Трагизмът е между водещите мотиви в разказите на Елин Пелин. Той е страдание в широки периметри, в най-разнообразни форми: от физическото („Напаст божия”, „Спасова могила”...), от преките удари на мизерията („На браздата”...) до изгубената любов („Край воденицата”, „Кал”...). Повествованието изобилства с фатални случки, но решително се налага не сюжетно - ситуационната, а психологическата трактовка. Трагизмът обаче е само едното лице на живота - в разказите блика любов, бушуват страсти. По-малко са отъпканите от мизерията хора като Боне Крайненеца („На браздата”) и учител Нонин („Кал”). Повечето са жизнерадостни, ведри, със самочувствие, че земята е майка на всички - Лазар Дъбака, Андрешко, Христина...
Подчертано социален писател, Елин Пелин търси обществените рефлексии в човешката участ, в онзи неразгадаем духовен свят, който така слабо се променя във времето. Затова конкретно-историческото не снижава всечовешкото внушение. „Моите селяни са като всички хора по земята”, ще каже Елин Пелин и така сам ще определи характера на творчеството си.
В разказите му като бит и проблематика се оглежда специфично българското село от края на XIX и началото на XX век, географски фиксирано („Усилна жътва кипи из равното Софийско поле” - „По жътва”; „Петима селяци от загорските краища... дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия...”- „Косачи”; споменават се Витоша и Стара планина във „Ветрената мелница”...). Но педантичната географска ситуираност подсилва елемента на литературна достоверност. Както всичко е възможно в живота, така е и в литературата. На художествено възможното Елин Пелин, като всеки голям творец, привнася усещане за истинност.
Изявите на трагичното приемат ту по-оголен социален аспект с елемент на отрицание, присъда, обвинение („Напаст божия”), ту са разгърнати преди всичко като нравствено изживяване („Край воденицата”), ту са жребий на съдбата („По жътва”) или са примесени с комични нотки („На оня свят”, „Андрешко”, „Задушница”). Не рядко са романтични („Косачи”, „Самодивските скали”).
Трагизмът пронизва цялата белетристика на Елин Пелин при голямо стилистично и емоционално разнообразие на художествените изяви. Още в един от ранните разкази - „Напаст божия” - впечатляващо се открояват най-същностни особености в трактовката. Трагизмът е битов и първопричините са подчертано социални. Обикновено при Елин Пелин радостта и болката съжителстват, редуват се. Тук има само болка. И нито миг радост, нито капка щастие. Писателят-реалист не пропуска да отбележи, че не винаги е било така, но радостта е изчезнала („Изчезна радост, ... умря Ирмена - млада невеста, вчера под венчило минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин - и двамата селска слава...”). Съсредоточава цялото си внимание върху страданието, създава пределно драматична инсценировка и визуална, и психологическа, в която черните краски са наситени до краен предел. И както неведнъж, и тук той говори за мнозинството като художествена мяра за човешко страдание (,,...разкъсваше от скръб селяшкото сърце”). Елин Пелин, който умее да бъде и пределно лаконичен, и разточителен по отношение на епитетната функционалност, тук предпочита наслагването - не само на прилагателни, но и на глаголи и цели кратки изречения: „Хората, измъчени, покаяни, наплашени...”; „нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно...”; „задуха... се застоя, да мори, да суши, да пали...”; „отникъде помощ, отникъде надежда...”... Това редуване на еднородни части създава усещане за протяжност, за продължителност на състоянието. Майстор на яркото метафорично сравнение, Елин Пелин натрупва едно след друго поредица сравнения: „Сушата като невидима дяволска птица...”; „ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно... „; „Полето мълчеше като пусто”: „като че събираха трупове на бойното поле”...
Колкото и различен да е от нашата „селска” белетристика през 90-те години на XIX век, Елин Пелин не скъсва с традиционната антитетична схема: бедни - богати, художествен двигател на трагедията. Но писателят, верен на традицията, вижда многоизмеримостта на явленията и търси пределното естетическо внушение в гъстотата на краските и в открития групов конфликт. Трагизмът е и ситуационен, и битов, и психологически, и социален.
Композицията на разказите се съсредоточава върху една случка, ограничена в кратък темпорален отрязък.
При Елин Пелин най-често една случка изчерпва разказа, случка не от равното течение на дните, а тъжна или жестока кулминация от битието на отделния човек, в „Напаст божия” - на мнозинството. Само че този върхов момент за героите, разгледан в по-общ план, съвсем не е изключителен.
В „Напаст божия” сюжетът е художествено следствие от лични впечатления. В родното село на Елин Пелин за дни умират 50 деца. Причината е в замърсения кладенец. Конкретният случай не е оригинален, повтарял се е безброй пъти и многократно е интерпретиран в световната литература и кино. Силата на този разказ не е нито в сюжета, нито в драматичния групов конфликт, а в художественото внушение на трагизма. Когато творбата е публикувана за първи път, прави Впечатление преди всичко с актуалността и остротата си.
Така за белетриста Елин Пелин кулминациите на трагизма при отделните герои са събития от бедняшкото ежедневие, повтаряли се винаги и навсякъде. Пенка е само една от многото „примрели от жега”. „Пак жертва” - лаконично обобщава авторът. Болният Монка и дядо Захари са едни от върволицата, тръгнали към последната надежда - Спасова могила. Боне Крайненеца съвсем не е единственият, на когото умира кравата. Същото се отнася и за Станчо - беден вдовец с малки деца, за Станоя, на когото бирникът отива да „секвестира житцето”... И само в „Самодивските скали” случката е действително изключителна, извънбитийна, романтична.
