За ученика / Теми литература 11 клас / Николай Лилиев
НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - „ЛИРИКА”
ПОЕТЪТ И ГРАЖДАНИНЪТ НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ
Николай Лилиев е един от върховете в българската поезия. Лирическо съвършенство, нравствена висота, вечни човешки стойности отличават творчеството му. „Той беше светъл, той беше сам една мечта” - така поетът определя присъствието си в българското литературно пространство. Личната му участ е изпълнена с „празна самота”, „пустота велика”, „чемерна тъга”. Душата му, въздушно нежна, „безприютна трепти и ридай”. Неговата „мечта безумно бяла” е устремена „към звездни висини”. Той бленува завръщането на Христос в света на хората. Но крилата му са прекършени. Безнадеждността е станала негов постоянен спътник. С тиха смиреност очаква вечния сън като избавление.
Лилиев е уморен „от кипежа на безсмислений живот”, вижда себе си вън от него. Но не може да остане безразличен към драмите на своя народ и родина в пе-риода на войни и социалнополитически сътресения от първата четвърт на двадесетия век. И поради това, колкото и парадоксално да изглежда, в творчеството му се кръстосват тенденции както на отминали, така и на предстоящи етапи в литературния ни живот.
Социалното поведение на Николай Лилиев е предопределено от „безумната жажда: любов”, която носи в душата си, от огромното състрадание, което изпълва сърцето му, от нежната му връзка с природата. Тук е коренът на неговата гражданска чувствителност. Така към океана на собственото му страдание се влива едно ново страда
ние - колкото общонародно, толкова и лично. Моралните висини, до които се издига поетът, онова съдбовно сливане на духа с великолепието на родните простори създава и укрепва връзката му с хората, които ги населяват, и страната, към която принадлежат. Странно ли е тогава, че поетът на отчуждението, на пълната затвореност в собствения свят, създава стихотворението „Ведрата душа на вечността”, в което по лилиевски благославя откоса на „първата коса”? Но той е преди всичко гражданин на града, голям негов гражданин. И макар да пише:
Градът е глух за нашите мечти,
градът не ще приеме любовта ни
и странният й кораб ще потъне,
преди едно сърце да освети,
той го разбира, среща в него „брату всеки непознат” и затова долавя трескавата тревога, която е наситила тишината му. В неговото време „потокът на живота” е вече изтласкал на преден план образа на тълпите („Тълпите”), орисани „ безцелно да броят и бавно да мрат”:
прииждат те, понесли своя кръст,
прииждат с непомилвано лице
повехналите на града чеда.
И тяхната вълна, вълна могъща
всред улиците пламнала бразда,
пронизва тишината на град
и в трескава тревога се превръща
и губи се в безкрая без следа.
Като човек и творец, поетът съзнава своята голяма отговорност пред тях - „те тръгват и хлопат на мойта врата”. В поемата „Градът” той дава израз на въжделението си да бъде пазител на своите бедни братя и сестри със загрубели от труда души. Тяхната многобройност го впечатлява, вълнува го тежкият им живот, неутолената светла жажда на душите им. Това го кара да попита: „где отиват те?” и да ги види като:
просторно море,
на което е името нужда
и в което позорно се мре,
като „роби на демони зли”, но и като „жертви на вечния поход/ към далечни незнайни страни”. Лилиев се опитва да ги възпре по техния друм на „затмения”, измами и бедствия. Но същевременно схваща ясно и дистанцията, която го дели от тях, и непригодността на моралната си позиция в съвременния му социален живот, и безплодието на своята обич: По моите безлистни клони не тегне грозд, не тегне плод..., проплаква той във „Всред есенното запустение” Отдалечеността от народа във върховен час на гражданско изпитание е нова, голяма житейска драма за Лилиев. В прекрасното му стихотворение „Като утеха сетна проблесват небесата” трепти болезнената виновност на едва 35-годишния мъж пред младостта на България:
Какво ще кажем ние на своите родни братя?
Какво ще кажем ние на младите сърца?
Ръцете ни са празни и в нашите съдини
не трепва живий пламък на живата вода.
Но в своята безизходност този изящен дух съхранява бледата светлинка на една вяра в бъдещето, където вижда своя народ „свободен като древен бог -/разпръснал горести надвиснали”.
Всъщност стихотворението „Към далечния” е неговото послание към грядущето поколение.
