За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПРЕСТЪПЛЕНИЕ”
ХУДОЖЕСТВЕНА МОТИВАЦИЯ НА ГРЕХА В „ПРЕСТЪПЛЕНИЕ” НА ЕЛИН ПЕЛИН
Събитието в Елин-Пелиновия разказ идва от социума, ражда се от него и се подчинява на него. Приматът на света над хората прераства в диктат на социума над човешките съдби.
Конфликтната същност на тази обективна житейска зависимост, осъзната като лична драма от Елин-Пелиновите герои,авторът разтваря в светлината на пантеистичния лиризъм на своето слово. Тъмната, трагична сянка на непреодолимото зло се руши пред неудържимата стихия на битието, в чието хармонично лоно човек и природа градят красивото, противоречиво единство на света.
Трагиката на човешката душа е стоплена от „акварела” на словото. Трагичните дълбини на подсъзнанието Елин Пелин замества с лиричната пластика на природните обеми. Пейзажите на душата, психосъстоянието на героя са обективирани в плътната реалност на пейзажа - символ, на пейзажа-отражение и знак за отминала, преживяна или в момента развихряща се душевна буря.
.Елин Пелин не анализира, а вае, оцветява, моделира с лирично пристрастие човешката душа.
Авторът е онази особена художествена мембрана, заемаща средищно място в потока на психо-обмен между човек и социум, която вибрира с ритъма на човешката болка, филтрира я в лиричната багра на пейзажния щрих.
Сетивен, раним, бързо реагиращ е творческият поглед на Елин Пелин.
Конкретността, случката, динамиката на диалога и светлината на пейзажа са най-кратките пътища за освобождение на духа от задъхващата, разкъсваща художествените сетива, чужда болка и страдание.
Елин Пелин не умее, пък и не може умозрително и разсъдъчно да наблюдава, да изследва художествените пътища на трагично-неизбежното, на социално-предопределеното. Той поема цялата трагична същност на страданието и отреагира мигновено. Стреми се неудържимо стихийно към глътка въздух, към свобода и необремененост на творческото си съзнание.
Отчуждението на душата е предателство спрямо човека, престъпление на духа. Такъв нравствен грях тежи и над човешката същност на Липо от разказа „Престъпление”.
Авторовата позиция е закодирана в краткото, максимално оголено, показателно местоименно наречие ето, в което е събрана горчивата предопределеност на съдбата, безсмислието на съпротивата. Този герой няма бъдеще. Лишен от вътрешна устойчивост, върви „тежко” към своето минало: - „Босите му крака тежко пухат...”
Тежестта на вътрешния нравствен грях, на отчуждението деформира цялостно личността. Външният физически облик отблъсква с нарушените, неестествено „натежали” обеми на плътта: „Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, ...на плещестата му потна снага...”
Героят и светът са отчуждени, дистанцирани, хармонията е нарушена. Пътят, посоката към природната цялост, към красивата виталност на духа - загубени: „Пътят на прищевки се вие...”
Отчуждението изпепелява душата, сетивата онемяват, красотата бяга от човека: ... той ги заминаваше като чужденец и не чуваше даже шума на реката...” Част от отчуждението между героя и света минава през художествения филтър на авторовото съчувствие, но и на авторовата присъда, събрана в могъщия емоционален клапан на природата, поела емоционалния регистър от преживявания на автор и герой в олицетворението на пейзажния детайл - психологичен код към човешкото страдание: „В задухата между баирите реката тежко диша...”
Мисълта е болна, отчуждена, страдаща: „... немирно се мята, негодува и... бърза към полето да си отдъхне нашироко.”
Както е тясна дрехата на Липо - „тесни стражарски панталони” - така и страдащата ранена хуманност търси отдушник да „разлее”нашироко болката си и да отнеме част от „ тежестта” на престъпилата душа. Но изход няма, „тежестта” на нравствения грях смазва и разрушава целостта на човешката личност. Лишена от хоризонт, от перспективи за развитие, тя се руши: „Той Вървеше тежко и бавно... „Нравственият кризис на отнетия хоризонт е подчертан с дисхармонията между човек и природа: „реката... бърза...” - Липо „Върви... бавно...”
Бъдещото, като хипотетична проекция на мисълта, е „натежало”от трагичната предопределеност на съдбата, ситуирана от автора като социална материализация на хуманното, като „тясна” „излиняла дреха” т ограбената, осакатена душа. Дисхармонията между социум и човешка екзистенция ражда трагиката на безсмислената съпротива, на ескалиращата тревога, закодирана в безумието на бляна, роден от белязаното със знака на безнадеждността човешко съзнание: „И Липо мечтае, как ще си направят...
