За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин


 

ПРИРОДАТА В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН

 

Елин Пелин е един от първомайсторите на късия разказ в българската литература. Преди него е Вазов. След него - Йордан Йовков. Щедрият му талант съзрява бързо и твърде рано достига класическа висота. На 18-годишна възраст отпечатва първия си разказ. На 25 години е вече известен писател. Връстник на Освобождението, свидетел на една преходна епоха, той обедини идейно-естетическите традиции на предшествениците си със съвременните творчески търсения. Творец със силна индивидуалност, широк и независим мироглед, открит поглед за новото в изкуството, Елин Пелин, за разлика от писателите на 80-те и 90-те години, не се занимава с конфликта между две враждебни сили. Социалният протест у него е смекчен и оставен на заден план. Кризата на идеи и идеали не го интересува. Вниманието му е насочено към човека и неговата съдба. Той приема символизма като изразител на „мъката и трагедията на ридающата душа на съвременния човек, приветства стремежа на творческия дух да проникне в „загадката на живота”. По определението на Св. Игов той е „реалистът в разгара на модерната епоха и прозаикът в периода на подема на поетическия реализъм.” Това особено съчетание го прави създател на „лирическия разказ В нашата литература” (И. Панова).
Елин Пелин е роден и израснал на село. И неговата стихия става изображението на селския живот. Негов герой - българският селянин в ежедневното му битие. Затова хората в неговото творчество са немислими без природата, неотделими от нея, както и тя от тях. Природната среда е частица от тяхното съществувание, от техния бит и социална участ. Тя е тяхна кърмилница. Но и духовна съзидателка, ваятел на характери, на естетически и нравствени ценности. Пряк участник в радости и надежди, беди и страдания. И така е било от памтивека. В това отношение Елин Пелин е близък до народната песен и до Ботев. При-родното описание в неговото творчество е скътало нещо дълбоко интимно за българската душевност и ние го приютяваме в сърцето и паметта си още от детството, от читанките. Нека си припомним:

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали - напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето, и пекна топло есенно слънце.
(„На браздата”)

Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна В мрака, сякаш изчезна и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
(„Косачи”)
През нощта духа силен вятър. На сутринта времето омекна и заваля сняг. От сивото снишено небе се посипаха в превара дребни снежинки, запчелиха гъсто въздуха и бързо-бързо почнаха да покриват погрознялата земя с бяла рохкава покривка, девствено чиста.
(„Първи сняг”)

Елин Пелин е майстор на словесно изградения пейзаж. Той знае как се рисува с думи, както умее да преведе с помощта на езика песента или танца. Неговото платно е пластично и колоритно, епически спокойно или динамично. То излъчва мощна сетивност - възприемаш го със зрение, слух, обоняние, осезание. Наситено е с поетична одухотвореност, както това е у Ботев. Постигнато е с една приказно-песенна стилистика, позната ни от народното творчество.
Елин Пелин познава, разбира и до болка обича своите герои. Емоционалното единство между автор и герой у него е заключено в описанието на природата. Поради това то е много съществен момент в белетристиката му. Писателят има око на художник и душа на поет (известно е, че възнамерявал да стане художник и че цял живот пише стихове). И това обстоятелство е една сериозна предпоставка за срещата на лириката и епоса в творчеството му. Тази среща е най-осезаема в природния рисунък. Елин Пелин е голям пейзажист-лирик. Може би най-проявеният в българската проза. Той възлага на пейзажа нова роля, изпълва го с ново значение! Докато Вазов е пряк коментатор на природната картина, у Елин Пелин пейзажът говори вместо автора. Слят с героите си чрез природата, творецът постига оная прочувствена атмосфера, от която извират неговите изводи, обобщения, оценки и която определя силата на въздействието върху читателя. Неговата мисловност той раздвижва посредством чувствата му.
