За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ВИТАЛНИТЕ СИЛИ НА ПРИРОДНИЯ РАЗУМ - ХАРМОНИЧНО ЕДИНСТВО МЕЖДУ ДОБРО И ЗЛО
Цикълът разкази „Под манастирската лоза” на Елин Пелин разкрива поетичните изповеди на душата в библейско-езически план. Човешката мъдрост на две културноисторически епохи, условно разделени от нравствените символи на християнската вяра на мисловни прозрения за същността на човешката природа преди и след появата на Сина Божи, получава своя художествен синтез.
В тишината на манастирското уединение героите на Елин Пелин се домогват в размислите си до хармоничното единство на човешкото духовно битие, пронизано от вътрешни противоречия. Вечната битка между светлина и мрак дава особена сила на мисловните търсения. А те винаги достигат до мълчаливата изповед на духа, открил „греховните” помисли на човека в дирене на път към доброто.
В тихото съзерцание на спомена за преживяното се раждат и носталгичните нотки на изповедните слова. Елин Пелин въвежда читателя в пространство на тишина и мъдър размисъл. То е вътрешна същност на метафоричното заглавие на цикъла разкази „Под манастирската лоза”. Два символни образа: на „манастира” и „лозата”, сплитат духовната мъдрост на езически пантеизъм и християнско смирение в художествените изповеди на Елин-Пелиновите герои. В разказа „Изповед” сред тишината на смълчаната душа, потърсила спасение в изповедта пред иконописния лик на Спасителя, се чува „гласът” на витален природен разум. Той носи истината за вечните извори на живота и „прозвънва” с пеещия глас на медните звънчета, скрити в „рошавите ногавици” на стран-ния пастир, дошъл да се изповяда:
Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкаха мънички звънченца и тихият ситен~звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.
Елин-Пелиновият герой е въплъщение на хармонията между земно тленното, но природоцелесъобразно, и духовно нравственото, влизащо в противоречие с християнския религиозен аскетизъм на плътта. За този човек, живеещ далеч от хорската светска суета, всяко насилие срещу природния разум е особен вид грях. Душата му се изпълва с болка при мисълта, че отнема живота на невинни създания. За него човекът и малката буболечица имат еднакво право на живот: „ - Защо ги нося ли, каеш? - поде той. - По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй звънчетата ги плашат и те самички се вардят.” В душата на Елин-Пелиновия герой езическата вяра в живота е жива. Той се чувства слят с природния разум. Доброто и злото са в хармония. Те не спорят помежду си. Затова и плътското, и духовното начало са неотделими в представите и във виталните разбирания на героя за греховност на човешките помисли и дела. За него вакханалните страсти на плътта са част от духовните празници на мисълта. Човекът е творение на природата, а не на абстрактен Божествен разум. Затова и твърде убедителен е с неосъзнатата провокативна сила искреният въпрос на героя: „Аз мъж ли съм? - Е, грешно ли е, че съм мъж?” Плътско земното е само едното измерение от вечния диалог между човека и виталните сили на природата. Те дават живот на съзнанието, но и определят мярата на плътските стремления и желания.
Самият отец Никодим, провокиран от виталното, езическо разбиране на пастира за грях и святост, „застава” на мисловния кръстопът между добро и зло, търсейки нравствената мяра за тяхното присъствие в човешката душа:
Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека, полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и Живият звън на звънчетата.
- Кой знае - продума на себе си отец Никодим, като се свести. - Тоя човек може би е по-близо до Божията истина. Той живее под само звездите.
Истината за земното и божественото Елин Пелин е изразил и в разказа „Занемелите камбани”. В приглушената светлина на църковния храм човешката болка „се среща” със страданието на Божията майка. Желанието за спасение и изцеление на човешката душа обвързва в хармонично единство земно и божествено. Вярата в чудото на спасението носи светлина за обезнадеждения дух на човека. Това е вид духовно възраждане на силите на живота. Но когато срещу светлия лъч на надеждата застава ритуалната забрана на църковния канон, тогава идва наказанието за душата на вярващия. Божият „глас” на благодарствения камбанен звън „замлъква” и усещане за дълбока греховност обхваща съзнанието на отец Йоаким:
Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани. Веднъж, дваж, триж.
Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемели.
Едва когато благодарността на човешката душа се слива с вярата в Божията премъдрост и милост, тържествен камбанен звън провъзгласява началото на общ духовен празник. Ликуват човешките души. Вярата в доброто е възстановена:
И отведнъж навън екна славословещия Бога екна камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата.
Богомолците бързо излязоха навън, излязоха всички на двора, и братята, и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видяха.
На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.
Божествено и земно начало, слети в човешката душа, „чуват”„гласа” на хармоничното единение между грях и святост, изразен метафорично чрез тържествения камбанен звън.
Вечното домогване на човека към високите пространства на духа предопределя и странната художествена структура на Елин-Пелиновия разказ „Чорба от греховете на отец Никодим”. Поетичните стихии в художествената материализация на митологичното добро и библейското зло странно битуват в повествователните обеми на езическото сливане между човек и природа, интерпретирани от автора. Митологичното и библейското начало в екзистенциалния корен на човешкия дух са превърнати в две стилизирани художествени пространства. Символно присъстват различни културни пластове в родовата история на човешката духовност.
