Темата, която ви предлагам бе един от резервните варианти на конкурсния изпит по български език и литература в СУ „Св. Климент Охридски”.
Яворов е безспорно един от най-забележителните, но същевременно и един от най-трудните представители на българската литература. И не само труден, но още и мъчителен. Може да се нарече „драматичен талант”. На неговите лирични творби е свойстбен краен, неудържим „драматизъм”, който приживе и след смъртта на поета дистанцира мнозина читатели. В това отношение Яворов не е изключение. „Драматични” лирици има в историческото развитие на европейската мисъл, има ги и у нас. Драмата на Яворовия Дух като че ли идва впоследствие. Сам поетът не само съзнава, но и говори за резкия прелом, станал в неговото светоразбиране:
Недей ме нивга ти за миналото пита,
не хвърляй в бъднините поглед страшен:
пометено е вече буря що помита,
и кой отгатна утрешния ден?
(„Умри”)
Когато има достатъчно проницателност съзнателно да следи дълбокото тайнство в душата си, убежденията в човека се раждат вторично пред очите му. С годините, в зависимост от това как зрее и се разбива дарованието на твореца, правдиво и по-смело започва да се изявява неговият Дух.
Духовният свят на човека, неговите видими интелектуални брожения съставляват истинската му същност. И все пак нима всеки един е човек на Духа? Очевидно малко са избраниците, които са наричани „хора на Духа” и тяхното дело е общопризнато. Разликата трябва да се търси не в потенциалното начало, а в интензитета на интелектуалното въздействие, в неуморното лутане и творчество в лабиринта на невидимото.
Извън светя са нашите надежди,
след тях ни жаждата суши
(„По-близо до заход”)
Как да постъпи интелектуалецът, който се е родил твърде късно, а в миналото са студените сфинксове на овладелите космоса хора на духа:
И сфинкс един ме гледа - неподвижен,
с коварство притаено в поглед без лъчи,
унесено замръзнал, странен, непостижен:
сърце ми всичко знае - вечно ще мълчи...
(„Сфинкс”)
Необхватните хоризонти на битието биха се проумели само ако се проумеят въпросите, които то предизвиква. Въпросът - това е истински невидимото. Той е другото на видимия свят и именно поради това човекът на Духа си задава непрекъснато въпроси: „Защото ще попитам без да снема взор”, „защото ще попитам смело устремен”, „Кого ще търся аз, кого ще поразя?”
У Яворов настъпва една от най-страшните кризи, която е способна да понесе човешката душа. Това, което може да се нарече „прераждане на убежденията” не е естествен, спокоен, безболезнен процес. Поетът сякаш изтръгва от душата си онова, което се е сраснало с нея органично и като че ли навеки:
То изтръгна искрите от камък,
буен огън стъкна сам.
Зад предбръшна бездна - там
връх се губи: жив небесен пламът
пак да снемем
(„Тома”)
Достатъчно свидетелства и тонът, в който са написани стихотворенията - изпълнени са с: огромно напрежение, което сякаш отнема дъха на поета. Яворов не говори, той сякаш вика с неузнаваем глас, както може да вика човек, подложен на нямащи равни „под небето изпитания”:
Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти
(„Среща”)
Другояче не би могло и да бъде - идеалите, на които е служил с такава искреност и беззаветност - са го излъгали:
Защо след толкова възторзи
по хубавия идеал
изпаднал си на зло в ръбата...
От всъде гонен и презрян...
(„Нотата”)
Трудната проблематика на Яворовата поезия съблазнява мнозина. Наистина понятието „драматичен поет” освобождава от нея, но фактически става обратното - тя го отнема от читателя. Структурата и поетиката на тази драматична поезия създава пространство, в което всичко се явява проекция на съзнанието и подсъзнанието на лирическия герой - „излъчване на неговото вътрешно „Аз”:
Че няма зло, страдание Живот
вън от сърцето ми - Живот,
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
(„Песен на песента ми”)
Обаче анонимно-безименният лирически субект е нещо много по-голямо, отколкото личното творческо „Аз”. Това е Яворов, плюс всичко, което преминава през неговото „Аз”. Това е неговият Дух:
Аз сам не съм, ни тук, сам си -
в заключената стая
тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух,
над мене - или в мене? - трезвен дух
(„Аз сам не съм”)
За експозиция на лирическия „аз” немаловажни са измененията на пространството и времето. Понякога фигурира календарното време, но разчетът му не тече само по календара, само по часове. Умозренията на героя го водят в безбрежността, във вековните пространства. Преживяното насочва работата на въображението, то пренася вътрешното „АЗ” на простора на пустинната вечност. Преносът психологически кореспондира с хиперболизацията на чувствата. Яворов създава своите творения като „нов жанр”, тъй като вероятно те са построени не толкова по определени лирически закони, колкото по законите на развитието на душата: тяхното съдържание е паметта, душевното състояние, чувствата.