Винаги, когато говорим за Елин Пелин, подчертаваме строгия му реализъм, близостта до народния живот. Почти зад всеки разказ стои нещо истинско, наблюдавано или чуто, което придава на щедрия авторски талант сурова правдивост. Но в прозата се откроява психологията наличността, неповторимото изживяване на човешката драма или радост, което превръща случките от „кръстопътищата на живота” в голяма литература.
Елин Пелин пресъздава сцени от живота, а в основата на самия живот действат социални причини. В редица творби социалното е на повърхността, определя външно видимата страна на делника („На браздата”); нерядко е пряко формулирано - „Сиромашията е крива!... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората.” („Край воденицата”, „Косачи”). В „Андрешко” социалното е в самия сюжет, във взаимоотношенията между героите. Разказът е построен върху фрапиращия социален контраст като обществено и лично битие, поведение, психология, манталитет, дори индивидуална реч на действащите лица. Но прозата на Елин Пелин не е художествена илюстрация на социалната проблематика, а „дишаща” човешка участ, живи хора със специфичен говор, със своя интонация и психологически строй. Единствено в „Самодивските скали” трагизмът е лишен от социален подтекст, изведен в сферата на приказно-романтичното. Развръзката е трагична, героите - не. Във всички останали разкази трагичното е социално обусловено и заложено в съдбата на самите герои, независимо от конкретните форми, които приема.
Често социалните причини остават извънсюжетни. Не присъстват в белетристичната тъкан, заложени са в предисторията на случката, в цялостния ход на живота („По жътва”, „Спасова могила”), но героите са толкова безпомощни и то не само с чисто човешкото безсилие пред природната обреченост. Те са и социално безпомощни. „Спасова могила” е драма с двама герои. Индивидуалната трагедия обаче е откроена на фона на общата (стълпотворението на болните) с едно хиперболично уточнение - стон на отчаяние: „То целият свят е болен, синко... Няма здрав човек на света. Гледаш тялото желязно, а душата - гнила.”
От темпорално нефиксираната драма авторът избира трагичната развръзка. Тук кулминацията и развръзката съвпадат. Психологическата линия следва контраста: надежда-обреченост. Надеждата е по-скоро съзнателна самоизмама. Но за читателя, за героите - не. За тях това е последна „искра” живот. И този разказ ситуационно следва спомени от Байлово. Ако „Напаст божия” е между най-потискащите разкази на Елин Пелин, „Спасова могила” е между най-тъжните. Повествованието е наситено емоционално, пределно трагично, но без сантименталност. Той липсва дори във финалното видение и в детайла: „Мамо - вика за първи път той, - мамо!”. Елин Пелин решително отхвърля сантименталните навеи от 90-те години на XIX век. Потърсил е религиозното просветление като единствен начин да смекчи трагизма. Мотивът „Бог” обаче няма никакви допирни точки с образа на попа от „Напаст божия”. В белетристиката на Елин Пелин двете категории (вяра - божи служители) са рязко разграничени, в редица случаи - противопоставени.
Писателят наблюдава героите си отстрани, както и ние, неми свидетели на драмата. „Спасова могила” е отрязък от живота, разгърнат в два плана. В първия е пътят към човешкото страдание, във втория план - видението просветление, но пак без пряка намеса на автора - така, както биха го почувствали героите, както биха си го представили.
Нерядко трагичното се преплита с романтичното („Край воденицата”, „Самодивските скали”) или с комичното („Андрешко”, „Задушница”, „Косачи”, „Кал”...). Това привнася особени акценти в повествованието, твърде разнообразни, във всеки отделен случай - съвършено различни. В „Задушница” самата обстановка е трагикомична - гробищата, ръмящият дъжд, Стоилка, която прикрива с ръка устата си, която „шавна с раменете си като момиче”... Но хуморът не е само ситуационен, той е в психологическия момент, в поведението на героите. Те не възприемат нито думите, нито жестовете си за смешни. В „Кал” - разказ, който следва изцяло психологическата линия, в общата меланхолна атмосфера се промъква горчивата самоирония на героя: „Ще си умра и туйто! Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм! - усмихна се пак той.” В „Андрешко” комичното е израз на соци-ално отношение: „Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа... Службата им е чиновническа - на часове. На час лягат, на час стават... После ги впрягаме, влизат значи в канцеларията, и толкоз. А понякога в яслите и вестник прочитат.” Елин Пелин въвежда типаж с непозната дотогава в литературата ни психология - с духовна енергия и остроумие, които избликват в хаплива ироничност. А разказа „На оня свят” бихме могли да приемем направо за хумористично произведение с остро социални прицели („Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя?...”). Още реалистичното въведение размества повседневните представи за категориите трагично и комично. Смъртта се отреагирва с комични акценти („Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийца видя...”), които с променена специфика се разгръщат и в същинската част на разказа - нещо средно между притча, легенда и най-вече приказка. Тук битовото е примесено с християнска митология, а хуморът на наивитета измества авторския. Ако романтичното е цветът на живота, хумористичното - негов живец, за разказвача Елин Пелин трагизмът е лице на мизерията. Болшинството от произведенията му са случки из делника на бедния селянин, затова и трагичното е водеща линия.