Как ще се ожени...
Как всеки празник...”
Болезнената тръпка на страданието е задълбочена от градираната трикратна употреба на въпросителното местоименно наречие „как”. Устремен към бъдещето с тревожния въпрос за смисъла на човешката екзистенция, героят слиза „по трите стъпала” на познанието към мрака на тръпнещата от безсилие човешка душа.
Липо „тежко” върви към своя грях. Застива под „тежестта” нa трагичната си съдба: „...полегна по гръб под горската сянка”. Бъдещето се среща с миналото и се стапя под красивата „тежка” магия на детския спомен: „... наоколо подхвъркаха птички, гукаха гълъби и всичко това лъжеше мечтите на Липо като някога, когато беше дете и обичаше малката Николина.”
Връзката с бъдещето е разсечена завинаги. Авторът безмилостно къса миражните мрежи на бляна. Звукът на „сухите съчки” и „рязката кашлица” „реже” съзнанието на героя и Липо се връща в реалните на действителността, но този път се изправя не само пред своя, но и пред бащиния си душевен хаос.
Двамата герои - баща и син - са осакатени, деформирани под знака на унифицирането. Човешката индивидуалност е унищожена. Останала е само привидната външна материална изява на съществувала някога човешка самобитност. Налице е само пародираният знак на универсума - униформата-Липо е със стражарски панталони, бащата със селски потури; синът - с кирлива риза, бащата - с мундир и шапка на горски стражар.
Миналото на бащата се среща с бъдещето на сина като трагично настояще. Трагикомизмът, аморфността на два човешки свята са събрани в нелепостта на знака-символ - униформата, чертаеща пътя на престъплението и наказанието за ограбената хуманност, за отнетата радост. Баща и син стават същност и градивна сила на разпада-щата се хармонична връзка между човек и природа, личност и битие. Униформата стяга болезнено погазената човешка същност. Тя е няма пред болката на своето страдание: „... сочи, устремени в земята, ...не чуваше думите на сина си.-.”
Елин Пелин вариативно проследява процеса на уеднаквяване и по отношение скалата на емоционалния регистър, „онемяването”на двамата герои - Липо „Не чуваше даже шума на реката”, старецът „Не чуваше думите на сина си” - доказва деструкцията на човешката личност, която в момент на краен разпад и разрушение получава своята трагична присъда - унифицирането - униформата - изравняваща всички човешки съдби.
Единствен избор остава престъплението, но и то е трагично предопределено.
Душата на Липо престъпва, защото е умъртвена предварително. Той убива, разкъсвайки принудителната, стягаща прегръдка на униформата, за да се озове пред безкрайността на болката: „... но той, упоен ... Все удряше, удряше и удряше...”
Прецизността при подбора на художествения детайл превръща дребното, незначителното, случайното в нравствен критерий за степента на вътрешно нарушената мяра на природно-хуманното.
Човек и природа са еднакво раними. Елин Пелин създава нов хармоничен свят между разкъсаните пространства на природен и човешки разум чрез разрушителната трагична сила на болката. Художественият детайл - природно-пластичен и емоционално-психологичен - измерва степента на разрушение и съзиждане.
Всеки герой е „маркиран”, характеристично определен от знака на художествения детайл. „тежестта” на греха смазва душата на Липо така, както той „смазва” главата на жертвата си: „Нено не шавна. Главата му стана на пита.” Природата настръхва, приема грозния лик на ожесточената, „смазана” от безсилие, душа на героя.
Авторът опредметява, вае художествения обем на злото. Извиква от дълбините на митологичното подсъзнание демона на разрушението, въплътен в природната стихийност на фолклорния образ на влечугото, змията.
Пред нас е самото страдание, самата болка. Сякаш душата на Липо е изтръгната и не кесията на Нено, а именно тя - гърчеща се от ужас, пада тежко в кървавата паст на Молоха: „Тя падна тежко ...като влечуго.”
Липо убива душата си: „... хвана я за края, замахна с нея и ...заслага ... тежки удари ...бързо и силно, като че трепеше змия.”
Отчуждението между човек и хуманност е закодирано дори в наречието бързо, с което авторът измерва дистанцията на бързо отдалечаващите се светове на човек и природа.
Степента на отчуждение е зарегистрирана и чрез болезнения спазъм на стихийно-природното: „Кончето..., настръхнало гледаше страшната сцена и цвилеше.”
Това е и страшната присъда на Елин Пелин. Природата стои по-високо от падналия, съгрешил човек. Авторът е неумолим и той бърза да се освободи от кошмара на престъплението:
- „Искърът, задушен..., ... се биеше, ...шумеше, негодуваше и бързаше към полето да си отдъхне нашироко”
