Зад този поетически контраст надзърта житейска и творческа драма и от естетически прийом той се превръща в символ на едно битие - раздвоено битие между полюсни тежнения, породени от полюсни природни дадености, настроения, влияния и всички онези многобройни компоненти, които съпътстват духовно художествените преломи на твореца. В главоломни самоанализи Яворов ги обобщава в едно признание: „Непримирими / в гърдите ми се борят две души:/душата на ангел и демон.” Драматичните колизии между тези две начала на мощни приливи и отливи създават своеобразните вътрешноемоционални амплитуди както в отделните творби, така и в цялата Яворова поезия. Това не е елементарна борба за надмощие, а непрекъснати сблъсъци с променлив резултат, който до трагичния финал никога не е последен. Сблъсъците открито и ярко започват в „Нощ”. Чести преходи от едно душевно състояние в друго чертаят непримиримата крива на нравствената диаграма. Пропаданията са все по-дълбоки, подемите - по-плахи, с привкус на осъзната самоизмама. И ако в „Нощ” призивно звучат националносоциалният дълг и синовната отговорност, то следващите години постепенно приглушават този мотив, стъпкват го и битката между двете начала ангел - демон е изместена изцяло във вътрешнопсихологически план.
Поезията на Яворов е пронизана от контрасти. Те не са толкова на повърхността като често използван стилистичен прийом, колкото заложени дълбоко в сърцевината й, в художественото битие на лирическия му двойник; нямат заряда на Ботевата поезия, не са така открито ясни (любя - мразя; братята сюрмаси - тираните; робство - борба). Наистина в „Песен на песента ми” въпросът е съвсем директен („Какво тя мрази и обича”), в „Хайдушки песни” прозира Ботевата традиция („с враг врагувам - с благ благувам”), а в „Калиопа” - приказно-романтичната игра на словото („брат бъди ми - враг не бивай”...). Но в цялостната емоционално-естетическа еволюция на Яворовата поезия и контрастите стават подчертано субективни,изкристализирали в посоката на основното противопоставяне ангел - демон.
Изконната борба между добро и зло (ад - рай), според традиционно символното възприемане на двата образа - ангел - демон, при Яворов е изместена в по-друга плоскост - емоционално-мисловните полюси на индивида (като единичен случай го срещаме в „Майчина любов” - „руини от добро и зло”). Контрастите следват преди всичко линията светлина-тьмнина, копнеж-страдание: „въглени, които светят в моя път, - /които гаснат” („Слова”); „две сенки в нощта през толкоз светлина” („Сенки”); „тъмата в толкоз светлина... зарята в толкоз тъмнина” („Самота”). Контрастите виртуозно се разгръщат в неподозирани „пейзажи на духа”, художествено съвършени, необхватни, изплъзващи се отточната разшифровка. Контрасти, които човек възприема според чувствителността на собствените си сетива. В тези творби глъбините на съзнанието и подсъзнанието остават тайна - бездна, в която движения, образи, сравнения по-скоро вну шават психологическите реакции, отколкото да ги анализират. Във водовъртежа на Яворовата поезия двете начала ангел - демон се сблъскват в космоса на личното „аз”, изместват се, преплитат се, запазвайки противостоянието.
Ако гласът на душата ангел в течение на годините все по-определено се трансформира от реалност в желание, стремеж, осъзната илюзия (циклите .Дневник”, „Признания”), то гласът на душата демон отвик сред халюцинации („Нощ”) властно се налага като по-трайно състояние на духа.
Душата ангел е плаха, ранима, в очакване всеки миг на съдбовния гръм. Душата демон е без задръжки - апокалипсис на изпепеляващо отчаяние, неподвластна на воля и разум.
