Те са твърде разнообразни: съпътстват любовта - централен художествен проблем при Елин Пелин, стаяват се в пейзажа, в песента и приказката, в... съзнателната самоизмама. Този художествен пласт на повествованието откриваме в реторичния въпрос-възглас: „Как ще живеем, ако не гоним измамата?” („Мечтатели”). Романтичното е част от повествователния изказ в различни творби. В „Косачи” дори името на героя, който разказва приказки, е Благолаж - благи лъжи, които оцветяват живота, бранят живеца му сред бушуващия трагизъм, сред болести, смърт, суша, кал, стъпкана любов...
За Елин Пелин романтичното е етична категория, усет към красотата, сетивност към света, пулс на съществуването, който разведрява набезите на трагизма и съхранява нравствените устои на личността.
Романтичното органично е заложено в самата любов. В „Край воденицата” болката по времето, когато „тъй лудо се обичаха”, като тъжна мелодия обгръща цялата сцена на срещата - „градината, лятната дрезгавина”, просветналата цигара, звъна на хлопатарчето, образа на Милена - „Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните й руси коси, тя стоеше като самодива сред градината.”
При Елин Пелин любовта най-често се преплита с трагични обрати. Над нея вилнее обречеността на самото съществуване с по-преки или по-завоалирани социални рефлексии. В „По жътва” романтичният, почти идиличен, любовен порив следва извивките на песента и контрастира на съдбовния трагичен финал. Писателят търси срещата на романтичното и трагичното в съдбата на героите си. В „Напаст божия” романтичното фактически не присъства в повествованието, но то е живо в болезнения спомен за Ирмена и Наранза - жертвите на болестта. В „Кал”, зад отхвърлената любов, нежна, светла, плаха, отново прозира социална трагика. Тясното преплитане на романтичното и трагичното е накарало големия критик Иван Мешеков да определи белетристиката на Елин Пелин като „реализъм без химери”.
Романтичното е миг от ежедневието, но в отделни разкази се появяват и някои образи символи, които, възникнали видимо на фолклорна основа, създават своеобразна традиция в литературата ни. Образите на разковничето и бялата кукувица от „Мечтатели” на Елин Пелин пряко кореспондират със символа на бялата лястовица В „По Жицата” на Йовков. Но докато „Мечтатели” е между най-ведрите творби на Елин Пелин, „По жицата” е сред най-трагичните български разкази, където страданието погубва надеждата.
Романтични символи налагат в прозата на Елин Пелин, макар и в малко по-друг план, мотива за илюзорната мечта, така характерен за модерната ни литература от началото на века, особено за символистичната поезия (Яворов, Дебелянов, Лилиев...) - свидетелство за приемствеността в нашия Културен Живот, независимо от естетическите различия между отделните автори.
Сред романтичните символи на Елин Пелин откриваме и съвсем земни, материални образи, някои привидно прозаични - например тепавицата, дарака, особено ветрената мелница, които майсторят Лазар Дъбака и дядо Корчан. Тези образи запазват своята битова конкретност и същевременно придобиват много широко естетическо внушение. Във „Ветрената мелница” психологично-романтичната линия решително смекчава трагичната, измества я, дори страшната суша се интерпретира доста по-различно в сравнение с „Напаст божия”. Писателят е заинтересован от поетичните струни на душата, които въздигат човека в светлите мигове на възраждане. Това определя избора на героите, който е следствие от темперамента и характера им. Лазар Дъбака, дядо Корчан, Христина, цялото духовито и пъстро множество, косвен участник в облога-ръченица, внасят в белетристиката ни непознато дотогава бурно, неудържимо емоционално присъствие. В стилистичното богатство на разказа естествено се вписва иронично-хумористичната линия. Тя е ведра, жизнена като героите, защото само духовно освободеният човек може да се шегува с другите и със самия себе си. („Ей, Дъбак, ами ветрената мелница?... - Аз си намерих друга! - отговори весело Дъбака.”)
В съпоставка с нашата „селска белетристика” от 90-те години на XIX век (Влайков, Мих. Георгиев, първите разкази на Страшимиров...), където героите до известна степен са по-еднопланови и дори малко си приличат, Елин Пелин, без да изключва тези вече познати, стъпкани от мизерията хора, променя преобладаващия психологически типаж, акцентира върху романтичния порив, дързостта на личността и върху жаждата за любов и радост. Той създава своя ярко отличителна типология на литературния персонаж, както десетилетия по-късно прави Йовков.
При Елин Пелин най-често, почти неотменно, романтичното начало е глас на природата. Одухотворена, тя присъства като човешко същество в повествованието: „Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо...”(„Край воденицата”); „Денят се бе смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на регата, в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления” („Мечтатели”)...; „Крехките му съчки се изпочупиха с плач”; „Разтрепереха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болка. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие” („Нане Стоичковата върба”). Пейзажът при строгия реалист Елин Пелин често носи приказни черти на неподозиран, неразгадан живот, стаил се в дишащия зелен свят, толкова близък и толкова непознат. На пръв поглед в „Нане Стоичковата върба” всичко е пределно прозаично, грубо, но върбата и щъркелите (щърци, както ги нарича Елин Пелин) събуждат, не у всекиго, разбира се, заложения у човека романтичен порив. Врязват се контрастно и антиподно съжителстват с неосъзнатия духовен трагизъм на Нане Стоичко. Този разказ е от по-друг тип - „едноактна драма” - в сравнение с „На браздата” или „Край Воденицата”. Пространното въведение обхваща дълъг, темпорално неопределен период, еднотонов и повтарящ се дори в детайлите, след което вниманието се концентрира изцяло върху случката - финала на творбата, носещ „смъртта” на романтичното. Наистина, тук трагизмът и като ситуация, и в психологически план не е така фатално жесток, както в „По Жътва” или „На браздата”, но внушението отново е тягостно потискащо. Белетристът търси не закономерното, не тенденциозното, не това, което сам би желал да бъде, а възможното. За него е важно, че разказаното може да се случи. Той не изневерява на своето естетическо кредо - да бъде сред самия живот. Но неговото разбиране за света и човека е толкова широко, че не би могъл да му изневери, защото животът е всичко - от правилото до изключението. Елин Пелин превръща и едното, и другото в човешка участ.