Неутолимата потребност на Яворовото „Аз” превърна поезията му в средство за самообвинение, покаяние и безкрайна изповед: „на изповед слова б душата ми се раждат, мрат” - възниква поезия като психология. Съзерцанието на света изчезва пред безкрайните разкъсвания на душата. Духът се определя в стремежа на творческата личност към самовъплъщение (каквото се явява творчеството на Яворов) и самоизразяване (основната психологическа постановка на изкуството). Тази потребност се излива в художествена форма, съответстваща на вътрешното „Аз” на поета, построено по неговите закони и представляващо пространството на това „Аз”. Възниква картина на Духа като негово вътрешно противопоставяне на света - незримо, но представляемо в съответни образи, подобия, символи:
Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно - близки и далечни
предели яз не виждам сред размаха свой
(„Песента на човека”)
Явно е, че се налага задълбочаване в постановката на въпроса: кога и къде да се търси прераждането на убеждения? Нужно е вглеждане в духовната среда на българското общество в началото на века. Това са годините, когато у нас прониква философската мисъл на най-великите западноевропейски представители, признаваща религията в пределите на разума. Яворов я приема, като откликва със стихотворението „1900-1901”:
Светни, о разум - разсей тъмите
ти, слънце властно...
Никога не е било по силите на разума да определи злото и доброто или поне приблизително да отдели злото от доброто, напротив, винаги жалко и позорно ги е смесвал:
Добро и зло, началото и края -
събрал ги бих в една едничка дума
(„Една дума”)
Цял живот идеята за Бога е измъчвала поета. Вярва ли в него? Той слива в едно неразделно единство въпроса за човека, света и Бога. Негова основна проблемна ситуация е темата за Бога не сама по себе си, а тази за загадките на човешкия дух. Какво конкретно е новаторското откритие за човека у Яворов? Той го въвежда в преизподнята на Духа, където отново има небе и ад, бог и дявол, но те са компоненти на човешката душевност, а не са свят на абстрактни и непознаваеми идеи. Като тънък интуитивист - душеведец, Яворов познава подсъзнателните импулси и реакции на човека, долавя новите повеи на духа. Това е приносът му на философски поет и психолог за българската научна мисъл.
Понятието „свобода” е ключово понятие за разбиране същността на човека и Бога, оттук и горещата тема на Яворов е човекът и неговата свобода. Според поета, поривът към свобода е психологическа ирационална мотивация на неговото поведение: „Какво желаеш ти? Той рече: Свобода”. Свободата има две измерения: начална и крайна и между тях има качествени различия. Началната свобода е бунт, порив против тоталитарния шаблон. Лирическият субект на Яворов живее чрез страстта, разрушението, хаоса. Неговият бунт е индивидуалистичен, отрича общественото равенство:
И щом глава издигна посред онеправданите,
че право дълг ще те повика
край труженици други, измежду нас избраните
(„Макар и тъй да бъде”)
Той мисли за себе си не като част от всеобщия дух на някакво магическо „Ние”, но е особено войнствуващо „Аз”, стремящо се към самоутвърждаване и безгранична свобода. Духът е изпълнен с „безумен стремеж” към безграничното, което не се поддава на ред и закон, на шаблонизирани схеми и рационализиране. „Аз” е загубено в безкрайността, то е сила, но е безсилно в мащабите на по-висшите сили, то е воля, но изпълнена със страх пред своята свобода:
И може би в безкрая гоня аз граница
с напразно вярван сън за бъдеща зорница
(„Песента на човека”)
Първата свобода се определя като зло, а Христовата свобода е благодат и любов. Тя примирява божията с човешката свобода. Християнският дуализъм на душа и свят противопоставя две ценностни системи, две личностно-съкровени ориентировки. Лирическият субект на Яворов в началото е представител на погубващата човешка, своеволна, необуздана свобода, която води до заробване, духовно опустошение, до вътрешно поразяване на съвестта.