Гласът на душата ангел е светъл, пречистен, романтичен, изпълнен със смирение, жадуващ покой, люлян от надежда - копнеж. Това е глас на любовта в най-широкия смисъл на понятието. Ще открием първоизвора му още в жизнерадостната природна картина на „Май”, в игривата ритмичност на „Калиопа” и други творби от ранните творчески години. Но както всички гласове в Яворовата поезия и той се променя. Посоката на тези промени, независимо от разнообразието на мотивите, е обща - от реалната обективност към чисто субективните, дори често подсъзнателни импулси на мисълта и чувството. Природната картина все по-определено започва да изразява едно настроение („Лист отбрулен”), докато се превърне изцяло в разгърнат духовен символ („Теменуги”). Сред кошмарните видения на „Нощ” гласът на душата ангел призовава най-скъпите същества (и ще продължи да ги призовава завинаги) - майката, любимата и родината - единствена опора в болезненото обезверяване. Тези вътрешно-психологически крах е най-драматичното признание в поезията ни за осъзнато лично безсилие. Не само за индивидуалния път на твореца, но и за естетическите насоки в литературата ни той открехва пролуката към бездните на душевните депресии и разчиства пространствата на символизма. И за душата демон.
Ако цялата поезия на Яворов е бляскаво виртуозна изява на лабиринтите по пътя на депресията, то малкият цикъл „Самота”, посветен на Дора Габе, е зафиксирал отделните мисловно-емоционални етапи. Във вариантното повторение на рефрена „как дивно се възраждам аз сред майката природа” („Самота”), при традиционното за българската поезия отъждествяване на двата образа се притаява и смирението, и жаждата за покой, но и мъчителното примирение. Пред какво? Яворов ни изоставя сами с естетическите тайни на своите внушения:
унесен, аз тихо глъхна като тиха песен - в прохладна сладост на гърдите мра - на майката природа...
Тези предчувствия ще се разгърнат много по-определено в любовните стихотворения. За Яворов любовта е водопад от страсти, в който безпаметно се блъскат надежда и отчаяние, воля и безсилие. Той откри за българската литература вселените на личното „аз”, неизбродните лабиринти, където сърцето и умът блуждаят в собствените съмнения. В хаоса на съновиденията, в монологичната изповед-диалог на „Нощ” с най-изящна нежност зазвучава любовният мотив - болезнен стремеж за близост, съзнателна самозаблуда за покой, надежда за изцеление от безсилието и чувството за обреченост. В битката между обществено-патриотичния дълг и пристъпите на депресията любовта е спасителна клонка.
В съвършено излетите две строфи на „Стон” любовта е копнеж без еротика, страдание, „стон”, „зов”, „ад и мъка”; тя ни отвежда към пространствата на романтизма, където една крехка душа, взряна в бъдещето, очаква крушението. Не се прокрадва и плаха надежда за щастие, сякаш то изобщо не съществува и обречеността блуждае като предопределеност. Светът на лирическия субект е илюзорен, сътворен от неговите лични световъзприятия, и като единствена връзка с действителността витае представата за абсолютното зло. Затова любовта се въздига в друга сфера, извън обичайните представи: „Кажете ми: що значат среща и разлъка?” Трагизмът е изначален, заложен в една, често лишена от сетивни белези, полуреалност - реалността на поето-вата душа между две граници („миражите са близо - пътят е далек”).
В отделни творби сянката на обреченост варира в безизходността или с лъч на просветление, което в „Ще бъдеш в бяло” открива в любовта път за сближение със света. Вярата и безверието ту се въздигат, ту спадат, но прокрадналата се воля за надмогване на болката всъщност е бягство и изолация за двама.
Предчувствие за обреченост следва като сянка лирическия субект. То е навсякъде. Дори в романтичното сливане с майката природа („Самота”); дори в. най-просветлените творби като „Блян”, „Пръстен с опал”, „Обичам те” във финала тегне злокобна предопределеност. И най-освободеният полет на надеждата кротко потъва в очакване на крушение. Душата ангел живее в готовност за гибел; сякаш се страхува от своето друго лице, сякаш предусеща настъплението на душата демон.
Това са двете страни на един самотен дух, за който всичко е видение, желание, мечта, нереалност - и любовта, и любимата, дори и майката, дори и природата. Неслучайно толкова много стихотворения са в бъдеще време - копнеж, самоизмама, илюзия.
Никой не би се осмелил да оприличи лирическия двойник на Яворов с демон и при пълната алегорична условност на определението, освен ако това не са думи на самия автор. И неволно се налага съпоставката с Лермонтовия Демон. Не става въпрос за влияние (не*бихме могли да го открием), а за сходство. Поезията на Яворов, извънредно специфична, остава неповторимо единна при цялото противоречие между отделни творби, естетически възгледи и настроения. Това е поезия не на едно състояние, а на необхватната авторска личност, на кривулиците в нейния творчески път.