Някои разкази, като например „Косачи”, фокусират разнообразните изяви на романтичното, но без да тушират социалния акцент („...за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и просеник в торбата да бием път цяла седмица до Тракия на коситба...”; Остави я за пуста печалба... Усилни години станаха...”). В атмосферата на творбата, наситена с протяжна копнежност, се преплитат различни стилистични пластове: метафорично олицетворения пейзаж с характерните за Елин Пелин повторения на опре-делени водещи мотиви („Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие...”; „Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта”); минорната мелодия на любовната тема, интригуващата щекотливост на приказката, хапливо разговорната ирония... Писателят изпълва тайнствения мрак със звуковете на природата, въвежда приказката с явни алюзии за човешката съдба и дори съвсем директните формулировки в репликите на Благолажа се приемат естествено („И песните са за това... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”).
В скритото дихание на тъмнината белетристът привидно измества на заден план грижите и бедността и тези „петима селяци от загорските краища, дошли... да търсят работа в далечна Тракия...” потъват в друг свят на загадъчен трепет пред красотата на неизвестното, а присмехулно бодливите закачки с Лазо приземяват приповдигнатото романтично настроение („Някой сиромах предаде дух - проговори Лазо. - Я някоя млада булка се предаде другиму - рече неподвижно Благолажът”.). Така различните стилистично-емоционални пластове следват естественото многообразие на живота.
Конкретният паралел приказно-реално създава и постепенно изостря двойната интрига: косачите - Лазо и Лазо - Пенка. Първата е изявена само словесно. Втората, тясно зависима от първата в психологически план, извиква като вътрешен глас на героя чувствено картинни реминисценции. Смяната на темпоралните пластове минало - настояще се „оцветява” не само емоционално, но и действено („Рано сутринта... косачите... видяха... че Лазо, не беше при тях.”).
Образите са моделирани пестеливо, ярко разграничени и, както винаги при Елин Пелин, в рамките на социално груповата съдба. Тя изчерпва общото между героите. За Елин Пелин тези два момента са неотделими - човекът е индивидуалност, но не надхвърля социалната си определеност дори в най-романтичните творби.
Както в редица произведения на Елин Пелин, и тук няма нищо изключително - всичко е пределно познато (това не се отнася до приказката, която присъства като завършено композиционно звено). Но писателят насища познатото със скрит дишащ живот, издига го до нивото на изключителното. За Елин Пелин романтичното, неразгаданото тайнство на любовта, приказката, природата... също е бит, едно от многото лица на необхватното „селяшко сърце”.
Емоционално-стилистичното разнообразие на романтичните повеи в творчеството на Елин Пелин ни сблъсква с една „дивна легенда”, както я определя авторът, със „Самодивските скали” - най-романтичната му творба, безвременна, изчистена от проблемите на деня, от всичко конкретно-историческо, красива и вечна като истинско предание. При композиционната схема „разказ в разказа” разграничаваме два повествователни пласта: решителното доминиране на изключителното в същинската легенда и реално-романтичният пласт, ако може така да се изразим, в пространното въведение - почивката след лова („Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака... спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо...”). Елин Пелин за пореден път създава чрез словото визуален пейзаж, наситен със звукове и шумове, красота и хармония, предразполагащи към размисъл и към онова особено състояние на духа, което извиква у героя спомена за легендата. Чул ли я е, или я е измислил, наистина ли се носи мълвата за Магдалина и Перун, или всичко е плод на авторското въображение? Тези въпроси интересуват изследователите. За читателя остава очарователната история, проблемно фокусирана в две реплики: „ - Безумец!... -Да загине за една жена! - За една любов! - отговорил момъкът.”
В самата легенда също се преплитат два плана: битов и надбитиен. Изключителни са ситуацията и централният литературен персонаж, представата за нравствените категории - любов, смелост, себедоказване на личността, порив към непостижимото... и трагическата развръзка, съвършено различна от характерния за Елин Пелин трагизъм с по-далечна или по-явна социална първооснова. В легендата трагизмът е последица от изключителното. Сюжетът, емоционалният интензитет носят спецификата на романтично-приказната литература, но не и белетристичният изказ. Легендата е написана като разказ, нелишен от битови детайли. Повествованието не се различава от останалите произведения на Елин Пелин - не смятаме задължителното за жанра преизказно наклонение, а може би и факта, че писателят никъде не е струпвал осем определения едно след друго - Самодивските скали - „...очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи”.
Това е единствената творба на Елин Пелин, която бихме могли да причислим към романтично-приказната литература. Става въпрос за същинската легенда, въпреки че и тук се преплитат крайната изключителност с реалистичния рисунък и битовото. „Самодивските скали” е изолирано явление в творчеството на писателя, но силните романтични навеи „са отличителна характеристика на цялостния му художествен поглед и то в антитезата романтично - трагично при съпътстващите ги ярки хумористични струи.
