Разглеждането на романтичното начало в творчеството на писателя не означава пренебрегване или подценяване на реалиста Елин Пелин, омаловажаването му като проникновен художник на българския селянин и село.
Но без съмнение романтичната светлина, която една значителна част от неговите персонажи излъчват, ни го разкриват в един почти непознат за съвременния читател аспект: там, където се срещат суровата правда на реалиста с възвишените и сладки блянове на една поетически устроена душевност.
Много от Елин-Пелиновите герои са чеда на земята, възправени лице в лице срещу природата и Бога. Най-ярката тяхна черта е пословичното трудолюбие с пословична морална чистота. Те са земни създания с всички привлекателни черти и недостатъци на родените и израсли върху нашата земя.
В разказа „Ветрената мелница” романтичното съжителства с реалистичния рисунък на изображението. Това е очевидно още в началото: от легендарния стил в описанието на мелницата: „От десет години насам тя стърчи на голото баирче над село като някое зъбато чудовище, станало от народното поверие убежище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на дяволски кръст.”
Образите в този разказ напомнят народнопесенните герои, поведението им се отличава с карнавална освободеност и игрова волност. Празнично-песенна е картината, нарисувана от писателя, изобразяваща „вай-дудул”-а. В нарисуваното празненство карнавал Елин Пелин се домогва до същностни черти от обредно-зрелищната култура на народа ни, до начините за изява на песенно-смеховото творчество, като съставки на народопсихологията ни. Карнавалното зрелище в края на разказа показва отприщването, настъпило в измъчените души на селяните след продължителната суша. Праобразът на това зрелище можем да търсим в благодарствените танци-обреди на езическото племе в знак на благодарност за проявена божествена щедрост.
И ако в този толкова обичан разказ на писателя той е изпял своята прослава на благословения и благодатен човешки труд, в други свои творби като „Напаст божия”, „На браздата”, „По жътва” големият реалист е пресъздал мизерията на следосвобожденското българско село, невежеството и безпросветността му.
Реализмът в тези произведения е всъщност необоримо свидетелство и доказателство за измеренията на човешката нищета, за недопустимите граници на човешката мизерия.
Затова пък в романтичните творби на Елин Пелин владее преди всичко разкрепостеност на духа, свобода в изявата на героите - в тяхната мисъл, поведение, взаимоотношения. Разкази като „Косачи”, „Мечтатели”, сборникът „Под манастирската лоза” съдържат характерни черти на писателя романтик. Тези произведения разкриват неговия вкус към легендарно-приказното, предпочитанията му към поверието.
Групата разкази, за която стана дума, е населена с мечтатели - неукротими и неуморими търсачи на щастие в неизвестни и непознати приказни страни, изпълнени с мечти за невидяни от никого богатства и с химерични желания по недокоснати от никого красавици.
Още с началото разказът „Косачи” ни потапя в една типична нашенска атмосфера: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.”
Всичко в изображението подчертава смислово и интонационно усещането на тайнственост, приказност и тяхното отрицание - суровата житейска истина. Опозицията „истина - приказка” е конструктивен принцип, върху който е изградено цялото повествование. В него са вместени и други опозиционни двойки като „мрак - светлина”, „нощ - утро”, „говор - мълчание” и т. н., които целят да подсилят и подчертаят двусъставността на човешкото битие.
Неслучайно Лазовият протест пред Благолажа: „ - Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са?” предизвиква отговор, в който се съдържат житейските и общочовешките потребности от романтичната измислица: „И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”
Знаменателни думи, зад които очевидно стои освен героят, но и авторът. В обкръжението на един груб материален и несправедлив социален бит, измислицата, романтиката, приказката са единственият начин и средство за героите да се почувстват и осъзнаят като човеци.
