dimitroff.d@gmail.com

 Няма в българската литература по-мъдра, по-житейски и философски осмислена книга от сборника „Под манастирската лоза” на Елин Пелин. В него, чрез приказки-жития за различни светци, интерпретирани в пародийно-сатиричен план, Елин Пелин осмива клерикалите догми за добро и зло, за грях, за изкушение и същевременно утвърждава своя нравствена система, свой прочит на библейските ценности.
Една от главните теми на сборника е изобличаването на лицемерието и фанатизма на духовенството, като всичко това намира художествена плът иносказателно - чрез художествените изразни средства на приказката-житие. Така напр., в едно от своите „жития” Елин Пелин изобличава притворството на „светите застъпници”, събрали се да поискат от Господа, щото зачатието на хората да става чрез „невинен поглед”, а не „чрез телесно обсебване”. В последна сметка авторът доказва, че всички светци и светици са недостойни да разискват този въпрос, тъй като например св. Иероним целия си живот е прекарал само с жени - „най-хубави римлянки”, Дамаскин от Габрово е „обесен, защото закачил една хубава свищовска туркиня” и т.н. И както във всяка приказка, и тук краят е щастлив и поучителен. Св. Иван Златоуст докладва на събралите се „святи” грешници, че „както чорбата не се осолява само с погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с поглед на мъж”. Чрез сравнението със солта авторът ни налага алюзията, че любовта между мъжа и жената е солта на земята.
Литературното перо на Елин Пелин се изостря още повече, когато на върха му попада фанатизмът на божиите служители и техните аскетични представи за добро и зло. За автора човекът фанатик е така отвратителен, че той приема образа на песоглавец. Такъв побеснял „защитник на правдата и истината” е св. Христофор („Огледалото на св. Христофор”), който счита за свое призвание „да порази на място като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца” и т.н.
След дълги и мъчителни перипетии Господ му връща човешкия образ чак когато той става снизходителен към пороците на хората и защото е направил добро на най-лошия - на дявола. От това житие-приказка се налага изводът: никой няма право да съди ближния си, защото той самият не е безгрешен. Единствен само Бог има право на това, а човекът е длъжен еднакво да прави добро както на добрите, така и на лошите, за да запази своя човешки образ. И като в градация на тази идейна тенденция, още по-гротескно са засилени тъмните краски при пресъздаване образа на „пророка” („Пророк”), който в ръка със седможилестия бич счита себе си за „пратеник божий” и „надъхан от жестоката идея за добро, той не знаеше що е милост” - бие наляво и надясно: и богатите за разкоша им, и бедните за унижението им, и просяците и блудниците, и снажните мъже, в които кипи плътска сила и т.н.
Пророкът ги обвинява, че са престъпили заповедите на Христа, „разрушили са границите между доброто и злото и затова смърт и огън ще ги помете”. Накрая обаче идва възмездието, като на „пророка” му се явява самият Христос и го превръща в камък с думите: „Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми. Твоето сърце беше камък- стани камък!”
Антипод на този псевдослужител на Бога е „веселият монах” Еникий („Веселият монах”), който стига до прозрението, че ако иска истински да служи на божието дело, трябва не да стои в манастира, а да иде сред отрудените хора и с песните си отново да им вдъхне надежда и да ги направи по-добри и по-щастливи. Нравствена възвишеност и чистота - това е, което характеризира образа на „Веселия монах”. Той е носител на една друга, новаторска за времето си ренесансова душевност, в която блика веселие, смях, жизнеутвърждаваща доброта към хората. Образът на нравствената сила и красота на монаха Еникий е противопоставен на монасите, завладени от закостенелите канони на християнската религия. Те считат, че у Еникий, тъй като общува с животните, се е вселила нечиста сила.Техният свят се символизира от манастира, където „образите на иконите са побледнели като мъртъвци. Угасналите им очи гледат безучастно и безнадеждно.”... „Сам Бог е вдигнал благоволението си оттук и хората престанали да идват на поклонение.”
