За ученика / Теми литература 11 клас / Николай Лилиев

 

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - „ЛИРИКА”

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ И РАЗВИТИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

 

Националната ни поезия в миналото има такива титани на революционната мисъл Като Христо Ботев, такива могъщи епици като Иван Вазов, драматични лирици Като П. К. Яворов, интелектуално вглъбени мислители и философи като Пенчо Славейков, стихийно жизнерадостни творци като Кирил Христов, революционни поети като Христо Смирненски... Но българската поезия има и един кристално чист „бисерен” лирик - Николай Лилиев , в чиито звучни като музика стихове се отразяват духовните копнежи на нацията ни, оглежда се нейната нравствена и интелектуална извисеност. И не само стиховете, но и цялостната многостранна културна дейност на Лилиев, както и високо моралната му личност, са сякаш еманация на българската жажда за познание, образованост, творчество. Той е символ на всеотдайната преданост на европейския тип интелектуалец към националната и световната култура.

Безкористен жрец в олтара на изкуството, Лилиев следва заветите на Пенчо Славейков и Яворов за самоусъвършенстване на творческата личност, за облагородяване на нравите в българския живот. Неговите сто и петдесет оригинални стихотворения (събрани в стихосбирките „Птици в нощта” -1919 г.,   „Лунни петна”-1922 г.,   „Стихотворения”-1960 г.) са огледало на националните добродетели, на патриархалната моралност на българина. Те изразяват духовните сили на нацията, нейния нравствен стоицизъм и просветителските й стремежи.

В стиховете на Лилиев  жаждата му „за нови и нови познания” се проявява в многобройните му съвършени преводи на едни от най-големите европейски поети, в статиите му за поезията и за театъра, в богатата му кореспонденция...

Стихотворенията на Николай Лилиев са изповед на духовно силна личност, на извисен интелектуализъм, изразен в символичния смисъл на пейзажа и в музикалната оркестрация на стиха: 

Знам сърдечен свиден кът -всред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли и лъчи-стрели трептят.
Там в забрава рой пчели своя сватбен танц въртят.
Боже, в тоя цветен път мойта вяра окрили!

Поетът придава символна и общочовешка значимост на конкретните си душевни вълнения. Тревожат го най-силно проблемите на битието, на вечността, смъртта и красотата. Философките му прозрения се сдържат в поетически преживения и изобразен свят. Той субективизира реалното битие, превръща всеки битиен образ в метафора и символ:

Приижда вълната на моята скръб,
нощта е студена, безродна, беззвездна,
светът е далечен, престъпен и тъп,
приижда вълната на моята скръб
(„Приижда вълната на моята скръб”)

Лилиев принадлежи към елитната част на нашата творческа интелигенция, Която поема стръмния път на познанието и личното самоусъвършенстване. Животът на твореца минава в непрестанни усилия за повишаване културата на нацията, в постоянно духовно напрежение и изтощителен интелектуален труд. Контактите му със световното изкуство, с философията и литературата, изострят вродената му чувствителност. В трагично изпитание за него се превръща всяка проява на човешка грубост, на примитивност и бездуховност. Собствената си морална чистота и духовна извисеност Лилиев брани и развива до последния си дъх. Неговото присъствие в културния живот на България е духовен финес и облагородяващ възрожденски просветителски патос. Най-силната опора на светоусещането му на жрец на чистото изкуство е неговата болезнена любов към България. Родината той преоткрива и преосмисля в нейното страдание:

И ето ме, изпълнен пак с любов, и ето ме, Родино, пак готов чело да сложа в твоето подножие, да те посрещнахте спомен скъп и да приема твойта свята скръб като награда, като милост Божия.

Та в оня час, когато пак на път
неверна мисъл ще гнети духът
и ще нашепва тъмни предсказания,
утеха да ми бъде по света
като светилник, грейнал сред нощта,
Родино моя, твоето страдание.
(„Родина”)

За Лилиев е прието да се пише като за най-нежния и „безплътния” български символист, като за творец, който живее „вън от живота”, затворен в „светая светих” на душата си. Зад серафичната чистота на чувството в символичния образ, неговата поезия изповядва драматични преживявания, дълбоко човешко страдание от несъвършенствата на хората. Зад нежната музика на съвършения му стих прозират тихи и мъдри предчувствия за преходността на земния път и за безсмъртието на душата.

Най-точно би било да го определим като поет на нравствения подвиг заради неговия нечовешки стремеж да преодолее себе си, да овладее страданията си, да постигне пълна духовна хармония, която прозвучава в стиха му като неземна музика.

