Водещ проблем от създаването на българската литература до наши дни е борбата между Доброто (божественото начало) и Злото (земните страсти). С този проблем са свързани основните модели в литературата ни. Житията и проповедите, разказите и повестите, лириката изследват противоречията и противоположностите в човешката личност, ролята и мястото на човека в света, страстите и идеалите му. Ако средновековната литература изобразява живота като пример и поука, то през Възраждането се появяват нови теми и проблеми - идеята за националното освобождение, обединението, пробуждането на духа, развитието наличността като борец и гражданин. А с появата на модернизма и неговото първо течение - индивидуализма, се открива пътят за търсене и намиране на личностния идеал в света чрез литературата.
Творците от кръга „Мисъл” утвърждават Създателя на изкуството като носител на цялата ценностна система в етиката и естетиката. Новият герой стои над Доброто и Злото, той определя кое какво е, идентифицира се с поетическото начало и носи ново виждане за света и човека. Така се изгражда съвременният лирически герой, за когото са характерни драматичното развитие, трагичното светоусещане, фаталистичната предопределеност. Носител на тези нравствени и философски качества, изразител на дълбоко драматичен мироглед, търсач на идеала в хората и в любовта е лирическият герой в поезията на П. К. Яворов.
Темата за любовта в творчеството на поета преминава през два ярко противоположни периода, наситени с всепоглъщаща любов и унищожаваща омраза към жената, с отричане на женската личност и с преклонение пред красотата и нежността на любимата. Така Яворовият герой се люшка и разкъсва между двата полюса на отношение към света - демоничната страст и чистата платоническа любов.
Непримиримият конфликт и неизбежното съчетание в едно на Доброто и Злото е темата на голяма част от Яворовата интимна лирика („Две души”, „Аз страдам”). Личността се разкъсва във вечната борба на антагонистичните начала - „на ангел и демон”, преплетени във вечен двубой, от чийто синтез се ражда несравнимият личностен драматизъм, съчетал в себе си немислимите на пръв поглед философски категории. Своята избраница в любовта поетът величае в „Може би” и „Към върха”, а отрича като човек и отхвърля като равна в светогледа в „Чудовище”, „Не си виновна ти”, „Демон” и „Да славим пролетта”. Пристигнал в столицата като млад, надежден и романтичен поет, Яворов става жертва на хищнически настроените жени от хайлайфа, изпитва променливата им невярна любов и в тяхно лице вижда жената като такава. Неизбежно е отрицанието на тази жена, която е „чудовище”, родено да унищожава всичко най-нежно и красиво в живота. Този песимистичен мироглед отстъпва място на вярата в жената, на нежната любов, на естетическото доволство от намерения идеал.
В тези първи любовни стихове жената не успява да достигне и отговори на поетичния идеал, защото от нея той е търсил не „сажди на страстта, а дух кристален мраз”, В тези стихове звучи несъгласието на лирическия герой да приеме подобието, желанието му да постигне върховното, непостижимото. Поетът не се примирява с разминаването между контурите на идеала и реалностите. В съзвучие с тези търсения са и названията на стихотворенията, които водят към първичното деление на Доброто и Злото, към земно-дяволското и небесно-божественото. Така любовта става всепречистващата сила, духовният антипод на външното и едновременно с това -трагично светоусещане и фаталистична предопределеност. Защото поетът добре разбира, че стремежът към идеала е стремеж към слънцето, към недостижимото и допирът до него винаги води до гибел - щастлива, но гибел.
Радостта и духовната наслада се сблъскват с човешката предопределеност, с невъзможността да се обхване необятното в чувствата и бляновете. Земното, реалното човешко начало тегли надолу - към земните страсти, към недоволството и борбеността, идеалното, красивото, божественото начало води човека нагоре, към щастието и смъртта. Епохата, в която живее и твори Яворов, не е епоха на естетиката и етиката, земното начало на страстта към материалното потиска божествения стремеж към идеала. Затова е и това чисто човешко неверие в постигнатото любовно щастие, затова е и този вечен фатализъм, тази вътрешна борба между личността и времето, романтиката и реалността. Житейската съдба среща Яворов с три жени - Дора Габе, Мина и Лора. Раздялата с Дора Габе води до срещата с най-красивата любов в живота му - Мина. Той я среща на Благовещение, за което казва: „Блага вест я нарекох аз в своя живот.” На Мина са посветени „Пръстен с опал”, „Обичам те”, „Ще бъдеш в бяло”, „Вълшебница”, „Не бой се и ела”, „Две хубави очи” и много други стихотворения. Вярата на поета в идеала, в постигането на съвършенството и в живота, превръща Мина в онова земно изражение на духовното, към което се стреми неспокойният му дух. Пред нея - еманацията на идеала и бляна, на етичното и естетичното начало, душата му е в молитвено преклонение:
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е В тихи две очи.