Светът на „веселия монах”- това са цветята и животните: „той примамваше сърните и тъй мило им говореше, че те идваха при него и вземаха хляб от ръката му; Врабчетата кацаха по раменете и по главата му и се радваха, когато им говореше; зайчетата идваха при него; той укротяваше змиите със свирката си и те пълзяха и се галеха по ръцете и шията му”. Тук не минава без чудото, характерно за приказката. Държанието на „веселия монах” не е обичайно за един монах (той свири и пее сред хората) не само за църковните, но и за светските власти, които го считат за дявол, поставят го на кладата, но той излиза от нея, като тя се превръща в цветна веранда. С това се доказва правотата на неговото дело. И резултатите не закъсняват: песните му тъй преобразяват хората, че „в душите нахлу надеждата, която беше ги оставила. Завистта и злобата изчезнаха. Хората почнаха да се гледат братски, да си помагат, да се обичат.” „Народът почна да гледа на труда не като на мъка, а като на богословия. Нивите се очистиха от тръни и бурени и плодът им се утрои.”... „Нещо ново беше се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, която сгряваше, ободряваше и привързваше към живота.” Чрез този образ Елин Пелин утвърждава една жизнелюбива философия на живота. Той поставя живота и любовта към хората над догмите и псевдопорядките на църквата и нейните служители. Тази идея ни внушава и чудото с камбаните, които са онемели заради бездушието на игумена. Той не приема жената и болното дете, защото камбаните още не са бити тържествено. После обаче те сами почват да звънят, след като, учуден и изплашен, игуменът приема нищожния дар на нещастната майка -топлийката върху завесата в църквата.
Друга основна тема в сборника „Под манастирската лоза” е темата за любовта. Любовта е всеобщ закон в природата и в живота изобщо -тази е основната идея на приказката-житие „Очите на Свети Спиридон”. Именно любовта в природата става причина да избухне вулканът от любовно чувство в душата на праведния светия, който я потиска с ожесточение и заради нея избожда и двете си очи, т.е., за да не вижда женската хубост, хубостта на кадъната. „Само едно нещо тревожеше светия човек - любовните чуруликания на птиците, които пълнеха гората... В мисълта на светеца, въпреки усилията му, неволно изпъкваха картините на техните страстни отдавания, и един ден младият светец с ужас разбра, че там, в душата му, има други очи, които той не може да избоде.” И по-нататък: „ Той искаше да се моли, но от устата му излизаха горещи любовни слова...” Заради правотата на овладялото го чувство - любовта към кадъната -Господ му праща знамение, като отново му връща „сините хубави очи с дълбините на езера”.
Същата идея е блестящо защитена от автора чрез колоритния образ на „природния човек”, който е слязъл от планините при отец Никодим, за да се изповяда. Ето как Елин Пелин пресъздава външния вид на героя, който говори за неговия природосъобразен пастирски живот, т.е. живот физически и духовно потопен в природата: „Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави нагавици, които покриваха краката му от стъпалата до пояса. От това вълмо козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, от дето надничаха безстрастно.” Оказва се, че пастирът не лъже, не краде, даже е поставил на краката си звънчета, за да спасява от стъпките си дребните божии твари. В словесния двубой с отец Никодим за неговия грях, че се среща с жени, побеждава „природният” човек, като го убеждава, чрез силата на своята естествена логика, че самият той е създаден от Бога като мъж и ако не е грешно, че е мъж, то следователно и общуването с жените също не може да бъде грешно, т.е. „и то е божа работа”. Героят на притчата „Изповед” е примитивен, но в своята несоциализираност, изхождайки от своето хармонично единство с природата, противопоставя на сухата християнска догматика силите на живота. И този витализъм е основното звучене не само на тази приказка, но и на цялото творчество на Елин Пелин изобщо. Накрая отец Никодим се чувствува победен и убеден: „Този човек може би е по-близо до божията-истина - мисли си той. -Той живее под само звездите.”
