За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ПРОБЛЕМЕН ПЛАН НА СБОРНИКА РАЗКАЗИ „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
Проблемът за доброто и злото, за тъмното и светлото начало у човека и в заобикалящия го свят е един от водещите в творчеството на Елин Пелин. Интересът на автора към подобни негативно-позитивни дихотомии се определя от редица фактори. От една страна, изкуството като цяло много често подлага на интерпретация тези въпроси, а също така и техните проявления както в ежедневието на човека, така и в неговите нравствено-ценностни и психологически модели. От друга страна, авторът в много отношения се стреми да приближи своята проза към фолклора и особено към характерните за вълшебната приказка образни, сюжетни и етически модели. Не е без значение и фактът, че през първата половина на нашия век (а и няколко столетия преди това) доминиращата форма на обществено и на индивидуално съзнание за много българи е християнството. В него един от фундаменталните и теософски, и чисто нравствени въпроси е що е добро и що е зло. Религиозните канонични норми сравнително лесно диференцират тези две естетически категории, като свързват доброто с Бог, а злото - със Сатаната. Този двупластов, подчертано поляризиран модел, където нюансите са невъзможни, явно не е приложим за реалния свят, където съществуват хората. Оттук произтича и сложността на определянето както на доброто, така и на злото, защото те не съществуват сами за себе си, а са взаимно съизмерими. Ако не съществува зло, не може да се разбере какво е добро и обратното. Този сложен философски модел, който е изцяло дуалистичен, Елин Пелин, с присъщата за неговия стил лекота, трансформира в една своеобразна иронична притча за човешките слабости, за греха и извисяването, за тъмното и светлото в душите, за красивото и грозното, за божественото и сатанинското. Особено показателен за стремежите на твореца да реализира подобно „опростяване” на тази сложна система от проблеми е сборникът разкази, озаглавен многозначително „Под манастирската лоза”. Чрез включените в него единадесет кратки прозаистични текста, които са структурирани почти като чисти сентенции, авторът сякаш се стреми да разколебае, да обърка представите за доброто и злото, които повечето от читателите имат. Той дори влиза в задочен „диалог” с тях, стремейки се да провокира мисленето им, за да ги накара сами да генерират своя представа за доброто и злото. Причината за подобен подход при въвеждането на художествените представи се състои във виждането на Елин Пелин (а и на много други автори), че доброто и злото не само са взаимно съизмерими и не могат да съществуват независимо едно от друго, но и че всичко зависи от гледната точка на всеки отделен човек. Това е основата, на която е построен разказът „Чорба от греховете на отец Никодим”. Черните и белите бобени зърна, които символизират тъмната и светлата страна в помислите и делата на починалия отец Никодим и завитите около тях книжки, които ги описват, не са просто тъжната история на един живот, преминал зад манастирските стени, но и пряка интерпретация на проблема не само за доброто и злото, а за една много важна негова проекция в индивидуалното и битийното пространство - какво е грях и какво не е. Авторовата гледна точка е въведена на текстово равнище посредством сюжетното действие - изяждането на чорбата от „греховете” на отец Никодим и репликите на отец Сисой. В тях, освен ироничното, се съдържа и подчертана житейска мъдрост, която няма нищо общо с религиозните представи. На въпроса на повествователя - „Какво нещо е човек!”, той отговаря: „И черно, и бяло...”. Това е сякаш участта на хората - те са обречени вечно да се лутат между тъмната и светлата част от своята същност, между божественото и сатанинското. Същевременно обаче от всеки индивид зависи дали ще върши грях или не, защото, ако доброто и злото изконно съществуват в човешката същност и не могат да бъдат преодолени, то само от отделната личност зависи как ще действа, какъв ще бъде неговият етически модел. Затова всеки трябва да има своя собствена мярка, своя собствена гледна точка за всяко нещо от живота. Тя трябва да бъде само и единствено негова, а не подчинена на някаква външна нравствено-етична система, пък било то и религиозно-християнска. Само тогава човекът може да преодолее чувството си за обреченост. То