В Яворовата поезия се проследява пътят на Духа от първата към втората, истинската свобода, към която се върви не чрез принудата, а по собствено желание и избор. Поетът търси разрешение на антонимията: свободата ражда зло, без зло няма свобода. Свободата на Духа трябва да бъде лично изстрадана и лично създадена или поне лично преосмислена. Това е единственият път за нейното познание. Той е продължително (дълъг път) и тежко изпитание, драма на Духа, тъй като в него има нещо непреодолимо. За религиозно-философския прочит на Яворовата поезия като процес на духовно себеразкриване и себеизразяване могат да се използват издигнатите от поета във вътрешнопсихологически план понятия: страдание, раздвоение, смърт, покаяние и изкупление.
Яворов уважава човешкото страдание, даже жадува за него. Мисълта за необходимостта от страдание, като средство за духовно спасение, пронизва стихотворението „Истината”. Истината за свобода се изкупва със страданията на всеки човек. „Но страдам аз,в страданието истина познах”. В редица стихотворения се открива затаената болка на неизлечимата любов-страдание. В тях Яворов фокусира своето внимание върху преплитане на противоположностите. Изображението на вътрешната „несреща”, се разгръща като верига на драматични събития и като наслоения на преживяното и самоусетеното. В перипетиите на напрегнатата драма любовта се заобикаля от мрежа на противоречиви названия: „светлина”, „песен”, „грях”, „отрова”, „плен” и др. Централният мотив — любов, наситена до висша степен с драматизъм, стимулира „проникновение в човешкия дух”:
И няма да ме спре (защото аз те любя)
ни укор, ни молба -
и себе си, и тебе да погубя.
Така драматично завършва стихотворението „Обичам те”. Страданието довежда лирическия субект до пречистващата сила на молитвата („Молитва”). Духът трябва да се пречисти, за да влезе в новия живот.
Средата на страдащия дух е стихията. Той сам е стихия, по-точно стихийно бедствие. В душата му живеят две души и двете не са в съгласие една с друга вследствие на драматичния конфликт, който се намества вътре в самото съзнание:
Непримирими в гърдите ми се борят две души
душата на ангел и дявол. В гърдите ми
те пламъци дишат и плам ме суши
(„Две души”)
Така се изразява трагичната антонимичност на лирическия субект, който съчетава тъмното със светлото начало, борбата на Бога с Антихриста (добро и зло). Неразделната двойственост и цялостна антонимичност: „небе” и „земя”, „дух” и „плът”, „душа” и „характер” са представени не само като трудноразрешим конфликт на макро- или микросвета, но и като мощна сила, разпадаща цялостното „Аз” отвътре и отвън. Двойствеността на човешката същност е неизчерпаем многослоен проблем, който се осмисля в Яворовата поезия на всички нива: социално-философско, психологическо и религиозно-философско. Разрушение на всички единства, отчуждение на човека от света - от самия себе си, от обществото, от Бога се понасят до острото течение на драмата на Духа, провъзгласявайки субективен характер - всички образи са само огледално отражение на самото „Аз”, поставено в центъра:
Вълшебно огледало, живот и образ дало,
на моя хладен блян, от светъл бронз излян
(„Не си виновна ти”)
В съществуващото подсъзнание, на което са известни всички потайни мисли, възниква своеобразна дискусия, демонстрираща многопластието на човешката същност. Яворовият лирически субект рисува словесна картина на своята оголена душа:
Безцветни край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой
(„Видения”)
Сенките като пространство на вътрешното „Аз”, по-точно една от формите и възможностите на това „Аз”, са с психопатологичен произход, защото са изтласкани от паметта и подсъзнанието. Вместени в човешката памет и съвест, след пробуждане те приемат всевъзможни форми: „уплах”, „съжаление”, „камък остър на гърдите тежи”. Психологическото явление „халюцинации”, в които е възможно възникването на космически образи, произвежда сенки-призраци, които се явяват във виденията, без да имат реални прототипове:
Те греят с утро - ранната усмивка,
те плачат под жалейната покривка
видения далеч пред мен откроени...
