната душа е в едновременността на разкаянието и порива към греха, в духа на Бодлеровия мотив за гибелната власт на „цветята на злото” Яворов интерпретира греха като изкушение, което притежава магичен чар и обезсилва личността чрез порочната си красота:
Дете - тя вкусва сладостта на шемета да гледа
в неизбродените бездни на греха.
Не аз ли я научих?
(„Молитва”)
Тази неразчленимост на етичните категории намира израз в стремежа на твореца да създаде особен тип синтактични конструкции. Оформени по необичаен в графическо отношение начин, тези фрази биха могли да се възприемат и като самостоен, зареден с противоречив смисъл слово-неологизьм:
Аз всичко съкруших, до сетнята мечта в сърцето,
и всичко угасих, до сетнята звезда в небето:
сред тишина и мрак политнах
сетнем към леглото, разтласкал вече с крак
руини от добро и злото
(„Майчина любов”)
Антиномиите на Аза са свързани с крайната релативизация на битието, проявяваща се в заличените граници между абсолютните противоположности. Потвърждение на тази истина е символната многозначност на понятията „живот” и „смърт”. Те проникват едно в друго и взаимно се осмислят. Според философската позиция на поета, животът е изпълнен с диханието на смъртта, а смъртта е истинският, нетленен живот:
Смъртта - не виждам друго в
белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!
(„Маска”)
Що иде тук - и кой отива там,
отвъд сребровьздушните стени на кръгозора?
Живот и смърт се разминават всеки час.
(„В часа на синята мъгла”)
Традиционната представа за смъртта, страхът, ужасът от неизбежния край, който покосява надеждите, са свързани с мистичния копнеж по небитието, с ирационалния порив към отвъдното. Модерното съзнание преобразява трагичната мисъл за смъртта в одухотворена мечта и романтичен блян: „Аз не мисля за смъртта, аз мечтая за смъртта... У мене винаги има това ужасно копнение, което е същевременно и копнение за смърт.” Притегателната сила на този образ се дължи на търсения в него висш смисъл, представляващ откровение за съдбата на човека:
В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах
душа на вековете,
свръх мисъл вековечна....
И бягат пак тълпите
пред майката велика,
и кретам аз магесан
от нея - и след нея
- по своя земен път...
(„Смъртта”)
Философското осмисляне на проблема за смъртта откроява значимостта на опозицията познание - загадка, прозрение - неведение. Яворовият лирически герой издига в култ индивидуалното знание, постигнато не чрез средствата на разсъдъчно-логичното възприемане на света, а по неведомите закони на интуитивното проникване в тайните на битието. „Песен на песента ми” - манифестна творба на българския символизъм - представя художествената интерпретация на модерните идеи на солипсизма и субективизма, откриващи върховната истина само в пределите на съкровено-личното. Изказаната от френския поет Маларме теза: „Ако аз не съществувах, нищо не би съществувало”, отеква в поетико-философска форма в „Песен на песента ми”:
Че няма зло, страдание,
живот вън от сърцето ми
- кивот, където пепелта лежи
на всички истини - лъжи.
Поетът носи бремето на знанието за дуалистичния характер на модерната душа. Противоречивото единство на вяра и безверие, добро и зло, истина и заблуда изправя лирическия Аз пред печалната констатация за липсата на общовалидни, непроменими отговори на вечните екзистенциални въпроси. Невъзможността да се разгадае тайната на мирозданието поражда представата за непознаваемостта на микрокосмоса, за непреодолимата преграда между индивида и непостижимия смисъл:
Вечната стена - с глава я не разбих...
(„Ледена стена”)
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.
(„Нирвана”)
Поезията на Яворов се вписва в контекста на модерната европейска философия и естетика. Френският теоретик на изкуството Реми дьо Гурмон очертава параметрите на противопоставянето между видимост на явленията и същност: „Ние знаем само феномените, ние съдим само за видимостта. Истината сама в себе си се изплъзва от нас. Същността на вещите ни е недостъпна.” Яворовото стихотворение „Сфинкс” изпълва древния митологически образ със символиката на тази вечна загадка, с мълчанието пред необяснимото. Апофазата (отрицание на утвърдена теза) внушава идеята за трагичния жребий на самотната личност, осъзнала ненарушимостта на забра-ната, която тегне над всеки опит да се надникне отвъд видимото:
...пребулени се влачат плачещите тайни...