произтича както от факта, че всичко в рамките на земното битие е преходно, всичко е тленно. Материалното (телесното) съществуване на човека е предназначено само да се подготви неговата душа за вечния живот в отвъдното, т. е. да бъде спасена. Пътят към спасението преминава през страданието и през въздържането от извършване на грехове. Но за да може да бъде избегнат грехът, трябва да се познава както доброто, така и злото. Те обаче са непознаваеми или техните граници са толкова относителни, че практически разлика между тях много трудно може да бъде направена. Ако човек непрекъснато се лута в търсенето на присъщите им крайни и трайни измерения, то той наистина ще бъде трагически обречен да се разкъсва между тъмното и светлото вътре” в самия себе си. .Същото се получава, ако се абсолютизира само едната от двете категории, а се игнорира другата. Така се получава и с отец Сисой. Стремейки се да избяга от греховните помисли на светското, той се затваря зад манастирските стени, посвещава се на служенето на Бог, т. е. на доброто, но това не му носи нито душевен покой, нито познание за пътя към спасението. Вътре в себе си монахът продължава да усеща противоречията и да си задава страшния въпрос: „...защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?” Многозначителен е и фактът, че в книжката, на която е написана тази „мисъл”, е завито бяло бобено зърно, т. е. знак за добро. Авторът преднамерено въвежда този образен парадокс. От гледна точка на каноничната религиозна представа, тази мисъл на монаха е грях, защото той е положил обет за въздържание от всичко светско и е отдал себе си на Бог. Следователно неговата душа трябва да е чиста, без противоречия и без стремеж към нещо друго, освен религиозното. От друга страна, дори и зад манастирските стени човекът си остава човек и мери своите дела по човешки, а това вече е грях. Отец Никодим обаче оценява своята „мисъл” не като- грях, а като добро, затова слага бялото бобено зърно. Така несъмнено се налага изводът, че всичко зависи само от гледната точка на от-делната личност, че не съществуват абсолютни истини, няма крайни максими, независимо от възвишеността на помислите, които ги пораждат. Нещо повече, генерализирането на който и да е постулат довежда до невъзможност да се отличи доброто от злото, лишава хората от възможността да живеят пълноценно. Като своеобразно притчово извеждане на тази авторова максима е чудото по библейски образец, което се случва с монаха Еникий, когато трябва да бъде изгорен на кладата („Веселият монах”). Нейните пламъци вместо да погълнат тялото му, символично се превръщат в цветя - знак за красотата, хармонията и радостта, които той дава на хората. Чудодейното му „спасение” от гибел е извършено от Бог, за да посочи на човеците, че делата на Еникий не са греховни, както мислят светите отци, защото противоречат на техните представи за въздържание, за отказ от веселието, от песните. Именно те, а не младият монах, не са в състояние да се борят със злото, със Сатаната, защото не го познават, не го допускат до себе си, а да победиш противник, който ти е непознат, е невъзможно, защото не само няма да знаеш как да надделееш над него, но дори тогава, когато той ти се яви, ти няма да го познаеш и може дори да станеш и негов слуга. Чистата и невинна душа, ако наистина е такава, не се нуждае нито от молитви, нито от обети за въздържание, нито от кръстове, които да я предпазват от козните на Дявола, от „всичко плътско и земно”. Тя възприема света такъв, какъвто е и живее според естествените човешки стремления. В тях няма нищо греховно, няма зло, защото всички люде са сътворени от Бога по негов образ и подобие, следователно онова, което е тяхната хуманна същност, е светло и възвишено. Така Елин Пелин реализира една от екзистенциалните философско-етически максими - човек трябва да бъде мярка за света и за самия себе си. Отклонението от този модел вече наистина може да се нарече зло или грях. Именно затова „пратеникът божи” от разказа „Пророк” бива превърнат в камък като наказание за стремежа си да проповядва „Божието слово” чрез заплаха и насилие, чрез действия, които противоречат на човешката същност. Възмездието над самозабравилия се пророк въздава не друг, а самият Христос (Спасителят). Много показателни са и думите, които той изрича: „Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твойто сърце беше каиш, стани камък!” Виждането на самия Елин Пелин за това как хората трябва не просто да се борят със злото, а как да живеят пълноценно, се съдържате думите на един от старците, с които пророкът спори: „Бог вижда..., че живеем така, както са живели хората во веки веков. Трудим се, развъждаме челяд и се грижим за нея. Не можем да бъдем много добри, защото бог е направил човека така, че да обича себе си повече от другите. Не можем да бъдем и много зли, защото се боим едни от други. Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си. Ако няма злото, никой няма да знае що е доброто.” В тази реплика на персонажа се сьдьржа известен елемент, свързан с обречеността на човека, но, от друга страна, е налице и ясно изразеното виждане, че това е напълно естествено и не бива да кара хората нито да се чувстват осъдени на страдание, защото техният свят е подчинен на злото, нито пък да ги кара да се опитват да променят непроменимото. Това виждане е въведено от разказвача почти в самото начало на разказа „Пророк”: „Животът си течеше такъв, какъвто е бил винаги. И лошите, и добрите живееха така, както искаха. Всеки търсеше щастие и Всеки го разбираше по своему. Злото и доброто се преливаха и месеха в една приятна измама, която поддържаше живота и крепеше надеждите.” Явно Елин Пелин отново налага не само невъзможността злото да бъде отделено от доброто, но и виждането, че това никому не е необходимо. Появата на такава дуалистична философска гледна точка, изцяло противоречаща на християнството, никак не е случайна. В своите творби авторът следва характерния за българите народопсихологически модел, който никога не е бил ортодоксален. В него винаги са съжителствали успоредно и канонични, и езически представи. Особено силни са те като проекция в изкуството - апокрифите, приказките, където често е налице отъждествяването между Бог и Сатана. Разбира се, доброто винаги „побеждава”, само дето представата за него е „побългарена”. В нейната основа сякаш стои максимата - „Прекален светец и богу не е драг!” Този анекдотичен модел авторът използва в много от разказите, включени в сборника „Под манастирската лоза”. Но най-пълно той е разгърнат в творбата, озаглавена „Огледалото на свети Христофор”. Сюжетът на произведението отново е парадоксален, като в него се преплитат библейско-митологични и приказно-фантастични елементи. Всъщност целият текст на творбата е една разгърната алегория, която е свързана със стремежа на човека по подобие на ангел господен да се бори с Дявола, с неговите слуги - демоните, които изкушават людете и ги тласкат към порочен и грешен живот. Централният персонаж в творбата е от онези адепти на Бог, които са посветили себе си изцяло на борбата с неговия враг - Сатаната, и с идващото от него зло. Още в самото начало на разказа авторът пряко въвежда същността на свети Христофор: „ Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото - дявола. ..Ина св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка...”. Същевременно персонажът е надарен и с ангелска красота, а и делата му са като на ангел. Но парадоксално, всяко негово дело, свързано с безпощадната му борба със злото, прави прекрасния му лик все по-грозен и отблъскващ, дори накрая изгубва „подобието божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ”. Тази метаморфоза на човека-ангел в човек-звяр, в песоглавец, изгубването и на най-важния божествен дар, определящ човешката същност -словото, е въведена от Елин Пелин с цел да се подчертае неговото виждане, че всяка крайност, независимо от това в името на колко възвишена кауза се налага, винаги води до унищожение, до деградация на личността, до унищожаване на естествената човешка същност. Този възглед на автора се доближава пряко до философските модели на екзистенциалистите, които считат, че всеки краен избор сам по себе си е отрицателен и води до разпад на личността. Елин Пелин обаче не се насочва към философска трактовка на проблема за избора, а използва притчовата форма, дори анекдотичното, за да изведе своята позиция под формата не на пряко, а на индиректно внушение. То се реализира като в приказките - чрез повествованието. След като изгубва човешкия си облик, свети Спиридон напуска родния си град и отива далеч от хората, на един остров сред морето, през средата на който тече буйна река, и тъй като Песоглавецът има несъкрушима сила, той започва да пренася пътниците от единия на другия бряг срещу хляб и месо. Страданията му са неизмерими, защото не може да отправи дори молитва към Бога. Затова той по-скоро сам на себе си задава страшния въпрос: „Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?” Един ден при него идва някакъв възрастен странник, който го моли да го пренесе на другия бряг на реката, и за да заплати труда му, тъй като няма нито хляб, нито месо дава му едно огледало с думите: ..