Но безспорно най-големият апотеоз на любовта срещаме в „Една обиколка на Свети Георги”. Нещо повече - това е химн на любовта. Приказката започва с картина на природата, която е картина на любовта между животните, защото „всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която ги бе надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени падаха по раменете на светеца.” И сред полето двамата млади „приличаха на две големи, ходещи цветя”, на които Свети Георги помага в тяхното любовно чувство, като им праща на помощ пчелата, пеперудата и гъсеницата и накрая сам им постила своята пурпурна наметка. Чрез образа на природата, респективно на слънцето, авторът утвърждава, че младите в своята любов се подчиняват на „великата промисъл божия”, на „огнената сила на живота”, от което и „ слънцето... светна с божествена радост”, т.е. и то е съпричастно на любовта на младите. Елин Пелин възпява „греха”, извисената любовна „греховност” от едно хуманистично ренесансово гледище.
Не само до темата за любовта и критика на религиозното лицемерие и фанатизъм може да бъде сведено далеч по-богатото идейно съдържание на сборника „Под манастирската лоза” на Елин Пелин. Във всички свои жития Елин Пелин е против угнетяването на човека в името на религията и „за” неутрализиране на това угнетяване чрез противодействие на силите на живота. И чрез образи, изваяни с неповторима органическа пластичност, макар чисто български, третиращи българската народна характерология, се издигат общочовешки истини, защото няма по-хуманна истина от тая, изречена даже чрез устата на дявола („Веселият монах”): „Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще рече да си мой покорен слуга.”
А за днешното наше отчуждено общество, в което отдавна са преоценени всички нравствени ценности, тази истина е насъщна като хляба.
Най-добрият ученик и най-близък последовател на Елин Пелин, навлязъл в руслото на неговата художествена реалност, е Йордан Йовков, и ако у Елин Пелин обръщането към народния бит логично го довежда до фолклора, т.е. до приказката и легендата, то и Йовков разкрива живота на българското село, също потопявайки се в народното творчество, респективно в легендите и митовете. И това е неминуемо, защото митът, митичната измислица е органично присъща на народопсихологията по време на Възраждането, в стремежа да се усвоят, да се възприемат необяснимите природни и социални явления, предизвикващи в на-родното съзнание страх и удивление. Близо до мита, по своя фантастично-приказен характер, е легендата, но тя се отличава от него по това, че в нея става дума за действително историческо лице или историческо събитие.
Такива са разказите-легенди в сборника „Старопланински легенди” на Йордан Йовков. И трябва да отбележим, че четейки „Овчарова жалба”, „През чумаво”, „На Игликина поляна”, „Най-вярната стража”, „Индже”, ние буквално имаме усещането за българската народна песен, само че представена в проза. Това проличава ярко в последния разказ-легенда, като се има предвид наличието на многобройните народни песни за Индже воевода. Времето на развитието на драматичното действие на този най-значим в сборника „Старопланински легенди” разказ е Българското възраждане, с присъщите за живота на народа всеобщи насилия - кърджалии и даалии... Главният герой е Индже. За разлика обаче от образа му в народните песни, тук легендарният български хайдутин е представен драматично, вече като „прозаичен” герой, с неговите вътрешни и външни конфликти и най-вече в развитие. В последна сметка копнежът по добро и справедливост тласка Индже към нравствено просветление. Не случайно разказът е ретроспективен - той започва с душевното движение у Индже и то в рязък контраст с настроението на подивелите орди, чийто тропот наподобява буря. Първоначално Индже, главатарят на кърджалиите, е бил човек, който „никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не е.” А какво е неговото битие на грабител-разбойник? „Наоколо се люлеят пожари, пищят жени и деца, кръв багри високите дувари и тежките порти.”