За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ПРОРОЧЕСКИ „ЖЕСТОКАТА ИДЕЯ ЗА ДОБРОТО”
Елин Пелин прозира виталната, езическа философия на доброто и злото, на „бялото” и „черното” зърно в човешката душа. Открива, че „доброто и злото се излупват в човека, както пиленцата се излупват от яйцето”. Разбирането за човека и законите на битието въплъщава в максимата, че „ако няма злото, никой нямаше да знае що е добро”. Те са част от равновесието на живота и смъртта, от хармоничната цялост на битието, от уравновесяващата се цялост на космическото единство.
Доброто не може да се постигне чрез ожесточение, чрез принуда. „Принудителното добро не е вече добро, то се преражда в зло. А свободното добро, което е единственото добро, предполага и свобода на злото” - пише Н. Бердяев.
Световната хармония изключва принудата, принудата унищожава „висшата природа на човека и човечеството се превръща в социален мравуняк, изграден върху принудата”.
Така, изкушен от „жестоката идея за доброто”, Елин-Пелиновият пророк („Пророк”) не знае милост. С изгарящи от ненавист очи, със седможилест бич божият пратеник с неистов фанатизъм изисква от хората покаяние и послушание в името на Оня, който го е изпратил. Но християнската религия е религия на любовта. В името на любовта и доброто Иисус дава на учениците си „Власт над нечистите духове, да ги гонят, и да лекуват всяка болест и всяка немощ”: „Ето, аз Ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри и незлобиви като гълъби”.
Злоба, гняв, ненавист към хората дишат в гърмящия глас на пророка, недопускащ „да има праведни на земята”. Тези хора са негови врагове, а е казано: „обичайте враговете си”. Елин-Пелиновият лъжепророк нарушава божиите заповеди, помнейки само заплахата за недостойния град, който не приема и не слуша Божия пратеник, че „по-леко ще бъде на земята Содомска и Гоморска в съдния ден, отколкото на оня град”.
Елин-Пелиновият лъжепророк нарушава природните и човешките закони, защото е неестествено у снажните мъже да не кипи плътската сила, хубавите жени да не дишат съблазън, а влюбените да не се държат за ръце. И лошите, и добрите хора живеят така, както могат, съзнавайки, че животът би могъл да бъде и по-различен. Щастието е необходимо на всеки, но разбирано различно, се открива в различни неща. Животът е изтъкан от нишките на доброто и злото, границите между тях са гъвкави, акварелно слети и диалектически проникващи една в друга: „Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите.”
Лъжепророкът плющи върху главите им, върху земята с един от символите на кръстните мъки на Христос - бича, уверен в правото си да наказва, в своята непогрешимост, престъпил закона на своя Учител: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. „
Той не идва с мир в човешкия град. Бичува хората, образ и подобие божие, бичува и земята, т.е. свещената утроба, която създава и ражда живот. Но тя и отнема живот. Земята под краката на героя се движи, кипи, камъните издират краката му до кръв и ужасът го кара да забрави мисията си, да забрави доброто и злото, оголил безпощадно инстинкта му за самосъхранение. Земята го поглъща и изплюва, захвърляйки го надалеч.
В. Я. Проп в „Исторически корени на вълшебната приказка”, разглеждайки мотива за поглъщането, пише: „Първоначално поглъщането е представлявало обред, извършван по време на посвещаването. Този обред е давал на младежа или бъдещия шаман магически способности.”
„Погълнатият” герой получава всезнание - той разбира езика на птиците, научава историята на Вселената. Придобива мъдрост, прониквайки в друг свят, преминавайки временно в царството на смъртта.
„Погълнатият” пророк е „изплют” все така незнаещ. Гол, треперещ от страх, той все така е убеден, че мисията му не е свършена и единствената му мисъл е да поправи изпокъсания бич. Кулминацията в разгръщането на мотива за незнанието е в срещата с Този, от чието име са съдени хората:
- Позна ли ме? - попита кротко Христос.
- Познах те, Господи! - извика пророкът и поиска да падне на колене, но Иисус го задържа с ръката си.
- Не си ме познал, окаяний! - каза Христос и не си ме познавал. Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми.