Ще ти дам само това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да угодиш на бога.” Същевременно странникът му казва, че след него идва дяволът, който го преследва. Свети Христофор пренася през реката стареца, взема малкото огледало и когато се връща на другия бряг, за да „чака дявола, който преследваше странника”, виждайки ореола около главата му, Песоглавецът разбира, че е пренесъл на плещите си самия Иисус Христос. Това го кара още по-ревностно да се бори със злото. Всеки път обаче, когато се оглежда в огледалото, той вижда, че лицето му става все по-грозно и все по-злобно. Това не само го кара да скърби, но го принуждава да мисли, че „не може вече да различи злото от доброто”. Започва да се стреми дори да не „вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта”. Един ден при свети Христофор идва непознат човек, в когото познава „най-страшния престъпник на земята”. Тогава решава да го убие, за да избави света от него, но непознатият го възпира с думите: „Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, за да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.” Въпреки колебанието си, свети Христофор пренася странника, без да го удави в реката. Когато се връща на другия бряг, треперещ от гняв, че не е убил злодея, той се обръща, за да го види и разбира, че това е Дяволът, който уверено крачи по същия път, по кой минал преди това Иисус Христос. Когато се поглежда о малкото огледало, вместо да съзре още по-грозно кучешкото си лице, светецът открива, че е възстановил човешкия си облик. Тази метаморфоза, която е антитеза на въведената в началото на разказа, изгражда представата за обратния преход на звяра-човек в човек, защото, както самият той заявява, е направил „добро на най-лошия”. В случая не става въпрос за реализация на християнски нравствено-етични норми и ценности, а за нещо много по-конкретно - за да победи злото в себе си, човекът трябва да се освободи от злобата, от омразата, от ненавистта, защото истинската му същност, изконно заложеното в него начало, е любовта. Нейните измерения също намират своето място в сборника „Под манастирската лоза”. Особено що се отнася до въпроса за греховността на плътската любов. На този проблем е подчинен смисловият пласт в редица разкази: „Светите застъпници”, „Очите на свети Спиридон”, „Една обиколка на света Георги”, „Жената със златния косъм”. В тези творби пряко се въвежда виждането на християните за любовта към жената, но и за жената като източник на изкушение, на зло. Елин Пелин категорично отхвърля подобно схващане, защото любовта е най-човешкото ч свято чувство. В нея няма нищо греховно. Почти до извод достига отец Никодим в разказа „Изповед”. След като изслушва дошлия при него за пръв път в живота си да се причести Пастир, свещеникът първо вижда в него велик праведник, но когато разбира, че „честичко, честичко” е имал „сношение” с жени, обявява го за велик грешник. Тогава непознатият заявява, че не е знаел, че това е грешно, като добавя, че щом е грешно да бъдеш с жени, тогава сигурно е грешно да бъдеш и мъж. Това кара твърдата увереност на отец Никодим да се разколебае и след като Пастирът си отива, той продумва сам на себе си: „Кой знае... Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее само под звездите.” Тази реплика на персонажа всъщност е отправена пряко към читателя и е предназначена да провокира неговите разсъждения по една такава вече не отвлечена, а обикновена, ежедневно-битова тема - грях ли е любовта или не е. Може ли с нея да се свърже само злото, когато тя е плътска, а доброто само тогава, когато е духовна и е отправена единствено към Бог. В този задочен диалог с читателя Елин Пелин е наложил безапелационно своите възгледи и внушава виждането, че нищо човешко не е чуждо на човека, всичко, което е с мярка, не е зло, че животът трябва да се живее такъв, какъвто е, и така, както изисква естествената човешка същност.
