За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ЗАДУШНИЦА”
ВДОВИШКИЯТ СВЯТ НА ЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ В „ЗАДУШНИЦА” НА ЕЛИН ПЕЛИН
Тъжна, „заупокойна” музика изтръгва Елин Пелин от пастелната болка на есента за успокоение страдащите души на своите герои от разказа „Задушница”.
Тя звучи с настойчивия постоянен ромон на дъжда, под чийто влажен и студен „ритъм” тъгата расте и сякаш материализирана се излива над селото като гъста и влажна мъгла, притиснала с тежкия си тъмен обем човек и природа, открили общото си тъжно битие в очертаното с предметните знаци на селския бит - попукания стар зид на „разградените... гробища”, схлупената немощна сграда на „старата черквица” и самотния ред на „оголелите” „тъжни” като „вдовици” тополи - условната метафорична рамка на художествено пространство за живот на човешка душа и природен разум, изпълнено с много самота и монотонна есенна печал:
„Мъглив и влажен есенен ден е сподавил малкото селце. Ситен дъжд непрестанно ръми и рони последните жълти листа на оголелите тополи, които стърчат край старата черквица, печални и унили като вдовици.”
Неприветна и самотно ограбена е човешката душа. Неин пространствен метафоричен израз е тъжното и печално поле на разграденото селско гробище с разкривените зеленясали кръстове и печалните „вдовишки” съдби на оголелите тополи.
Отвсякъде струи печал, унилост и безнадеждност. Постоянният ритъм на дъжда отмерва диханието на задълбочаващата се тъга, която приплаква в отронените последни жълти листа на „вдовишките” тополи, но и в самотните „вдовишки” души на Станчо и Стоилка, търсещи покой за своята болка и печал в ритуала на заупокойната молитва за душите на мъртвите.
В пространство, изваяно от есенна тъга и безкрайна човешка печал, се сливат страдащите от болка и самота души на живи и мъртви, отразили в самотните си „вдовишки” светове тъгата на природен разум, материализиран в ритуала на живите за възкресение болката на отишлите си светове на мъртвите, чиито души сякаш приплакват в ромона на дъжда и в „плачещите” стрехи на старата, рухнала под напора на всекидневната болка, черквица.
В „заупокойна” молитва за живи и мъртви унася Елин Пелин човек и природа, вписвайки тяхната обща участ и съдба в тъжния пейзаж на човешката душа, чийто безнадежден социален ритъм в кръговрата на живота отмерва ситният ромон на дъжда, превърнат в трагична константа за „есенното” духовно битие на човешкото страдание: „и над цялата тая печална картина, потънала във влажен и мъглив въздух, пропит с тънка миризма на восък и тамян, се носи неразбран и суетен шум, сред който ясно и монотонно се чува дебелият глас на свещеника.”
Есента „плаче” в самотните души на Елин-Пелиновите герои Станчо и Стоилка.
Отдавна кръговратът на живота за страдащите „вдовишки” души на двамата герои е спрял завинаги в сезона на болката, на стелещата се като гъста, задушлива мъгла тъжна печал. И есента завинаги се настанява в голите, „разградени” като селското гробище, души на Станчо и Стоилка.
Есента се превръща във вечно социално битие на човешкото страдание, на вечната болка и неизплакано безсилие.
Животът за есенно ограбените души на Елин-Пелиновите герои е трагично усилие към ритуалната безнадеждност на заупокойната молитва, която проси есенна надежда за живите във вечния есенен покой на мъртвите.
Есента - мъглива и влажна - потиска с трагичния хаос на отнетата надежда еднакво душите на живи и мъртви. И те се срещат, „оглеждайки” еднаквите си съдби в споменното ритуално завръщане на две есенни скръбни вселени с разрушена от болка и неизплакана печал миражна граница помежду си.
Хаотично обърканият живот на човешката душа намира покой и равновесие във вечното присъствие на есенно статичните и безнадеждни обеми на тъга и печал, изваяли с пастелна прецизност общото пространство за среща на търсещите се души на живи и мъртви.
Есента - без начало и без край - с отнета, разрушена, „разградена” граница с останалите сезони на човешката душа властва в скръбните споменни светове на живи и мъртви. Изравнява душите им и ги потапя във вечната мъгла на болката и в тънката, пронизваща влага на неизплаканите сълзи.
Дъждът ръми и пронизва самотните души на Станчо и Стоилка, които откриват „разградените” „голи” пространства на ограбения си живот във вечния есенен покой на мъртвите. И техните души се докосват до отразената, нереална сянка на забравено човеш-ко щастие, трагично вградена в ритуала на опростеното страдание за време на Задушница, изравняващ томителната болка по непостигнатото щастие на живи и мъртви.