В „Косачи” още от първите изречения ни облъхва подчертано романтична атмосфера - описанието на прохладната лятна нощ, часовете на тайнствено общуване между хората и всемогъщата природа с една необикновена одухотвореност. Нощта е отредена за великото тайнство на любовта. А съдбата е запратила тези отрудени мъже далеч от невести и домове, терзани от страхове и съмнения в тяхната вярност, замечтали за топлината на женско тяло. Лишени от миговете оскъдно човешко щастие - мигове за любов - те с жажда слушат приказката на Благолажа за божествено красивата и неукротима царска дъщеря: „ Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви и ги пила...”
Край догарящите главни на огъня, в мрачината протича тихата безмълвна драма в душите на налягалите мъже и преди всичко - на младия съпруг Лазо. Сякаш да засили тези съмнения, някъде далеч се разнася писък „като жален стон на някоя поразена от куршум душа”. Издигнал се високо, тънкият писък пада „в тайнствените води на Марица, удави се и умря”.
Елин Пелин е изградил разказа си върху парадоксалния сблъсък между измамната красота на приказно-фантазното и суровостта на живота, неумолимостта на неразкрасяваните му истини. Сюжетното развитие на разказа протича така, че ефектът от приказката на Благолаж да бъде „удавен” в прозата на живота, чрез раздухваната от Стамо ревност у Лазо и подсилван с мрачни детайли на авторовата реч: „Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта. „Някой сиромах предаде дух” - проговори Лазо.”
Своеобразен връх в драмата, изживяна от Лазо, е народната песен, изпята от Благолажа за невярната булка. Любов силна, любов-изневяра е пресътворена в песента за красивия млад Гургул: „младо му сърце играло, черни му очи святкали”.
Елин Пелин майсторски изгражда това противостояние на две начала в един образ - образа на Благолаж: романтичния полет в приказното и сътворената трагична безизходност.
Приказно-фантазното в творбите на Елин Пелин е бялата пътека на спасението, прелитането в мечтаната страна на несъществуващото щастие. За Благолаж приказките и песните са създадени да те спасят от суровите истини на живота, които рушат са-мочувствието на човека, рушат опорите му...
И докато Благолаж е човек на романтичното „пребиваване” в страната на приказките, мечтателят чичо Горан („Мечтатели”) е мамен от желанието тук, на грешната ни земя да дойде благоденствието: „... божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа - да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.” Наивният Рустем пък търси из полските треви разковничето, за да отключи с него сърцето на обичаната Акима. А умният селски доктор, прозрял истината за живота, произнася откровението: „Как ще живеем, ако не гоним измамата?”
Анализирайки творчеството на Елин Пелин и мястото в него на образи като Благолаж и чичо Горан, трябва да кажем, че това не са проповедници на лъжовното, на измамното в живота, а приказни търсачи на щастие, на избавление от мизерията и бедите, на средства и пътища да се възродят като човеци.
При преценката на реалистичното и романтичното начало в прозата на Елин Пелин трябва да подчертаем оригиналния принос на писателя в развитието и обогатяването на каравеловско-алековската линия на иронично-сатиричното начало в следосвобож-денската ни литература. Класически съвършени в това отношение творби са изпълнените с ирония и сарказъм „Задушница”, „Пролетна измама”, „Изкушение”, сборникът „Под манастирската лоза” Своеобразна „наситеност с бъдещето” притежават образите от споменатите Елин-Пелинови разкази, както и творбите от сборника „Под манастирската лоза” - най-цялостната книга на писателя.
„Под манастирската лоза” и другите романтични разкази въплъщават жизнерадостното и жизнеутвърждаващо начало в живота, дионисиевската свобода, признаването на свещеното право на човек да живее пълноценно.
В началото на века, след току-що завършилата Първа световна война, Елин Пелин пише:
„Светът издребня. Душата на човечеството намали обема си. И останала без великите пориви за красота и чистота, не може да храни моралните зародиши в нея и те гният безплодни. Под обширния хоризонт на земята никъде не се Вижда ни светлият образ на Христа, ни вдъхновената фигура на Дон Кихот.” .
В изобразяването на човешките добродетели, в непрестанния устрем към бъдещето чрез мечтата за щастие и красота големият наш писател вижда спасението от това „издребняване на света”, от това „намаляване обема на душата на човечеството”.