... „Да бяха се събрали костите на убитите, биха направили планина, кръвта би потекла като река. В тази страшна и кървава мо-ра Индже като че загуби свяст...” Пръв хвърля камък в застоялите води на това нравствено блато на душата на Индже един като че възкръснал от купчината трупове поп, който го проклина. Горещите очи на попа засядат още по-дълбоко в душата на Индже, когато същия ден той бива прострелян от Сяро Барутчията. Така той „проглежда” и вижда колко е злочеста земята, по чиито обрасли с бурени кърища не се чува нито звънът на стадата, нито песента на птиците. Но духовното прераждане на Индже не става изведнъж, гладко, без съпротивата на закоравялата му в злодейства душа. „Индже се гневеше на себе си, че се подгъва и усеща жалост и сред гората от черни кръстове му се привижда, че лежи Пауна и детето му, разсечено от ятагана му.” Логично мотивирана обаче е първата му крачка по пътя на превръщането му в закрилник на народа. Старецът на нивата го възприема на белия кон като паша, като личен юнак, от който се нуждае народът. Това трогва Индже до дъното на душата му. „Добре е да има кой да се грижи за нас -казва старецът - да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!” Признак на духовното извисяване на Индже е първата сълза, която той пролива в живота си. А това става, след като е прочистил пътищата от кърджалии, „хайдути и обирници”, притиснал е спахии и бегове и чува сред зрелите жита песента на жетварките, в която се разказва „как гората и планината плаче за Индже, за да я отърве от хайдути; как милост има Индже за сиромаси”. Не случайно писателят обрисува физическия портрет на Индже именно в онази част, когато вече душата му е разколебана за зверствата и той вътрешно вече е подготвен за своето нравс-твено просветление. „Хубавец е Индже. Със синьо еничарско джубе, светнало от сърма, с червени шалвари... „,”с бърз поглед на орел”, „леко и стройно пристъпва”, „юнашкият му вид и напетата му снага подлудяват кърджалиите”. Цялата му юнашка осанка се допълва от белия жребец, когото той язди величествено като паша, за какъвто го взема старецът. И трябва да отбележим, че за пластичното пресъздаване на образа голяма роля играе и природата. Когато Индже посича детето, авторът ни подготвя, въвежда ни в тая зловеща атмосфера на деянието му с думите: „Посърнали изглеждаха полетата и далеч по планините се влачеха тъмни мъгли. Орляци черни врани се вдигаха с грозен и зловещ грак и замрежваха въздуха.” Не случайно разказът започва с описание на Балкана. Както в народните песни, и тук той е необходим атрибут на хайдушката атмосфера. Йовков използва художествения образ на пролетта като контраст. Току-що пукналата пролет и синята, огряна от слънцето, спокойна и тиха снага на Балкана са в дисонанс с лудото препускане на кърджалиите, които се спускат „като мътен порой”м Бакаджиците и страховито подрънкват със сатърите и боздуганите си.
Заедно с образите на изключителните личности, в „Старопланински легенди” широко място намират и образите на обикновените хора, участващи в Априлското въстание, като тези от „Юнашки глави” например и „На Игликина поляна”. Наистина в тези разкази образите са по-земни, по-реалистични (Милуш е стройният, с черни коси обущар, а дядо Руси е висок, снажен, с бели коси сапунджия), но и те са представени не без романтична обвеяност. Красотата на дядо Руси е чисто нравствена красота - тя се състои в неговата храброст и мъжество: той единствен тръгва из село и околните села да буди мъжете „на оръжие”; радва се като дете на въстанието и единствен се решава да седи навън след потушаването му. А когато вижда главата на сина си набучена на кол, „очите му бяха студени и спокойни”, макар че „земята заигра под краката му”, изтръпва и побледнява, но отрича да познава някой от главите на убитите въстаници. За постигане на по-голяма сугестия в разкриване образа на дядо Руси, Йовков използва като художествен детайл образа на митически одухотворената топола - тя доразкрива неговите предчувствия, мислите му, неоформили се още в съзнанието му. „ Черна и още по-висока изглеждаше тополата...” „Дядо Руси стоеше на пейката...” „в тия минути му идваха най-тежки мисли.” А в момента, когато вижда набучената на кол глава на сина си и сърцето му се свива, „чер гарван беше кацнал на сухия връх на тополата и грачеше”. И разказът завършва пак с нея - тя „разклаща вейки и зашумява”, като че разказва за случилото се. Тя именно предава легендата от поколение на поколение. И още един художествен образ играе важна роля за разкриването на драматичното действие, но вече по-силно персонифициран, превърнат в действащо лице (както и в митичните народни песни), с когото дядо Руси води диалог - това е Балканът. Когато разкрива заговора на въстаниците, „сутринта топ седна на пейката, погледна Балкана и се усмихна: „знаел си всичко - искаше да каже - а мълчиш!” Или пък: „На другия ден той стоеше на пейката и гледаше побелелия Балкан... гледаше Балкана, а очите му сякаш питаха: „Защо направи така? Какво ще стане сега с момчетата?” Двамата - Балканът и дядо Руси, са сродени: след като не познава никой от убитите, „той си тръгна към къщи висок, снажен, а косите му се белееха, както се белеше снегът на Балкана.”