Станчо и Стоилка спиритуално „вграждат” есенните молитвени пориви на душите си за неживян живот и щастие в ритуала на задушницата. В трагичен унес мечтаят за чудо в живота си. С молитвено смирение и трепет вярват в пълнокръвния пулс на живота, когато човешките душевни сезони отново ще потекат в кръговрата на радост и тъга, а безкрайният покой на есента ще освободи от мъртвата си прегръдка душите им. И те протягат ръка към измамния мираж на щастието. Издължените им силуети се изрязват като трагични прокобни знаци за вечно безнадеждната есенна съдба на човешки живот и душа сред безкрайната мъгла и хаос на Елин-Пелиновата задушница:
„Между това гъмжило се мярка... и дългата фигура на Станчо Поляка. По сухото му и жално лице... се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение. Той ходи... умислен и свещенодействащ... Около него се защура Стоилка... дълга, дълго-образа, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри, бели зъби...”
„Издължени”, неземни в порива към щастие са душите на Станчо и Стоилка. Но есенният обем на болката трагично напомня за своето постоянно присъствие с непрестанния ромон на дъжда - постоянна величина за измерване трагиката на болка и печал, пронизващи човешката душа с безначалието и безкрая на емоционалния неуют и социалния дискомфорт.
Дъждът вали и вали. Залива човешката душа с безнадеждност:
„Ситен дъжд непрестанно ръми... А дъжд ситен -дребен като прах непрестанно ромоли... и студена влага прониква навсякъде.”
Ако дъждът изразява трагичния учестен ритъм от есенното дихание на човешката душа, то стелещата се есенна мъгла създава условно метафорично пространство за символно проектиране психологичните нюанси на безмълвно човешко страдание. Хората са като сенки от отвъдното, а техните души - безплътни призраци, изплували от есенния свят на мъртво щастие и радост:
„Хората... се губят като сенки в синята влажна мъгла... Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.”
И сред движещите се полутонове и призрачни очертания на аморфен по своята есенна безкрайност свят на тъга и печал ясно се открояват вписаните „есенни” съдби на човешките мисли - като вградени сенки от света на мъртвите: „Станчо и Стоилка седеха на камъните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.”
Призрачни, безнадеждни, с отнета възможност за помощ и промяна на човешката съдба са мислите на двамата страдалци. Обезсмислените екзистенциални проекции на техните търсещи напразно щастие души са графично изрязани на сивия екран на есенната мъгла чрез метафоричния знак на голите, сухи, издължени тополи, наредени с празна надежда около храма и отразени с цялата безнадеждна трагика на съдбата си в сивите очи на Стоилка, която от мъка се залюлява „тъжно като сухо дърво”, и отпечатани като печален спомен върху сухото жално лице на Станчо.
Мъглата се сгъстява. И трагично неизбежна става есенната съдба на двамата герои. Душите им плачат, но те сред писък и болка неистово чакат новораждането на живота, осланен и предопределен да изтлее сред есенна мъгла и дъждовна печал още преди да се родят и намерят тъжните им души. Пейзажът на човешка съдба и живот е печален и тъжен, наситен с есенно тление и безнадеждност. Музикално озвучен, поривът за живот звучи като писък, пронизващ душата на есенно погребално опело. Няма радост за Станчо и Стоилка. Мъглата и дъждът заливат с „кална” безнадеждност осиротелите им „вдовишки” души, чертаещи „рамката” на техния живот като разградено, опустяло след задушница, гробище:
„Гробищата вече бяха запустели. Печално и самотно сега стърчеха там окичените стари кръстове. Мъглата се сгъстяваше повече. Стрехите на старата черква плачеха с едри сълзи.Капките тупаха тъжно и правеха вадички по мокрия пясък. Сякаш че това схлупено здание... безутешно плачеше... В срещната кръчма тъжовно пропищя гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна...”
Неясни, призрачни са очертанията на търсеното човешко щастие от душите на Станчо и Стоилка, които чезнат сред сивата, влажна пелена на есенната мъгла, притиснала ниско кьм калната земя страдащата човешка душа, която без хоризонта на надеждата чува само тежкия звън на погребална камбана, заровена дълбоко сред дъжда и сивите мъгли на душата. Това е единственият празник за душите на Станчо и Стоилка. Не сватбен писък извива гайдата сред есенния пейзаж на „вдовишката” им съдба, а прекършен погребален вопъл, който събира несретните им души - като в оброчен венчален кръг - за среща с вечния скръбен покой на есенната болка и безнадеждност във „вдовишката” съдба на живота им.
Дъждът ръми. Мъглата се сгъстява. И човешката душа остава завинаги в плен на есента - екзистенциално битие и социален пейзаж на човешкото страдание:
„Двамата мълчаливо тръгнаха. Дъждът ръмеше насреща им, пръскаше лицата им със студените си пресни капки и ги зачервяваше...
От баирите се спущаха нови мъгли, гъсти, сиви, и се трупаха над селото.”
Станчо и Стоилка вървят кьм есенната безнадеждност на живота си. В това е силата и слабостта на двамата Елин-Пелинови герои, отразили в есенния пейзаж на болката тъжната минорна гама на загубилия пълнокръвието си живот на човешка душа и помисли, но все още вярващи в тъжния смисъл на есенния си живот. И Станчо се усмихва, открил трагичното отражение на душата си „във влажните и сиви като мъглите очи на Стоилка”.