С особено могъща поетическа сила грее в творчеството на Н. Лилиев синтезираният образ на Родината. Тя, като материална осезаемост и дух, е постоянната потребност на поета. И той се връща непрекъснато към нея: „чело да сложа в твоето подножие, да те посрещна като спомен скъп и да приема твойта свята скръб като надежда, като милост божия.” („Родина”)
А в момент на национално бедствие Родината става за него основна ценност. Осъществява се пълно сливане на индивидуалната и социално-историческата драма. За пръв път личното е надмогнато и оставено на заден план - в името на общността. Своята забележителна поредица „Към Родината” авторът поставя под красноречивия нас-лов „Химни”. Трите стихотворения са вдъхновени от събитията, свързани със световната война. В първото от тях („Заглъхнал в безответната вселена”) поетът възприема Родината като вдъхновена майка-страдалница, издигнала молитвено ръце. Нейната скръб е „велика”. Но дори „всред ужаса на своите самоти” тя не престава да бъде крепителка на своите деца по пътя на надеждата. Чрез собственото си страдание творецът постига дълбоко съпричастие с нея. Ответна обич и привързаност - тиха, смирена, жертвена, изпълват откритото му за отплата голямо човешко сърце. Болезнено признание за вина и грях изтръгват едно от най-силните синовни признания в българската поезия. Родината е недосегаема светиня, единственият достоен дар за нея е сърцето: И възроден, аз може би последен поднасям своя чист и беден дар: едно сърце, което слагам бледен пред твоя свят и непознат олтар. На същата поетическа висота е и второто стихотворение, което покорява с простосърдечната, но глъбинна като бездна преданост и жертвоготовност на твореца, с интуитивното му усещане за принадлежност към една обща съдба. Родината тук е издигната в култ. Подвигът, страданието, борбената устойчивост на нейните деца са възвеличени с неповторима красота. И в тая вдъхновена песен се смесват въздишката, стенанието, светлата надежда, призивът на великата река, на волните ветрове, на свещената българска земя, на светите деди с благослова на поета и с обета му за обединение на Отечеството. Уличават Н. Лилиев във „великобългарски шовинизъм” и това стихотворение трудно намира достъп до читателите. А то е плод на чист и светъл патриотизъм, отглас на национален подем в един момент от нашето историческо минало: „Аз не извиках от вълнение, аз не заплаках, от любов, не паднах, майко, на колене, когато твоят властен зов прониза мойта бедна стряха и озари безлюдний кът, отгдето, безнадеждна, плаха, душата сви по твоя път.” Последното стихотворение („Те пак ще дойдат твоите деца”) е свързано с угнетителната национална катастрофа. В него родината напълно оживява. Състраданието на поета, милващо като люлчина песен, се излива в успокоителна утеха. „кобните сънища” са вече минало, над което „забравата ще пръсне своя прах”.
И той чертае картината на един възроден, мечтан, щастлив и волен живот, в който народ и родина, опознали се и навеки свързани, ще бъдат неразлъчни.
На войната Н. Лилиев посвещава и цикъла от пет стихотворения „Война”. „Чудовищния образ на войната”, „смъртта обезсмъртила в свойта песен”, в него е демонично одухотворена. Тя-среща две необятни стихии -живота и смъртта. Надмощието на смъртта е импозантно. Смъртта мълви на живота: „Велик си, но моето величие не знай граница!”. Но поетът изстрадва войната и в нейния нравствен аспект - като разруха на духа и човечността:
Тя идеше с тревожната заплаха
да похитява тайни и светини.
„ Тя идеше развихрена и властна”
Забележителният хуманизъм на Лилиев се излива с особено въздействаща сила в „Звездите бледнеят в небесната твърд”. Тук от строфите извира естествената атмосфера на военните дни, напира безсилието на човека пред надвисналия над него злокобен ужас, трепти илюзорният копнеж по обществено устройство, което не познава въоръжените сблъсъци. Един силен краен куплет обобщава безутешната истина:
Над тях небесата през сълзи отвиват
здраченото було на ледна луна,
и в ужас надвиснал злокобно се сливат
и есен, и смърт, и война.
Прочувствената антивоенна позиция на автора владее и в следващите два лирически къса. Смъртта властва в гибелната схватка на две съдби. Нейната злокобност е внушена чрез образите на „потайна шир”, „погаснали небеса”, шумно прелетяващи черни птици, тръбящ меден рог. На този фон релефно се откроява, върху сянката на кървавата слава, косата на смъртта. Над този апокалипсис, чието изображение напомня народностния светоглед, в духа на народнопесенната традиция „плаче старата гора над мъртви/и незнайни синове”.
Заключителният фрагмент е сред поетическите драгоценности на неповторимия Лилиев. Една висока и префинена нравственост, въздигната до равнище на божественото, конфронтира поета с неговия „век на хищно изтребление”. Тази нравственост боледува от невъзможността да приобщава, да облагородява, да бъде полезна и потребна, да служи на човека и обществото. Болезненият въпрос за собственото място в живота терзае неговия дух. Съмнения, обезвереност и плаха надежда се борят в храма на неговия вътрешен мир. Не можейки да разреши противоречията си, творецът отправя трепетен монолог-откровение и упование към своя Бог.
Ето така „индивидуалистът” Н. Лилиев се нарежда сред най-големите поклонници на своя народ и на човечеството, сред най-чувствителните за тяхната съдба и прогресивно развитие. Затова лириката му е духовен извор, от който нашата талантлива и умна младеж, наследница на богата култура, трябва да черпи благородство, сили и вдъхновение. И да опровергае боязънта на поета:
...И наший дух ще мине
като изгубен друмник по своя стръмен път.
и плахите ни мисли, и плахите ни песни
всред вечната забрава без ек ще отзвънят.
Като утеха сетна проблесват небесата