Поради тази своя специфика, Елин-Пелиновото природно описание е най-тясно свързано със събитието. Композиционната му обвързаност със сюжета е твърде разнообразна. Най-често пейзажът се разгръща успоредно със сюжетно-фабулното развитие. Той може да стои в самото начало на разказа („Задушница”, „Ветрената мелница”, „Чорба от греховете на св. Никодим”) или да се появи непосредствено след завръзката („Пролетна измама”, „Спасова могила”, „Край воденицата”). Или, както в разказите „По жътва” и „Иглика”, тези два момента да бъдат вплетени плътно един в друг още с първото изречение. Като емоционален изразител на случката, изображението на природата я съпровожда подобно на музикален мотив до финала, появява се от време на време в различни вариации, градирани обикновено по сила в съзвучие или в дисонанс с преживяванията на героите. Нерядко то приключва разказа („Една обиколка на св. Георги”, „Пророк”). Понякога го обхваща във въведение и завършек („Веселият монах”). Елин Пелин е съвършен майстор на комбинацията между природната гледка и сюжетно-фабулните компоненти. В неговия разказ се извършват постоянни преходи от едното към другото, колкото неочаквани, толкова логични и незабележими. Диалогът може да премине в пейзаж, както и пейзажът в диалог. Разказът може да бъде построен предимно от пейзаж и диалог („Край воденицата”, „Андрешко”, „Спасова могила”). Изгледът може да бъде разкрит чрез полупряка реч - посредством погледа, мислите и преживяванията на героите („Спасова могила”, „Иглика”). По същество това е косвен психологически анализ. Вътрешната характеристика, както и външната, могат да протекат от пейзажа към героя, както и по обратния път. Взаимодействието между вътрешния свят на човека и заобикалящата го одухотворена среда е може би най-голямото, най-специфичното и най-притегателното постижение на Елин Пелин.
Пейзажът на Елин Пелин не е регионално определен, а типично български. Но насищайки го с една висока и изтънчена чувствителност, писателят успява да се издигне от националното до общочовешкото, от делнично-битовото до вечното и непреходното. Сборникът от блестящи философски миниатюри „Под манастирската лоза” е връх на неговото тревожно старание да проникне в същината на сложната и противоречива човешка личност, да проумее смисъла на живота. И той е стигнал до извода, че живецът на човешкото битие е борбата между добро и зло, физика и дух, грях и благочестие, морал и аморалност, живот и смърт... И в тая борба има някаква хармония, някаква прелестна светлина; защото „доброто и злото се преливат и месят в една приятна измама, която поддържа живота и крепи надеждите.” Човекът е „море от чувства”. Писателят е непримирим към неговите слабости, но великодушен. Изтерзан от грозните несъвършенства на личния му и обществен живот, но оптимист.
В уводния разказ от сборника е заложена философията на отец Сисой за човека и неговия живот, която той ще защити в следващите свои „приказки”, предадени от автора. Още тук Елин Пелин е прибегнал до природата, която, като битова среда, е участвала в духовното съзряване на отеца, наред с житейския опит и богословската начетеност. Може би тя е съхранила отец Сисой, както и неговите събратя в последвалите разкази, от догмата, направила е от тях мъдри земни хора. По същия начин молитвено смирената, светла и просторна атмосфера на уводния пейзаж е „Чорба от греховете на отец Никодим”, която пролива целия разказ и чрез допълнителни наброски предразполага към размисъл върху големи философски въпроси и предопределя техния отговор! „Какво нещо е човек?” - мозайка от черно и бяло; „Кое е върховното в човека? - душата или тялото” и „Не са ли те същност неразделна...?” В „Една обиколка на св. Георги” темата за природата зазвучава още в самото начало, разгръща се успоредно със сюжета, дели с него художественото пространство и става последен заключителен акорд в авторовото послание до читателя - „огнената сила на живота” е плод на „великата промием Божия”. Разкошната млада красота на св. Спиридон и душевната му красота („Очите на св. Спиридон”) се оглеждат във вечната прелест на живата природа. Той е нейна рожба, част от самата нея. Не бихме могли да съпреживеем дълбочината на вътрешната му драма, ако тя не се извършваше на фона на тържествуващата, набъбнала от жизнени сили природа, към която писателят се връща отново и отново през цялото повествувание. От успоредяването на онова, което става в природата и в душата на светеца, произтича основната идея, формулирана посредством чудото на преглеждането: „Очите на душата” са също дадени от Бога. Светът трябва да се съзерцава с „телесните очи”- тъмни сили владеят зрението на „затворената” душа. Едно подчертано чрез повторението сравнение с природната красота послужва за прекрасен финал на този разказ. В „Пророк” Елин Пелин ни навежда на размисъл за доброто и злото. Проповядва, че на доброто трябва да се служи с разбиране, с любов и благост. Своята художествена задача е изпълнил чрез един монументален образ, съчетан с апокалиптична картина, противопоставена на току-що разцъфтялата пролет. И във „Веселият монах” две противоположни едно на друго просторни пана - на запустение и забрава, от една страна, и на кипящ безкраен живот, от друга - са символичният фон, върху който писателят е проецирал идеята за нетленната душевна мъдрост, чистота и красота, за единението й с божествената природа. За това, че на Бога служи само оня, който се е посветил на добруването на хората и обновлението на техните сърца. Дори в един разказ като „Занемелите камбани”, изцяло построен върху случката, природата не е пренебрегната. Тя се появява бегло като битов детайл, за да зазвучи във върховния тържествено-празничен момент в пълна хармония с настроението на стария игумен и на събралото се множество - състояние на лекота и блага отдаденост на молитва. На тази основа ще „отек-не” със страшна сила мълчанието на люлеещите се сладкогласни камбани - поличба Божия за сторения грях, за незачетената човешка болка и мъка. И в „Жената със златния косъм”, разказ за силата на внушението, на непознатото и необикновеното, за самоизмамата и самочувствието, природният детайл е намерил своето закътано, но важно за психологическата характеристика място.
