За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ВЕТРЕНАТА МЕЛНИЦА”
ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА - ХАРМОНИЯ МЕЖДУ ЧОВЕК И ПРИРОДА
Творчеството на Елин Пелин е художествено съприкосновение с виталните сили на българската душевност. Неговите герои, здраво свързани със земята и труда, носят хармонията между човек и природа, която често пъти е своеобразен контраст от радост и мъка. Случката, избрана от автора за проблемен център на сюжетното действие в неговите разкази, предизвиква бърза промяна в човешките изживявания, отразили скрития живот на природата. В художествения свят на Елин Пелин тя има свое настроение, което е поетичен нюанс на авторовото „вглеждане” в душите на героите. Те излъчват жизнена сила, зад която прозира потисната мъка от нелеката съдба на селянина, изправен пред променливото „настроение” на природните сезони. Лятото е красиво с жътвата, но страшно със сушата. Есента е скръбна и тъжна, но винаги с особено лирично очарование. Природата в разказите на Елин Пелин е одухотворена. Става невидимо действащо лице, което мълчаливо „разговаря” с човешките души, „навлиза” в техния свят и определя „колорита” на чувствата, вписани твърде живописно в художествената среда. А тя е винаги тясно свързана с природата. Излъчва общата „тоналност” на художествените внушения, скрити във всеки детайл от изваяното повествователно платно, в което взаимно се „оглеждат природа и човешка душа.
Такова художествено настроение носи и началото на Елин-Пелиновия разказ „Ветрената мелница”: „На хубавия изглед, що има и от четирите страни селото ни, не пречи даже големият недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница. От десет години насам тя стърчи на голото баирче над село като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст.”
Чудното, необичайното и легендарното се сливат в едно. Внушена е представа за нещо различно от обикновено случващото се в човешкия делник. Единствен знак, че действието не „прекрачва” границата на реалността, е условното маркиране на мястото на действие в разказа. Това е „голото баирче над село” с хубав изглед. Художественият поглед на автора е едновременно извисен над полето и в близост до него. Той наблюдава от „голото баирче” случващото се в село, но и земното, реалното в живота. Повествователният ракурс е с двойна „оптика”. Отразява настроенията в природата, както и преживяванията на човешката душа. Връзката между тях са образите с приказно-легендарна символика, които не са откъснати от реално зримото. В тях могат да се разчетат далечни, едва загатнати елементи на библейски знакови внушения. Така напр. ветрената мелница е с „криле, разперени на дяволски кръст”. В християнската метафорична образност кръстът е несъвместим с дяволското присъствие. Това е кощунство и своеобразна художествена „ерес”, но в приказките и легендите дяволът е предпочитан персонаж. Причиненото от него зло е често пъти по детски безобидно. Реалната заплаха от дяволското присъствие е отминала. Всичко е спомен, от който фантазията черпи художествени енергии. От приказната памет на времето изплува символният образ на дявола, който вече е твърде променен - творчески дързък и провокиращ. Митология и фолклор извайват странния Епин-Пелинов образ на тъмните сили в природата, които сливат езическия тотем и библейския символ в „дяволския кръст”, белязал човешката душа със знака на творческата радост и болка.
Елин Пелин познава виталната природа на човека, наследила културните традиции на различни времена и епохи. Техният синтез авторът изразява в символните послания на словото. Той гради своя легенда, свое художествено предание. Страхът от стихийната сила на природата, символизирана от „дяволския кръст”, е отминал. Остава усещането за нещо преживяно. То има приказен образ и материални следи в реалността. Стърчи дървеният скелет на ветрена мелница. Тя става повод за появата на странни разкази и чуд-ни истории, фантазията гради образа на „зъбато чудовище”, което е прогонено, но „тъмни духове” все още навестяват мястото. Ветрената мелница е символ на скритата тайна, която носи човешката душа, за да се пребори с дяволското зло в себе си и в природата. Елин Пелин ще разкаже приказката за превръщането на злото в добро, но и чудната история за човешката радост, озарила с щастие душата на Лазар Дъбака. В повествованието приказка и реалност ще се слеят. Художествената среда за действие е изпълнена с фолклорно-приказни настроения. Те оживяват чрез магията на Елин-Пелиновото слово: „Тоя пущинак с обраснали в бурен до пояса основи, свърталище на боязливи лалугери, зелени гущери и отровни пепелянки, тоя избелял от дъждове и пек скелет, с незалепени и озъбени стени, през които пищят ветрища и хали, макар запустял и изоставен, е единствената ветрена мелница от равно шопско дори до безкрайното фелибелишко поле. Това е и единствен спомен за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на Лазар Дъбака, известен с шегите си и с разните си планове и замисли...”