Сърце ми чуй - не чуе, сам-само в цял свят.
Яворовата лирика от „Безсъници” и „Прозрения” открива полюсни понятия във всички сфери на човешкото битие - от полемизиращото с възрожденската традиция отношение към Родината („Родина”) до интимните пространства на любовното чувство. Любовта, от една страна, е проявление на съдбовните антиномии в живота на човека, а, от друга страна, е представена като художествена реализация на бляна по друг свят, превъзмогнал мъчителното раздвоение, изпълнен с хармония.
Мотивът за „ледената стена” е трансформиран от опозицията личност - общество в пределите на любовния копнеж. Поетът разкрива неосъществимото единство на душите в съкровено-личностен аспект, автономните духовни вселени, които не могат да преодолеят своята болезнена самота:
Мъчително глава се към глава навежда -
те няма да се чуят: искат и не могат.
От други свят съм аз - не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти...
(„Не си виновна ти”)
Любовта-страдание, отчуждение, тайна, мълчание („Душата ти вълшебница мълчи” - „Вълшебница”), е противопоставена на другия поетически лик на емоционалните изживявания, осмислени от поета като контрапункт на безверието и съм-нението. Над скептицизма се извисява онази изцелителна сила, която е способна да възкреси вярата в нравствените ценности, във възможността за духовно преображение. Яворовата любовна лирика може да бъде тълкувана и чрез паралел с евангелските теми за греха и изкуплението, спасението и възкресението. Основен в тези творби е пластът на християнската религиозна символика, свързан с идеята за свещената чистота на чувствата: „аз слушам празнично тържествен звън...” („Благовещение”), „..м като ангел в бяло облекло...” („Ще бъдеш в бяло”). Яворовата поетика на „търсещия израз и смисъл” (Н. Георгиев) представя динамиката в нравствено-психологически план, философската диалектика на отрицание на отрицанието:
Страсти и неволи
ще хвърлят утре Върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
(„Две хубави очи”)
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна, искам мир.
(„Ще бъдеш в бяло”)
В един свят с „умрели богове” (Св. Игов) любовта е единственото божество, което е свидетелство за съхраненото добро в света и в душата на лирическия Аз. Представата за греховността на човека, изразена в стихотворението „Молитва” („...днес злото и порока дишат в моите гърди...”) отхвърлена от идеята за позитивната метаморфоза на личността, преобразила се при досега с възвишено-божественото. Вертикализираното художествено пространство откроява променените измерения на връзката човек-бог („Ако всякога, когато душата ми се устремява към тебе, аз усещам същата потреба, то е защото ти си единственото мое божество, на което тя се кланя в живота” - писмо на Яворов до Мина Тодорова), Любовта е свещеният символ на вярата, доброто, хармонията:
Ела свидетелствувай -
В мрачна безнадеждност
(„Сенки”)
как чезна за доброто, как му вярвам аз...
(„Не бой се и ела”)
Любовната лирика на Яворов обединява противоположни истини за интимния микрокосмос на модерната душа - съзидателния порив на човека творец и разрушителната стихия на смъртта, сакралната чистота на молитвата, на платоничния копнеж и чувствената сила на земната страст, сиянието в бляна, в мистичните простори на отвъдното и трагичното разединение в реалността:
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам,
нов свят за двама ни, и свят, и храм.
(„Ще бъдеш в бяло”)
... на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
...тя-плът и призрак лек!...
(„На Лора”)
В свое писмо до д-р Кръстев Яворов дава изразна скептицизма си, оспорващ твърдението, че поезията е висшето откровение за противоречивата същност на човешкия живот: „В стиховете има много лъжа... Ще подиря нещо друго.” „ Самоотричането на поета” (Ст. Илиев) свидетелства за динамиката, изразена в насочването към нова за Яворовото творчество жанрова форма - трагедията. Идейно-психологическият лайтмотив от стихотворението „Аз страдам”: „Аз вечно диря...” придобива измеренията на търсенето извън пределите на лириката. Този преход към драмата пренася бинарния художествен принцип в сферата на литературен род, който за твореца най-пълно илюстрира тезата за двойнственото начало в битието. След драматургичните произведения („В полите на Витоша”, „Когато гръм удари”) остава само едно, все още изплъзващо се пространство - смъртта, и Яворов потъва в глъбините му.