Трябва да се акцентира още една съществена роля на природата в Елин-Пелиновия разказ - на интерпретатор на събитието. Разкази като „Задушница”, „Пролетна измама”, „Спасова могила” не биха могли да бъдат правилно оценени без внимателното вслушване в онова, което нашепва или казва природното описание.
Ведра пролетна атмосфера царува в „Пролетна измама”. Настроението на отец Игнатий, с когото писателят ни запознава още с първото изречение, се доразкрива в последвалата природна картина, преизпълнена с ведрина и тържествуващ млад живот. В пълна хармония с нея трепти приятно в пресния сутрешен въздух набожният ек на камбана, а кончето на отеца пръхти самодоволно и игриво се перчи. Душевната характеристика на героя и състоянието в природата постоянно се редуват”в хода на разказа, преливат едно в друго, взаимно си влияят, непрекъснато се променят по една възходяща линия. Изгряващото майско слънце стига до своя апогей по пладне. А отец Игнатий, пийнал достатъчно от шишето с ракия, свалил сгорещилото го черно расо, почувствал освободена от канона своята калугерска душа, усеща как: „ Силите на плодотворящата земя бликнаха в кръвта му.” И калугерът се отдава на своята пролетна измама. Тълкуването на образа и случката са невъзможни без присъствието на природата. В нея е скрит добродушно-снизходителният присмех към „белите” грехове на богослужителя, който все пак е частица от заобикалящия го материален свят. Такива са през погледа на Елин Пелин българските духовници - „по природа атеисти или в най-добрия случай „нечистокръвни” християни”. (Ив. Петров)
Да се вгледаме и в разказа „Спасова могила”. Раздвижена, просторна, оживена и бавно променяща се панорама, която по ботевски потъва постепенно в настъпващата нощ. В нея, наред с островърхата могила, високия дървен червен кръст, кичестия стар дъб, малкото параклисче, летящите птици, участват плъзналият нагоре мравуняк от недъгави хора и гласът на дървеното клепало. В сгъстения мрак, на мястото на бялото параклисче светва окото на едно прозорче, кичестият дъб придобива силуета на „голяма и грозна мечка с отворена уста”. Хората се превръщат в призрачни сенки. Пространството около горящите огньове се насища с „откъслечни разговори”, „продължителни, дълбоки и болезнени охкания”. Заприличва на бивак от мъртъвци и умирающи, което въображението на чувствителното дете възприема като библейска картина на второто пришествие. И над всичко това остава да доминира небето, обсипано с безброй кротко и чудно сияещи звезди - „като живи детски очици”, духовната и емоционалната връзка на малкия нещастен човек с необятната вселена. Те подхранват кротката вяра на Монката за изцеление от Бога. Те му помагат да изживее като чиста радост прехода в небитието. Отстранете природната среда, взаимодействието на нейната емоционална атмосфера, която приижда на вълни, с преживяванията и мислите на героите, и от разказа няма да остане нищо. Болката, мъката, добротата, примирението, надеждата на обречените хора няма да завладеят читателя, ще секне силата и красотата на тяхното въздействие. И най-важното - няма да изживеем разказа като апология на социално слабия, но душевно и интелектуално богат и благороден човек. Не ще го възприемем като морален победител в една тежка и вечна борба. Нещо много съществено за писателя Елин Пелин, който като своя народ вярваше, че и при най-сурови житейски обстоятелства човек може и трябва да запази чиста своята душевност и своята нравственост - най-важна гаранция за развитието на живота. Уповаваше се на човещината. „Задушница” е разказ, в който си дават среща тъжното и смешното, смъртта и живота. Мъглива и влажна есен е „сподавила” селцето. Печалта струи от умиращата природа, пропита с миризмата на восък и тамян, непрестанно засипвана от „ситен-дребен като прах дъжд”, „разградените стари гробища”, „старите разкривени и зеленясали каменни кръстове”, обезличени „буренясали гробове”. В пълен унисон с целия този залязващ живот са и унилите скици на побелелия поп, „префуняла от студ учителка”, подсмърчащи деца, боси сирачета, луд Христо, сляп просяк, разнасящите жито жени, губещите се „като сенки в синята мъгла хора”. В това гъмжило авторът откроява образите на Станчо Поляка и на Стоилка, пийнали