Природното бедствие, сушата, точно според народното поверие, има свой материален израз (дървения скелет на ветрената мелница), доказващ елементите на истинност, които носи всеки фолклорен разказ за случили се събития. Мястото е определено като „пущинак”. Нещо си е отишло, но споменът е останал. Отдалечеността като времева дистанция между спомена за нещо преживяно и разказа на Елин Пелин е изразена чрез „обраснали в бурен до пояса основи”. Образът на отминалото време е допълнен от общия външен вид на недостроената и изоставена ветрена мелница. Тя е с „избелял от дъждове и пек скелет, с незалепени и озъбени стени”. Както в художествения модел на приказката времето на реалната случка не е конкретно посочено, така и в разказа на Елин Пелин то остава неопределено. Но ако се съди по материалните следи, останали от воденицата след много лета и есени, след „дъждове и пек”, годините не са малко. От приказната старина на спомена ще изплува реалният дъх на живота, който Елин Пелин ще превърне в жизнерадостна сила на своя разказ. Авторът ще предложи свой вариант на познатата в село случка. От години устният фолклор разказва историята за любовния оброк между Лазар Дъбака и Христина. Легендарно-приказното време се превръща в художествено реално повествование за конкретно събитие от човешкия живот. От неопределеното време на народното предание Елин Пелин естествено и непринудено пренася действието в реалността, за която самият той ще разказва: „Над селото и навред по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода.”
Това е същинското начало на Елин-Пелиновия разказ. Реалността присъства с конкретно събитие - сушата. Предизвиква дисхармония между човек и природа. Това е първият конфликтен двигател, който стремително задвижва действието. Повествованието носи елементи на фолклорно одухотворяване на природни явления и характерното за Елин Пелин лирично изображение на дълбоко скрит, пестелив психологизъм. Авторът неусетно наблиза в света на природата като отдавна носена от легендите и приказките тайна, доверена единствено на неговите творчески сетива. Писателят е в пряк художествен досег с „душата” на природата. Опознал нейната тайна, той може да разказва и за човека, който е част от виталната й сила. Затова и природата присъства в разказа „Ветрената мелница” като митологично одухотворен образ, но и като реална среда за човешкия живот: „Животворящата и бъблива селска речица, която извира изпод големите каменни чуки над сами селото, от ден на ден почна чувствително да намалява и да съхне. Като че някоя триглава хала смучеше хладните и бистрите п струи, които почнаха немощно да се цедят от извора и жадно да се поглъщат от запалената земя... И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което изпълваше дола с шумно и радостно ехо - замлъкна.”
Завръзката на действието в Елин-Пелиновия разказ е конкретна, максимално действена, изразена с глаголната форма „замлъкна”, която носи и своите преки фолклорно-поетични внушения. Замлъква бълбукането на рекичката, замлъква и радостта в човешките души. Чрез природата Елин Пелин говори за вътрешните преживявания на своите герои.
Преходът между външно-природно и вътрешно-психологично е бърз, плавен и неуловим: „Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, доскоро бръмчащи камъни не можеха вече да стрият на брашно сухото житно зърно.
Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо погазваше керемидения си покрив между зеленината на четири шумнати ореха в дола.”
