За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ПРОБЛЕМАТИКА И ПЕРСОНАЖНА СИСТЕМА
Езическа мъдрост струи от повествованието на сборника разкази „Под манастирската лоза” на Елин Пелин. Езикът на символите поднася своите послания още със заглавието на творбата - в сянката на спомена, „под” събраната от векове човешка мъдрост, водеща към дълбок философски размисъл за човешката природа и нейната същност.
Прекипялата страст на чувствата като буйно вино оживява със спомена. Но той е филтриран от времето, изпълнен е със спокойствие и тихо съзерцание. Идва от монашеското уединение на душата, но корените на живота са живи. Те са част от човека и символен израз на този неутолим порив към виталната сила на чувството е библейският образ на лозата, криещ езическото изкушение на Бакхус. Още в заглавието на цикъла разкази „Под манастирската лоза” езическо и библейско сплитат символните обеми на грях и святост, за да разкрият Елин-Пелиновото разбиране за добро и зло.
„Какво е човекът?” - пита авторът - и отговаря с благата ирония на отец Сисой: и добро, и зло, т.е. „и бяло, и черно” зърно, според дълбоко премислената и изстрадана оценка за човешката природа на отец Никодим.
Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” дава ключ към философската дилема за човека и неговата природа, която очертава и проблематиката на Елин-Пелиновия сборник „Под манастирската лоза”.
Човекът пие от изворите на мрака и светлината, които са затворени в неговата душа, консумира греховните страсти на собствения си живот, за да пречисти чрез библейското смирение на философския размисъл духа от раздвоение и ненужен отказ от силите на живота.
Настъпва равновесие между доброто и злото. Светлината и мракът изплитат тънката, винаги противоречива нишка на живота, в който водеща е силата на любовта. Самата тя е тъмна плътска страст и светъл духовен порив. Без коректива на злото - няма добро. Без тленните страсти на плътта - няма вечност в духовния огън на любовта. До този извод достигат и светите застъпници в едноименния разказ на Елин Пелин, изречен от св. Иван Златоуст: „Както чорбата не се осолва само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж - И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към Бога чрез красота и истина.”
Красотата е в грейналата живителна сила на любовта. В тази греховна светлина на страстта е святата истина за човека, който греши от любов към живота, за да изкупи със страдание греховната тайна на зачатието си, благословено от Бога.
Плътският грях се оказва необходимото витално зло, за да съществува святата истина за вечното добро в жизнелюбието на човека. Древен езически пантеизъм излъчва добродетелното пристрастие на свети Георги към светото зачатие на живота в плътската вакханалия на земната страст. Зачеването на живот е начало на голямата любов към Бога. Земно и божествено се оглеждат едно в друго, превръщат се в условие за поява на грях и святост, които са светлината и мракът на човешките духовни сетива. Красиво пожеланата любовна страст връща отново очите на свети Спиридон. А абстрактното добро, наложено чрез насилие от свети Христофор, се превръща в зло. Красотата на човешките помисли и духовни терзания е отнета. Грозен мрак залива душата и героят на Елин Пелин вижда кучеглавия образ на ненужното, насилствено добро, което не ражда живот. Любовта и красивото добро са нужни на всеки. И дяволски грешният е човек и има нужда от подкрепа и любов. Прозрял тази вечна истина за Дявола и Бога, които живеят в човешката душа, свети Христофор възвръща човешкия си лик и се разделя с кучето в себе си: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия.”
Любовта към живота преминава през болката. От огъня на страданието се ражда светлината на човешката благодарност, грейнала във влажните от плач очи на получилите отново право да се радват на живота. Онемялата за миг от болка душа чува гласа на завърналата се сила за живот и тържественият камбанен звън на благодарността огласява божествената истина за човека не само в самия него, но и над смълчаното множество в манастирския двор от разказа „Занемелите камбани”.
Любовта към живота и неговото греховно начало е водещ мотив в изповедите и намеренията на Елин-Пелиновите герои от разказите „Изповед” и „Жената със златния косъм”.
Пророческа е силата на греховната страст към живота и любовта, в които е доброто и злото на човешката природа, изтъкана от светлина и мрак. Това е мъдрото прозрение на Елин-Пелиновите герои от сборника разкази „Под манастирската лоза”, но и голямото откровение за любовта на автора към човека и неговия греховен живот, за което красноречиво говорят думите на отец Сисой: „Книгите са като хората, когато остареят, стават мъдри.”
Странни са Елин-Пелиновите „жития” за човека и неговия живот в цикъла разкази „Под манастирската лоза”. Те са пародийно трансформирани като жанр, но с тънкия усет на народоведа психолог. Пародийното присъства чрез естетическия филтър, който използва авторът, за да преобърне същността на каноничните разбирания за святост чрез очистителния смях на скритата подтекстово самоирония на самите герои. Аскетизмът винаги е бил чужд на Елин-Пелиновото жизнелюбие. Той разкрива антихуманността на ненужното смирение пред догмата на християнска та святост, която забравя големите, изстрадани истини за живота. А те обикновено са свързани с греха и до тяхната житийна изповед пръв в българската литература достига Софроний Врачански. В странните Елин-Пелинови „жития” има нещо и от мъдростта на старобългарските апокрифи. Притчовите елементи на изказ говорят достатъчно красноречиво за етичността на спора, който води авторът със злото в човека и неговия живот, твърде често предизвикани от фалшива святост.
Елин-Пелин не анатемосва греха, а доказва необходимостта от него, като своеобразно изкушение, с което се надмогва слабостта и изгубилият вяра в себе си намира смисъла и пътя към своя живот.
Макар и да няма философски претенции, Елин Пелин отстоява творчески определена художествена философия, която мотивира и доказва виталността на всички негови творчески послания и образи. Разбирането му за любовта е езическо и широко разкрепостено. Той приема и благославя това най-свято човешко чувство, дори и да е белязано със знака на греховността. Винаги радостта и болката диалектически пронизват любовта. Затова и „грехът” твърде често е „свят”, а „светостта” е „греховна”. Елин Пелин не познава казуистиката на християнското канонично слово, но познава пътищата, по които тръгва сърцето. Обикновено търси радост, а намира болка. В този странен кръговрат е силата и на неговите „житийни” притчи от цикъла разкази „Под манастирската лоза”.
Трябва да се преживее болката, за да усетим мъдрата сила на живота и да се докоснем до вечния извор на Елин-Пелиновото жизнелюбие. В неговите разкази героите надмогват злото в името на доброто. Но те едно без друго не могат и вечно се търсят.