Сакралният смисъл на „познаването” е неведом за „окаяния”. Парадигмата, свързваща съкровения смисъл на „познаването” с миналото, настоящето и бъдещето в човешкото битие, изключва присъствието на подобни нему и затваря пътя им и към хората, и към Иисус. Вдигнатата десница на Иисус вкаменява пророка. И дори вкаменен, с окъсан в ръката бич, той сее ужас: „От него бягат птиците и животните. Реката се скрива под скалите от погледа му и наоколо владее пустинна самота.”
Лъжепророкът е вкаменен и това е наказанието за липсата на мяра у човека, за нарушеното морално равновесие, за нарушения Вътрешен център между добро и зло, заплашващ хармонията. Не само злото нарушава хармонията, доброто също я заплашва чрез своята агресивност, чрез своя фанатизъм. И затова по пътя към тази хармония не може да се игнорира нито едното, нито другото. Те са двете страни на цялостното битие, еднакво опасни изкушения. Затова: „Не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.”
Доброто не може да се постигне чрез принуда. Човек трябва да бъде свободен да избере доброто. Но трагичната диалектика включва и свободата в избора на злото. Насилието, дори в името на истината и доброто, си остава насилие. Човешката природа включва и доброто, и злото, и е трудно едното от тях да бъде изкоренено. Те се „излупват” в едно и също човешко сърце и ожесточената борба с част от човешкото сърце унищожава цялото и умножава злото.
Злото не може да бъде наказано от закона, нито от силата на някой, който се превръща в закон. А е невероятно съблазнителна идеята за възможността да се унищожи злото още в зародиш, чието олицетворение е Песоглавецът от „Огледалото на свети Христофор” „готов да смаже само с един удар гения на злото дявола”:
Душата му бе вечно изпълнена с негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъх на неправда, на замисъл на неправда, на порок и престъпление.
Но омразата отнема човешкия му облик. Неговият бунт срещу злото, което прави света ужасен и безобразен, отнема смисъла на този свят. Дори безгрешните деца, които няма от какво да се боят, бягат от изгубилия „подобието божие”. Дори жените, неговата „преголяма слабост”, „единствената красота на живота”, която той е поставил извън греха, го избягват. Мъката на Песоглавеца е огромна, защото знае, че лицето му не би приело зъл кучешки образ, ако душата му също не би претърпяла такава трансформация.
Далечният остров в морето не се превръща за Песоглавеца в убежище. Реката, край която се поселва и която е принуждаван да прегазва по два пъти на ден „за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата”, се превръща в мястото на неговото изпитание, на избор и познание. Сред водите на тази река героят ще търси тайната, загадката на живота, и от нейния отговор ще зависи това кръщение дали ще отмие греховете му.
Водата е символ на всички потенциални възможности, едновременно и на силата на живота, и на силата на смъртта. Тя пречиства и възражда, създава и унищожава, отмива греха и злото. Потопяването във водата символизира връщането към прастарото състояние на извечна чистота, смърт на стария живот и прераждане на новия.
Но е мъчителен за Песоглавеца този преход от едно състояние в друго, защото страстта му да унищожава злото и порока е останала непроменена. Тайнствената сила на правдата на неговата правда, го прави маниакален. Той става маниак на една заробваща го идея, но не всичко е позволено на човека. Не всеки, който е силен, който е посмял, е прав. Разколников убива старата жена в името на една идея, маниакална и безнравствена, и разрушава себе си. Нищо, че старицата е противна и зла, и нищо добро на хората не е направила. Човешкият живот е ценен сам по себе си, включително и животът на тази жена: „Своеволното убийство дори на най-последния от хората, на най-зловредния от хората не се разрешава от духовната природа на човека. Когато човек в своеволието си унищожава друг човек, той унищожава и самия себе си, той престава да бъде човек, и изгубва своя човешки образ, неговата личност започва да се разлага. Никаква идея никакви възвишени цели не могат да оправдаят престъпното отношение към най-последния от ближните” - пише Бердяев
Песоглавецът е станал роб на идеята за борбата със злото, за унищожението му още в зародиш и неговата правда „пресява” достойните и недостойните, неговата наказваща десница ги хвърля в реката „като гнили плодове”.