Знакът на поетичното е вписан в художественото изображение. Воденицата на Лазар е между „четири шумнати ореха”. Внушена е представа за някаква скрита романтика, която граничи с красивата приказност на преданието, но и с тайната за човешката духовност. Тя е дяволски дръзка и неудържима. Тази Елин-Пелинова теза е внушена още в началото на разказа със символния знак на „дяволския кръст”. Това е драмата, белязала душата на човека. Лазар Дъбака е надарен човек. Героят има богата душевност. Той е вечно търсещи неудовлетворен. Сушата, изпогорила всичко и принудила да замлъкне селската „бъблива речица” и всички воденици в дола, е повод русокосият левент със сини очи - Лазар Дъбака, да изяви неспокойствието на духа си, да потърси изворите на жизнелюбието в душата си и да надмогне природното зло - сушата, за да има отново радост в човешкия живот. Той търси сили в себе си и своята човешка природа, за да победи доброто, да възтържествува духовната щедрост на човешкото трудово усилие над опустошителните стихии на природата. Символен художествен израз на връзката човек - природа е одухотворената стихия на вятъра. Тя изразява вътрешната динамика на човешкия мисловен свят, на желанието му да съгражда и твори. Така Елин Пелин художествено мотивира поетичното извайване на един от най-красивите образи в своето творчество - ветрената мелница. Лазар Дъбака и дядо Корчан ще строят ветрена мелница, за да се преборят със сушата - злата сила на природата. Срещу бедата, сполетяла селото, те се изправят с красивия духовен полет на творческото си въображение, с майсторството на ръцете си. Обхванати от творческа жажда са душите на двамата Елин-Пелинови герои: „Дъбака и Корчан въпреки общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена работа, се работеха и работеха. В село по цял ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло предадени на мисълта за това велико творение, те не жалеха труд, не сещаха умора, не правеха почивка, ... а се работеха. Увлечени, те даже не си проговаряха.”
Срещу сушата в природата авторът противопоставя жаждата за творчески труд на човешките души. Там са изворите на силата и красотата, които са неизчерпаеми с Вярата си в живота и неговите витални корени. Но всяка жизнена сила изисква приток на нова виталност, която да съгражда, да продължава органичната връзка между наследена и предадена жажда на човешкия дух. Затова и дядо Корчан въвежда пръв темата за родовото продължение, за женитбата на Лазар:
А понякога, като се вглеждаше скришно в прежуреното лице на Дъбака, речеше му благо:
- Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!
Отново чрез образа на ветрената мелница е разкрит мъдрият духовен свят на Елин-Пелиновия герой. Неудържимата стихия на вятъра пронизва с неспокойствие душата на Лазар, води го към нови творчески дръзновения, но вятърът е символ и на изтичащото време, което препуска неудържимо край човека и отброява годините на оставащия живот. А този, който не е оставил материална следа от бурните полети на духа си, пропилява наследената дарба от природата и предците. Пра-древното единно начало на живота, синтез между природен и човешки разум, е изворът на мъдрост за дядо Корчан. И старецът настоява виталните сили, скрити в душата на Лазар, да не се разпиляват, да не се „пресушат” от времето. Женитбата - продължението на рода - е залог за опазване вечните извори на живота, по-силни от природните бедствия и социалните злини. Не някой друг, а внучката на дядо Корчан - Христина, ще влезе в открит „двубой” с Лазар Дъбака, за да опази чрез ритуала на ръченицата като древна жрица на рода пламъка на семейното огнище. Женското и мъжкото начало във виталната природа на човека отстояват правото си на живот като вечна хармония между контрастни желания и пориви. Това е мъдрият философски смисъл на Елин-Пелиновите послания, скрити в буйния ритъм на ръченицата. С нея Лазар Дъбака и Христина защитават човешкото си достойнство и любовта си към живота. Те ритуално изповядват взаимно споделеното си чувство: „Гайдата писна... Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се разтича леко на пръсти и го замина... Лицето пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди... Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен... Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение, и Христина неволно падаше под силата му.”
Елин Пелин художествено озвучава ритуалния ритъм на венчалния обред. Душите на Лазар и Христина се сливат в незрима целувка. Обричат се на вечна любов. Вътрешната динамика на танца ги изравнява със светлата радост на изповяданото чувство. Стихиите на природен и човешки разум се сливат. Изворите на живота са намерени. Духовната жажда на любовта е заситена. Сушата отстъпва пред живителните струи на дъжда, който идва да напои земята, но и да напомни за неутолимата и вечна жажда за живот в природата и в човешките души.