(„Призраци”)
Обкръжавайки лирическия си субект с „от миналото ек”, т. е. с призраците на неговата бурна душа, Яворов става първооткривател в българската поезия на определящия драматизма фактор - излъченото, горящо „Аз”, което търси изход от инертното продължение на ситуацията, гърчейки се в драматични спазми.
Духът търси своето чистилище и чрез смъртта. Философията на смъртта при Яворов е по-сложно устроена. Като предел на живота тя ту се предусеща, ту се въобразява и това по-често от всичко е признак за напрежение в чувствата. За да избяга от нея, за да спаси своя дух, поетът й предава надчовешки, космически смисъл, като я нарича „свръхсмисъл”, „душа на вековете” и „велика”. В стихотворението „Дни и нощи” смъртта е персонифицирана: „кървав студ вей”, „свирепо се кикоти”, „светят нокти - живи острила”. Мисълта за смъртта, патетично приповдигната, разтваря границата на обичайните тягостни чувства от нея. „ Тя беше светлина на пролетното утро”. Патетиката влече зад себе си чудотворни метаморфози - финалните редове на стихотворението „Смъртта” пренасят субекта в космическите селения, където „неживото е животворно”.
За да достигне до истинското освобождаване на Духа, Яворовият лирически субект преминава през всичките ужаси, познава земния Ад. Той се задъхва от тежката и смрадлива атмосфера на безсмислено развихрени страсти - „чудовище”, разкъсващо и поглъщащо всичко в света, даже и това същество, което е по-ценно, отколкото цялото мироздание - любимата:
Чудовище за гнус, обзидано в тъми,
притиснало гърдите на земята:
земята те безчувствена кърми
с дванайсетте отрови на змията
(„Чудовище”)
Самото заглавие на стихотворението с нетърпима нагледност показва в какво се превръща човешкият живот чрез знанието, откъснато от неговия творец. От дълбините на ужасите и паденията Духът се научава да зачита божията сила, която може да утоли и успокои мъката му сред метежа:
Отрекох те, прокех те някога, о боже,
и ето ме, повергнат в прах...
Ти с обич и омраза духом ме проказа -
проказата нарекох аз любов
(„Покаяние”)
Когато пред лирическия субект се разкрива великата, непосилна за човешкия ум истина, в него настъпва преображение „И сякаш някакьв вълшебен сън, развеян от вълшебна реч, изчезна свят и светлина”. Когато немощната, безсилна любов „Любов, любов не найдох по света”, изразена с понятията: „Разум”, „Материя”, „Абсолютен дух” се замести от други понятия, изпълнени с любовта на този, който е сътворил света: копнеж, мечта, надежда, става истинското прераждане на убежденията „Вратата се разтвори (т. е. вярата, б. м.), на прага застана моята любов”. Необходим е стремеж, дори ентусиазъм за познаване и извоюване на все нови и нови сфери:
Все туй копнение в духът
все туй скиталчество из път
на който не съзирам края
(„Копнение”)
Ето как се създава новият свят, превръщащ се в същност на Духа.
Защитата на мечтата е особен процес. Тя е изповед пред Истината и любовта. Мечтата е вътре в лирическия субект, измества други възможности, владее сърцето му, тя е неговият Дух. „В света живеех с мечта избрана”. Изкопана е пропаст между него и другите, които външно са му близки, не обаче особено близки с Мечтата му. Страда, когато вижда Хаосът да я побеждава:
Мечта подир мечтите гине и се ражда
Из хаосите явствен се обаждя
край мене нечий родствен зов
(„Песен на човека”)
Яворовият мечтател-романтик иска да види мечтата там, където вярва, че е нейното място и където тя да:
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
(„Невинност свята”)
В драмата на Духа се определя още по-дълбока (Яворовска) перспектива - извечната надежда за възраждане в нова същност, във висша духовна реалност на човека, когато овладее самия себе си. Изчезването на „ледената стена” на егоизма - „размръзва моя дих”.