и двамата „за Бог да прости”, смешно-тъжни в своята външност, поведение, откровения. Посредством една тънка ирония присмехулникът Елин Пелин излага тяхната тъжна история, примитивизма и непретенциозността на техния окаян живот. Пейзажът, с който започва повествуванието, следва като поетичен лайтмотив ту разгърнато, ту детайлизирано сюжета и характеристиките, разкрити предимно в изкусен диалог. Подпомага ги. Нещо повече. Той като че ли побира вътре в себе си всичко това, за да прозвучи накрая в контраст с промененото настроение на героите. Животът побеждава смъртта. Тъжното и смешното отстъпват място на радостната надежда за по-добро. Така неусетно, с невероятна лекота Елин Пелин прекрачва от социалното и битовото ежедневие към проблема за постоянните човешки ценности.
„Напаст божия” е един от редките случаи, в които пейзажът е цялостен, завършен и обособен на едно определено място. Той играе роля на самостоятелен и равностоен композиционен елемент. Картината на умъртвената природа е третото, последно стъпало, по което се възкачва напрежението. От този момент страданието, страхът, безсилието, душевният смут, отчаянието, безверието прерастват със зловеща мощ в буреносно примирение, недоволство, ропот, озлобление. Без това пейзажно-емоционално стъпало авторовият поглед върху живота на героите и неговото отношение на съпричастник и проницател в душевните и обществените движения не биха се издигнали до такава висота, която граничи с Яворовата „Градушка”. В създаването на наситена с вълнение атмосфера е силата на автора. Блестящо е умението му да постави читателя до себе си, да му прелее сетивността на своите герои, да го направи непосредствен участник в събитието и преживяването. И той постига това с помощта на природното описание. „Напаст божия” е един от най-добрите образци за възможностите и особеностите на Елин Пелин като природоописател. Всеобхватен е неговият поглед. Бедствието е проследено във всички посоки - земя, въздух, животни, хора. И същевременно е запечатан детайлът - подбрано е най-характерното, най-същественото. Творецът е колкото страничен наблюдател, толкова и участник. Той очевидно възпроизвежда нещо дълбоко преживяно, обсебило съзнанието му за цял живот. Словесно създаденият изглед се отличава със забележителна образност, равностойна на живописно платно, в което владеят черният и червеният цвят. Такова изключително изобилие и богатство от зрителни представи - от „почернелите угари и попуканата земя” до страшната мараня, която „трепери” над земята - може да бъде видяно само с окото на родения живописец. Но картината е същевременно и осезаема. От голите чуки и сипеи се носи тежък лъх като от купища разтопен метал. Въздухът гори и гърдите го поемат като от някакви адски нажежени тръби -дробовете съхнат, устата изгаря за вода, устните се пукат до кърви... Не по-малко внушителен е звуковият ефект. Пред погледа се разстила една глуха природа, „озвучена” от неприсъща за нея тишина, лишена от благословеното присъствие на радостта от живота, нарушавана от време на време само от болезнени звуци. При все това тя е одухотворена, живее и мъченически изстрадва своето съществуване. Основна тук е ролята на сравнението и метафората - грандиозни и внушителни. И е необикновено раздвижена. Една динамика в статиката, в застоя, в мъртвилото, позната ни от Ботевата песен. Едно постоянно прииждащо напрежение, свързано с душевното развитие на героите и съзряването на извода. Описанието е наситено с изразни средства. Но те не само не натежават, а не се и забелязват. До читателя стига само обобщеното емоционално въздействие. Защото всичко е истинско, без сянка на маниерничене, точно премерено, поднесено на един великолепен български език. А това е така, тъй като неодушевената природа, растителният и животинският свят, герои и автор живеят един общ живот. Оттук иде трепетът на съпричастието, силата на съпреживяването, изразени в умалителните „облачец”, „облаче”, „езичета”, „сърчице”. И всичко това е стоплено от една тиха болееща човечност. Нека си припомним един неповторим и незабравим образ: „Чучулиги, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста пълна с алена кръв, извряла от мъничкото, пукнато песнопойно сърчице.”