(„Вълшебница”)
Мина го поразява с чистотата и невинността си, общуването с нея е и духовно пречистване, и издигане към идеала за преживелия много несгоди и неправди поет. Това отношение Яворов най-ярко изразява в кръговата композиция на „Две хубави очи”:
...Душата на дете
В две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те.
Чистотата и красотата на любимата се подчертават чрез двете смислообразуващи метафори - „музика, лъчи”. Музиката е изразител на етичната и моралната същност, лъчите - на красивото, на неземното, според вижданията на кръга „Мисъл”. Същата смислова натовареност носи белият цвят („Ще бъдеш в бяло”), дълбочината на „звездните небеса”, съживяващата вълшебна сила на „свежия момински дъх”. Тази красота е толкова властна, толкова силна, че поетът започва да се съмнява в реалността. Драматизмът на противопоставянето човек-среда обгръща живота му със „срам и грях”, обременява любовта със социалното напрежение. Очите на любимата спират този страх, те преодоляват духовните съмнения. За Яворов любовта не е само субективно начало, но и връзка с външния свят. Извисил се над него, благодарение на чистата и непорочна любов на Мина, поетът възвръща загубената си душевна хармония. Но това е хармония, подложена на съмнения, на приглушено неверие в земното, в реалното. Любовта е видяна от него като реализиран в личността му, но все пак далечен блян („Блян”). Любимата го привлича и унася в мечти, едновременно с това го и отблъсква чрез неразривната си връзка със земната действителност, с несъвършения външен свят. Опитът на поета да влее земния образ в идеалните виждания, да съчетае реалното и романтичното се сблъсква с определеностите на живота, със здравите граници на обществото. Така любовта става част от дръзкия и смел опит за извисяване над земното и делничното, като начин за достигане крайния пристан на красивото и бленуваното. А крайният пристан на човешкото битие е смъртта, съчетаваща успокоението с идеала. Тази мисъл е водеща в някои от Яворовите стихове. Така в едно се преплитат любовта и смъртта, романтичното и фаталистичното.
Смъртта на Мина хвърля поета в дълбоко униние. Тогава идва новата любов - с Лора. Това е и среща с фаталната жена, с изгарящата и унищожаващата любов. Такова демонично е и чувството за любов, което води поета:
... на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов.
Душата на поета търси нови пътища, сблъсъкът с действителността й носи само”ад и мъка”. Надеждата, която го води, е да открие „в мъката любов!” Устремен към бъдното, към далечното, той разбира, че идеалното е невъзможното, че „миражите” са близо до човека, но остава друго - пътят, стремежът, търсенето. Земното, материалното се слива с неведомото, с духовното:
... неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек.
И лирическият герой стига до песимистичния извод-любовта е винаги пред личността и винаги е недостижима („плът и призрак лек!”). Важен е не резултатът, а пътят, духовното издигане към висините на Красивото и Доброто. Разбира се, този извод не отхвърля вижданията и бляновете му за невинната и чиста любов на Мина. Това чувство остава само в диапазона на душата, като връх на философските и нравствените стремежи, докато любовта на Лора е превърната в действителност, в дневник.
Превъплъщенията на Яворовата любов са антагонистични, диалектичен преход от романтичното към реалистичното, сблъсък и синтез на духовното и материалното, на Доброто и Злото, на Красивото и Грозното. Това са търсенията на една леко ранима човешка душа, стремежите на една богата и силна личност, вярваща в божественото, бояща се от земното.
Любовта като конфликт се пренася от сблъсъка между вътрешния свят на човека и външния свят на обществото към синтеза между идеалното и реалното в личността. Женските образи са изразители и стимулатори на това извечно човешко чувство, носители са на поетичните надежди и видения, донасят в жестокия свят на делника небесната красота и етичната чистота. Имената на Мина и Лора присъстват в Яворовата биография, докато имената на жените-хищници, жените-самки, предизвикали стихотворения като „Чудовище”, остават скрити зад патината на времето. В първите си любовни стихотворения поетът противопоставя чувствата на жената и мъжа, изобразява любовта като вечен конфликт, като борба за подчиняване и потискане. Срещата с Мина и любовта на Лора го карат да види истинската същност на красивите чувства, да превърне този вековен конфликт между половете в съчетание на интимността и духовността. Характерният за модернизма стремеж към търсене на тъмните страни в човека, води Яворов към трагичната развръзка в любовта. Типични за това негово виждане са стихотворения като „Проклятие”, „Самота” и т. н. Но силата на личността на поета е именно в преодоляването на песимистичните моменти в битието, в защитата на идеала чрез вярата, във философското сливане на Доброто и Злото. Така се изгражда тази поезия на противоречията и синтеза, на силните страсти и нежното преклонение, на вярата в човешката същност, в силата на личността-типични качества и на поета Пейо Яворов.