Друг митичен елемент, освен одухотворената топола и Балкана, са поличбите, които народът ни действително е търсил по онова смутно време, из-хождайки от своя патриархален морал, от религиозните поверия на своето време, за да предвиди хода на въстанието. Такъв знак за победата на въстанието селяните виждат в това, че една крава е родила теле с две глави, че месецът се е издигнал бял, а после потънал в кръв, че св. Никола слязъл от иконата и приказвал с момчето и т.н. И най-вече, когато не разрешават на близките да погребат главите на убитите, Додуванекът разказва на дядо Руси, че „като мръкнело и станело тъмно от небето се спуснали кандила... На всеки гроб по кандило. Като звезди...”
Друга главна тема в „Старопланински легенди” е темата за красотата и силата на любовта. Шибил е „висок и снажен, но само как е пременен”: „дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет”. Не случайно беят, прехласнат от неговата хубост, повтаря: „Какъв юнак! Какъв юнак! И после: „Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!” Но не само физически е хубав Шибил. Както и у другите Йовкови герои, и у него има една особена притегателна сила. Той се досеща, че хаберът от Рада е капан - „съмнението като червей загриза сърцето му”. Майка му също го предупреждава: „три дни сеймените и кърсердарят леят куршуми и точат ножовете си. Сучат мустаци и гледат към нас.” И все пак (подобно на древните гърци), той следва докрай взетото веднъж решение. А накрая, когато гръмва първият откос и следва зареждане на пушките, Шибил не прави никакъв опит за спасение, а само скъсва бейската броеница, но продължава да стиска подарения от Рада карамфил в очакване на новите куршуми.
Божура също следва сърцето си и въпреки че селяните я предупреждават, че Василчо е пияница и ще я бие, тя не само, че не се вслушва благоразумно в думите им, но „тия приказки, тая гавра, с която хората я преследваха, я озверяваше:
- Лош бил - говореше си тя сама на себе си със светнали като на вълчица очи - пиян бил. Аз тъй го искам! Да пие. Да лудува. Аз тъй го искам. И нека ме бие, нека ме тъпче с краката си.”
Още по-високо в тая ценностна система стои Тиха („Чумави”), която (когато родната майка избягва от чумавия си син) пристъпва към чумавия си любим и туря главата му на коленете си. При Тиха силата на любовта граничи със съзнателна саможертва.
На друго място силата на любовта се проявява в нейната трайност. У Димитър Крайналията („На Игликина поляна”) тя е едно цялостно, дълбоко чувство, продължило цял живот. Крайналията до последния си дъх е обичал Курта и умира щастливо усмихнат, прислонен на същото това дърво, където е била убита неговата любима.
Но нека се върнем към Йовковия култ към красотата, за да допълним, че по-голяма художествена сугестия той постига при изграждането на женските образи. Красотата през всички времена се проявява като голямо социално качество, но по време на Възраждането тя е ценена от българина като дар божи. Така хубостта на Божура е най-близко до природната красота - „снагата й беше се източила тънка, гъвкава, разцъфтяла като дива шипка”. „И е хубава. Ето каква била косата й, черна като зърна на бъз”- мисли тя за себе си. У Божура има вродено чувство за красота, което се проявява в преклонението й пред красотата на Ганила, в това, че откъсва най-хубавия карамфил и се закичва и т.н. Трябва да отбележим обаче, че красотата на героините на Йовков е не само физическа, но и обагрена със свое нравствено своеобразие. Така във физическата красота на Женда има нещо демонично - за това като че ни намекват плитките й, които са като два разиграни смока. Не случайно баба Ана казва, че Женда, като върви и преде, пуска нишки, с които оплита керванджиите. Нещо тайнствено, демонично, фаталистично има в хубостта на Женда. Първо, като авторова характеристика, ние четем думите: „И сякаш не преде, а разсуква нишки след себе си и отдето помине плете мрежи като паяжина.” „Баба Ана я гледа и клати глава: „Примки е турила на всеки път и пътека - мисли си тя - магия е наляла в чешмата, чумата да я тръшне. „Трети път се появява този художествен детайл - нишката - но този път вече като реалност: „На другия ден Женда излезе от воденицата... И тръгна пак през поляните и запреде. Керванджията беше поправил колата си. След малко той подбра биволите си и тръгна да ги пасе. Вървеше по същия път, отдето бе минала Женда. Сякаш го водеше нишката, която Женда бе разсукала около себе си.”