В разказите на Елин Пелин тече пълноводието на живота с неговите неволи и страдания, но и с насладата от труда, природата и любовта. Предпочитанието на твореца-реалист е към тъмните краски на действителността. Така е в разказа „По жътва”. Тук още в самото начало природата зазвучава като фон и участник в събитието. Прицел на вниманието е отново страшната българска жега. И пак център на описанието става палещото слънце на синьото ясно небе, което познаваме още от Ботевите песни. Адски пек се сипе над златното плодородно поле. Това е българската равнина с нейните труженици по жътва. Това слънце, това поле и тези герои са станали част от нашия душевен мир, благодарение на Ботев. Големият принос след него е на Елин Пелин. В природното описание, допълнено от „образа” на жетварската песен, звучат, успоредяват се и си оспорват предимство две теми - на радостната, светла, волна и чиста надежда за плодовита жътва, на пословичното българско трудолюбие, на жаждата за красота и щастие и на непосилните житейски условия, водещи до изнемога, до себепогубване. Бодрото жизнерадостно и жизнелюбиво начало бива задушено от човешката мъка, покрусено от ударите на злата съдба. Така, с помощта на природата, убедително и вълнуващо е показан един живот такъв, какъвто е и какъвто не би трябвало да бъде. Внушено е авторовото съпричастие и съчувствие към участта на селския народ. Преглътната е болката от социалната и божията несправедливост.
Извечното двуначалие - добро и зло, красиво и грозно, възможно и невъзможно, небесно и земно, господства ъ най-хубавите разкази на Елин Пелин. То може да обладава личния или обществен свят на героя, да събира и противопоставя тия два полюса, но бушува с опустошителна сила. От него няма изход, няма освобождение. Така е в „Край воденицата”, „Любов”, „Иглика”.
Първият от тези разкази започва с разширена картина на прехода между жежкия летен ден и нощта, носител е на основното състояние на героите - отмора след тежък труд и повеялата вечерна хладина, настройване на душата към успокоителна мечтателност в лоното на чудната вечерна тишина. Разказът е изграден от природно описание и диалог. Природата в него е и фон, и участник, и тълкувател на душевното състояние на героите. Тя се появява още надве места като скица, в която звучат вариации на основната емоционална тема, изградени посредством три елемента-звездите, върбите, воденицата. Светлите звезди затрептяват в небесата една след друга още в началната картина. По средата на разговора между Милена и Свилен, в който е спотаена тяхната неугаснала трепетна обич, те „трептяха, непрестанно трептяха”. Когато преградите между тях падат, „на небето спокойно си трептяха звезда до звезда”. Недоразуменията са изяснени, съмненията преодолени, душевното равновесие - възстановено. В първия фрагмент върбите „тихо и спокойно си шушнеха нещо” като любопитни коментатори на ставащото. Във втория - това „нещо” си доверяват „мрачните и високи сенки на върбите”, и то само тихо, определението „спокойно” е отпаднало. Защото интимната близост между героите сега вече е греховна. Нещо подобно наблюдаваме и в „поведението” на воденицата. Когато по кривата пътека край реката медно задрънква хлопатарче, „шумът на воденицата като че ли се засили”. В следващия вариант „воденицата глухо гърмеше”. В нейната реакция има някаква нарастваща тревога пред последствията на тоя светъл грях. Че той ще бъде поставен под зоркото око на хората, подсказват и честите подвиквания на стария воденичар. Така преживяването изкристализира накрая в тихата мъжка песен, която събира отломките на разбити радости и желания в една дълбока и горда самота и безизходност.
Темата за самотата и безсилието звучи и в разказа „Любов”. В „необозримата и велика картина на лазурните нощни небеса” отеква духовната мощ на Добрян, дълбочината на неговите преживявания. Великолепието на светлия безкрай отърсва душата му от злобата на деня, дава простор на нейните светли пориви, които преливат в трепетните звуци на кавала. Това е един от най-характерните моменти за творчеството на Елин Пелин.