Висока цел, благородна идея, която би трябвало да оправдае безнравствените средства, да замени критериите за добро и зло. Но тогава „всичко е позволено!”. И тази всепозволеност прекрачва границите на човешката природа, отвъд които е саморазрушението. Разколников духовно, нравствено убива себе си, Песоглавецът се лишава от човешкия си облик. Оправдание за греховете им няма. „И тъй, неизвиняем си, о, човече, какъвто и да си ти, който съдиш: защото, с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си отсъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото” - емоционално обобщава апостол Павел.
Пред Разколников остава дългият път на страданието и покаянието, пред Песоглавеца - скръбта и помрачената мисъл за невъзможността да различава „злото от доброто”. Пътят към просветлението е укротяването на бунта в душата, отърсването от маниакалната идея, възстановяването на моралното равновесие. Претенциите за свръхчовечност погубват критериите за добро и зло, водят до унищожение и самоунищожение, до всепозволеност, която разголва жестоката и нечовешка същност на „идеята”, на великата цел. Убийството на най-страшния престъпник на земята, както и на „най-нищожното и най-безобразното човешко същество, води отвъд позволеното, отвъд нравствения праг, зад който дебне саморазрушението. Своеволието е пагубно, тайнствената сила на правдата е пагубна, защото ореолът над главата на Иисус, рогатата фигура на дявола се виждат едва на другия бряг. Човешкият живот и последният съд не принадлежат на Песоглавеца и отказът от този последен съд, дори по отношение на „най-лошия”, не само връща красотата на човешкото му лице, но увенчава ясното му чело с ореол.
Митологията свързва образа на кучето с ролята на символен водач на душите в отвъдния свят, но то е и негов пазач. Египтяните му придават освен функцията на пазач на Портите на свещените места и мисията да унищожи или затвори враговете на светлината. Врагове на светлината и доброто за Песоглавеца са всички, които носят дъх на неправда и зло. Изкушен, както и пророкът, от „жестоката идея за доброто”, той се идентифицира със злото. Превръща се в този, който отнема живот, а това променя и физическия му облик.
Той е мъртъв за човешкото си битие, окончателно се е озовал в страната на мъртвите. Превръщането му в животно и пребиваването му в това състояние продължава дотогава, докато е готов да се завърне в страната на живите. Завръщането става с помощта на огледалото. Оглеждайки се в него, той ще познае самия себе си, ще открие истината, разбирайки вината си. Огледалото ще му донесе мъдрост и познание. В даоизма символният знак на огледалото носи значение на самоосъзнаване вглеждайки се в себе си, той ще разпознае злото, ще се ужаси и отврати от отражението му и ще го убие:
„Когато злото се саморазпознае, то се самоунищожава.”
В приказката героят, който получава някакъв вълшебен предмет, до развръзката остава почти пасивен, защото този предмет прави всичко (или почти всичко) вместо него. За Песоглавеца кулминацията настъпва не тогава, когато получава огледалото, както е при приказния герой, а когато неговото активно познание за душата ще се отрази от повърхността вече променено, обърнало се с лице към преобразяващата се истина.
Тръгналите по пътя на вечната идея за доброто, в името на хората, дръзналите да определят мерките и понятията за добро и зло в човешкия живот, нарушавайки моралния баланс, отнемат смисъла на този живот, отричат сложната динамична сплав на доброто и злото в човешката душа, истинското битие на човека. Техният хуманизъм се превръща в псевдохуманизъм, тяхната мисия в жестока принуда, която унищожава извечността на живота. Тяхната маниакалност води до фанатично служене на идеята, превърната във всепозволеност, а нейното осъществяване е възможно единствено чрез насилието над човека, над неговата личност, над самия живот. А идеята за човека се потъпква и разрушава, защото унищожава човешкия му образ. Така идеята за доброто се превръща в ожесточение и зло. Насилието е отрицание на човешката същност, на диалектиката на живота, на „неизвестната сила на живот, толкова хармонична, толкова целесъобразна, и вдъхновена”.