Елин Пелин извайва художествения вертикал на небесно-духовното чрез копнежната витална сила на езическото жертвоприношение. Молитва, стон и проклятие политат чрез жертвения огън към небесната вие. Митологемните корени на човешкия грях очертават молитвеното усилие на напластени древни култури и времена за опрощение на съгрешилия дух. В разказа „Чорба от греховете на отец Никодим” същите ритуални движения на мисъл, чувство и ранима човешка душевност са конкретизирани във вертикалната проекция на взаимно свързани художествени пространства: „празнично се разстилаше небето”, „празнично светеше слънцето”, „нещо молитвено имаше в тишината на гората”, „в набожния напев на чешмата”.
От безкрая на молитвено чистата нравствена вселена на небесно-духовното сякаш „слиза” творческият духовен поглед на автора. Преминава през метафоричните светове на одухотворени природни стихии - слънцето, тайнственото молитвено безмълвие на гората, за да чуе изповедните шепоти на минали поколения, времена, епохи и човешки съдби в набожния напев на манастирската чешма.
Елин Пелин живее чрез художественото битие на творческата си мисъл в културното минало на човешкия дух. Но преминавайки условните граници между култури, религии и духовни пространства, създава усещане за духовния безкрай на българската родова история. Именно тя доказва митично-библейските измерения на българската душевност. Опредметяването на древната история на духа ни е позната художествена тенденция за повествователния маниер на Елин Пелин.
Митологемата като одухотворена човешка природа: „празнично светеше слънцето”, навлиза в бита, в делника на човешкия живот и озарява с поетична светлина греховните пространства на човешката душа. Природата е олицетворена. Прозвучават първите молитвени слова на нейната изповед. Сякаш не тя, а самата човешка душа моли за опрощение на своите „греховни” преживявания. Грехът получава особена витална стойност. Доброто и злото се срещат, за да се слеят в странен хармоничен синтез. Това е духовният вертикал и земната, витална широта на човешките житейски търсения. В празничния молитвен шепот на природните земни обеми: „нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата”, се появява ножа условна художествена проекция на преживяното от човека в пространствената „широта” на „зелената равнина на полето”, Опоетизирани са художествените обеми на митологично-библейските представи за добро и зло, за святост и грях. Това са бялото и черното зърно в човешкия живот, за които говори Елин Пелин в разказа „Чорба от греховете на отец Никодим”. Тези символни знаци чертаят кръстен знак върху съдбата на човека и оставят дълбока духовна диря във вечната безкрайност на времето.
Водещо, доминиращо начало в тази вечна битка между светлина и мрак е исполинският духовен ръст на човека. Елин Пелин рисува човешката осанка на своя герой със стилизираните духовни обеми на легендата, на притчата и мита: „... гъсти вежди ... като лозници, ... загадъчен, странен и чуден поглед, ...по широтите му плещи ... слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина...” Очертано е природното начало на митологичното добро, което търси духовните избори на святата „греховност”. Езически разточителен е авторът в своето духовно опрощение към страдащата душа на героя. Духовното страдание извисява човека. Оказва се, че излинялото, „обезцветено” монашеско расо е безсилно да скрие широката като планински хребет сила на човешката душа. И вместо молитвен шепот за опрощение високо и гордо се издига бунтовната десница на позналия силата си човек.
Грехът на разбунтувания човешки дух е художествено изразен в стилизираната символика на бялата роза, въплътила духовния бунт на антихриста.
Във всеки миг на човешко ограничение и насилие „разцъфва” бялата роза на разбунтувалата се душа. Много са греховните мигове на подобен бунт в душата на отец Никодим. Той надскача мярата за монашеско смирение на духа с всяка откъсната бяла роза. Неслучайно тя стои винаги извън чертите на манастира и отброява неписаните духовни празници в делничното монотоние на монашеския живот.
Стилизираната белота на библейското добро, символно изразено чрез поетичното присъствие на бялата роза, като вътрешна своя същност имплицитно носи и изразява тъмната страст на греховната човешка природа, която остава потисната и невинаги ясно осъзната от самия човек. Сякаш светлината на падналия ангел, според библейската легенда, прорязва черната сянка на греховността. Изпълва душата с огнената лава на любовта и човекът получава своето опрощение заради силата на живота, който носи като вечно природно начало в духа си.
В гордия бунт на душата си Елин-Пелиновият герой открива първоизворите на вечното добро. То се сплита със страданията на духа, застанал между светлината и мрака на греха и покаянието, на бялото и черно зърно в човешкия живот. Сякаш противоречивата съдба на Елин-Пелиновия герой оживява чрез спомена за „белите” и „черни” дни в човешкия житейски път.
Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим”, както и целият цикъл „Под манастирската лоза” разкриват мъдрата тайна сила на природния разум, който винаги търси виталната сила на живота в хармонията между добро и зло, грях и святост.