Николай Лилиев приема страданието като път към просветлението и възкресението на човешкия дух. Централен философски проблем в неговото творчество е проблемът за смисъла на страданието, за смъртта и метафизиката на злото, за спасителната любов на Христос, за жертвения акт на Спасителя:

Загадъчната сянка на живота
пред мене слага своя ням  въпрос:
Каква била би без Христа Голгота,
какво би бил без кръста сам Христос?
(„Пред  прага”)

Важно е, че Лилиев е най-интересният и най-загадъчният от българските символисти, и най-трудно разбираемият. Интелектуалната и емоционалната му чувствителност е изградена от православното християнство и от българските патриархални добродетели, както и от традиционната възрожденска всеотдайност към културата на България.

„Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота. Цялото човечество - от неукия и непросветения ум до най-извисения, чувства понякога нужда да се издигне над действителността и да заживее в друг свят: света на поезията” - пише Николай Лилиев. За него поезията е идеал и вяра, смисъл на живота. Поезията, която той сътворява, е най-верен израз на завършената му личностна хармоничност.

Най-щастлив е поетът сред родните тракийски поля, където „звъни утехата на дни честити”. Най-красивите му видения и най-тъжните вопли на душата му са свързани с детските му години в родната Стара Загора:

Върнете ми безбурната любов,
върнете ми желанията прежни,
и Тракия с лазурния покров,
и Тракия с лазурите безбрежни!
(„Градините повехнали скърбят”)

В пеещите стихове на Лилиев чрез символи се изповядват интимните му преживявания. Всеки мотив от природния пейзаж тук е символ на определено и чисто чувство на лирическия герой. Трите стихотворения: „Светло утро” , „Тихият пролетен дъжд”  и  „Кръгозори надвесени”, както и всички природни картини в Лилиевата лирика, разкриват всестранно и в дълбочина пейзажа на неговата душа.Той е поет на „психическите реалности", на вътрешните съдържания. Чрез външния пейзаж Лилиев разкрива вътрешния свят на лирическия си герой. Конкретният пейзаж, конкретната обстановка и атмосфера е огледалният свят на една нежна и чувствителна душа.

В стихотворението „Светло утро” психическото състояние на поета е радостта от живота, от „безбрежната шир" на събудената природа, от силната светлина, която прогонва мъглите и грижите. Светлото утро е символ на безметежно и радостно спокойствие, на пълна хармония на личността със себе си - хармония, която изпълва душата с божествени звуци - като нежните крила на пеперудите. В нашата поезия това стихотворение е възприето като символ на красотата, светлината, душевната хармония, радостта от битието. Пеперудите „с тънки сребърни крила”са митическите елфи, изтъкани от лунна светлина и божествена тиха музика. Лилиевите „пеперуди” са символи на светлината, изпълнила нежната му мечтателна душа:

Затрептяха  изумруди,
цяла мрежа  светила -
пеперуди,  пеперуди,
тънки  сребърни  крила.

Така завършва това популярно стихотворение: с тържествуващи акорди на сливането с божествената светлина и мъдрост на Всемира.

„Тихият пролетен дъжд” е стихотворение с друго, различно психическо състояние, в което отсъства тържествуващата радост и безметежното душевно успокоение. Тук чувството се движи между надеждата и разочарованието, между възторга и тъжното примирение. „Пролетните приказки”, които шъпне „тихият пролетен дъжд”, предизвикват сълзи от щастливи очаквания, но провокират и тъжни предчувствия, и изгряващи и залязващи надежди. Музиката сега не звучи Моцартово (както е в стихотворението „Светло утро”), а е успокояваща и разтревожваща едновременно; звучи примирително меланхолично. Във финала на стихотворението искриците човешки надежди не изгасват изведнъж, а изтляват постепенно. Възторгът прозвучава наивно пред неизвестността и мрачните предчувствия. Природната картина в стихотворението „Кръгозори надвесени” символизира тъжно душевно състояние от отлетялото лято и наближаващата зима. Хората „бродят сами” под ръмящия дъжд, унесени в „глухи жалби”. „Надвесените хоризонти и сплъстените тъми” са символи на потиснатото настроение на лирическия герой, който се чувства уморен, обезверен пред наближаващата зима. Музиката на стиха внушава тъжно настроение и предчувствие за задаваща се старост, но не и мъка, не и безизходица... Защото есента не е символ на старостта и смъртта.

Образната система и в трите стихотворения (най-популярните стихотворения на Лилиев) е с двупланова структура: първият план е видимият свят на природата, на веществената реалност, а вторият-на вътрешния мир, на човешката душа. Зад първия план в образите на видимия свят на природата се съдържа символът-вторият план на вътрешния мир, на определено състояние на човешката душа. При Лилиев  символите провокират психологически асоциации, които водят до ясна и логична мисъл и до определено духовно преживяване, и до задълбочена философска идея.

Мислите и чувствата си Николай Лилиев винаги изразява ясно, с логическа последователност. Чистотата на душевните му трепети се оглежда в изящния му и музикален стих. В бляновете и в естетическите съзерцания на поета се съдържат психически реалности и философски разсъждения, които различните читатели от различни епохи могат различно да разтълкуват.