За лирическия двойник на Яворов няма да кажем като за Демон: „И отново той постигна светинята на любов, добро и красота”, защото Яворов никога не я е губил. Тя е оставала като мечта, копнеж (неслучайно тези две думи са между най-често срещаните в богатия му поетически речник). Крушенията са мъчителни, но не непреодолими; депресиите - фатални, гибелни, но без да убият копнежа, дори когато всичко е рухнала илюзия. И така до последния куршум. Ако в клетвения монолог Лермонтовият Демон търси помирение с небето, Яворов търси помирение със себе си, защото небето е в самия него. „Искам да любя, искам да се моля/искам да вярвам в доброто” (Лермонтов) - за Демон това е възраждане, връщане към далечно забравеното минало; за Яворов - спасение на загасващите светлини в душата му. Демон е дух на злото - не изначално и предвечно, а зло по стечение на обстоятелствата; душата демон от Яворовата лирика - самото страдание, което отвежда към гибел.
Гласовете на двете души се преплитат неотделимо, трудно; невъзможно е да ги разграничим категорично. А е и излишно. Те преминават една в друга, макар и „непримирими”, „враждебни”, допълват се, изместват се и впримчени в едно същество, търсят баланс в контраста светлина-тъмнина. И неслучайно образът на нощта така често преминава в Яворовите стихове - трагично плашеща обител на душата демон. Определенията се подреждат в една гама, вариантно неповторима -”студена нощ”, „непрогледна”, „зловеща”, „безконечна”, „дълга”, „тъжна”, „скорошна”... „нощта на тъмни окаянства”, „нощи без светило”...Епитетите са по Яворовски експресивни, извънредно разнообразни, но внушението остава съзнателно търсено в една посока.
Душата демон блуждае сред полюсни контрасти: „зной” - „леден мраз”; „кървав пламък” -”пепел”. Причините, породили депресията, остават безвъзвратно назад („Нощ”); нравствените категории вече са абстрактно завоалирани; представите за света, за минало, бъдеще, сегашно се пречупват през миражната мъгла на самотно страдание, през „свръхземните въпроси”. Но сред този халюцинативен декор, сред апокалиптични пламъци проблясват илюзорните мечти на душата ангел. Това е свръхдраматичен художествен свят, разкъсван от страсти; свят, в който поетичният символ - метафората „горя” (и производните от същия корен) придобива многопосочни внушения - от космично пейзажен щрих до самохарактеристика.
В перипетиите на драмата надделява ту единият, ту другият глас, но по отношение на земния финал „двете души” не се разминават: „и ще бъде следата ми пепел из тъмен безкрай”; „и себе си, и тебе ще погубя”; „ний двамата тук ще изгорим...” Само различен е пътят на тази развръзка. В единия случай - примирение, в другия - взрив на отчаяние. Лирическият двойник на Яворов със смущаваща точност чертае бъдещия житейски жребий на своя автор. Предчувствието за драмата е като пророчество. В случая наблюдаваме много сложни взаимовръзки между поет и лирически субект. Условният двойник на твореца придобива относително самостоятелно битие, следва художествената логика на своето развитие и далеч не се покрива с цялостното поведение на автора. През годините, когато вещае своя злокобен край, Яворов пише „Хайдушки копнения”, драмите, биографията на Гоце Делчев, където откриваме сходни настроения и проблеми със „Заточеници”, „Арменци”, „Градушка”... Лирическият субект изявява само една страна от душевния мир на автора, най-интимно скритата, най-неконтролируемата и с пророческо ясновидство, предчувствие или злокобно съвпадение (думата е въпрос на избор) предсказва трагичния финал.
Когато пише „и като дим в небето ще намерим край” или „гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней”, нищо не предвещава скорошната житейска драма. Депресията от „Нощ” няма точно съответствие в повседневието на поета. И не би трябвало да поставяме пълен знак на равенство между лирическия двойник и човека П. К. Яворов, каква е загадката на неговите предчувствия? Виртуозно тълкуване на извечния житейски финал или фатално съвпадение между виденията на изключителната поетическа мощ и хода на земните дни? Отговорът се губи в необяснимите тайни на голямата поезия.