Освен митологемата - магия, присъща на средновековния народен мироглед, за митологията е характерно населяването на света с безброй различни духове. Това е така наречения АНИМИЗЪМ (от латинското - дух, душа), т.е. вяра в съществуването на свръхестествени сили, управляващи природата и живота на хората. В „Постолови воденици” на Йовков такъв зъл дух се е вселил в Стефановия пръч, който ту боде животните, ту идва във воденицата и като че причината да падне воденичното колело и затисне мъжа на Женда е той. Стефан гледа на него като на нормално животно. Женда обаче се смее, дава му хляб и го примамва, като че да се съюзи с него. Както намеква авторът: „Като видя мъжа си, Женда се посмути, остави пръча и от слънцето, премина в сянката на ореха.” Освен Женда и Стефан, всички останали считат, че в пръча се е вселил дяволът. Ето как го възприема дядо Иван, който отива да види премазания Върбан: „едно пале се притискаше към стената и жално квичеше. До него стоеше пръчът и с все сила го блъскаше с рогата си. Дядо Иван го пропъди и му се стори, че е пропъдил дявол.” Всъщност, Върбан е премазан от камъка, защото се е помъчил да прогони козела. Пръчът е злата сила, която като че сипе злото върху хората. Не случайно той, като действащо лице от началото до края на разказа, непрекъснато се явява и накрая пак тръгва след Стефан към стадото, след като вече си е свършил злодеянието във воденицата...
Същото явление, само че с положителен знак (защото става дума за християнската митология), срещаме в друг разказ на Йовков - „Кошута”. Тук ко-шутата, която гледа хората като че с човешки очи, е олицетворение на доброто и тя се привижда на хората заедно със Света Богородица. Селяните я възприемат като добър знак за своя живот. Ето как авторът пресъздава това: кошутата беше „същата тая, която се беше появила в планината, и за която приказваха вечер жените, когато гледаха пожарите в гората или слушаха да шумят кориите над село. Друг път всичко това им навяваше страх, но сега те гледаха на планината с доверие и се радваха, защото там ходеше кошутата.” Този път лошата сила се е вселила не у животното, а у самия Стефан, който настървено преследва кошутата - „ще речеш, че сокол се е спуснал над врабче”, и на друго място: „Света Богородица е. И някому се привижда като жена, някому като кошута”- разказва Муца. Ето защо цялото село гледа враждебно на Стефан. Но понякога в душата на Стефан владее доброто, а понякога злото. Когато мисли за чернооката Димана, се усеща силен, „обземаше го омраза против хората и макар че беше взел хак от торбите с жито, оставено за мелене, вземаше още по толкоз. Воденицата се повреждаше нещо и той с часове работеше, за да я поправи. Друг път той мислеше за Дойна, разкайваше се. Не мислеше да ходи в планината и да гони кошутата. Сърцето му се изпълваше с доброта и той връщаше обратно в торбите житото, което беше откраднал. Работата му спореше, поправяше повреденото и воденицата тръгваше.” Дойна и Димана са като въплъщение на доброто начало и на злото начало.

•  

•  

• 	ГЛАСУВАЙ ЗА НАС	543210
  	Copyright © 2008 My School BEL - "Dimitroff & Son Company"