За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ЖИЗНЕЛЮБИЕТО НА РАЗКАЗВАЧА В СБОРНИКА „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
Дългите, лениви и спокойни манастирски дни, прекарани сред тишината и покоя на планинската обител, предразполагат „добрият игумен” отец Сисой да се отдаде на мисълта за смисъла на живота и най-сетне да даде гласен израз пред своя слушател на ония въпроси, които години наред са занимавали съзнанието му. Разговорите за доброто и злото, за света, за суетата на живота, за загадката на смъртта са почерпани от бурното минало на отец Сисой. Именно в познанието на света отвъд манастирската обител и почерпаната нашенска мъдрост, както и в дългите усамотени часове над Библията и църковните книги, прояснили душата, се корени жизнелюбието на този свят човек - отец Сисой.
Макар и отдаден на своя Бог, старият игумен живее, наслаждавайки се на дните си. Доказателство за това е неговият начин на живот дори там, в светата обител: „дълги, лениви и спокойни” дни на размисъл, пищни обеди на „чревоугодието” и изстудено вино. Сам отец Сисой признава греховете си - своето „чревоугодие” и снизхождението си към грешните. „Грешният не може да порицава грешните”- говори житейската мъдрост. 1/1 пак тя подтиква отец Сисой винаги да търси оправдание за грешките. Ето защо в своя разказ за младия обущар свети Спиридон старият игумен се опитва не просто да оправдае „грешника” за неговите плътски желания, породени от отправения към красивия женски крак поглед, но и да ни накара да повярваме, че всичко това е естествено и не е никак грешно. Защото свети Спиридон може и да избожда очите си, но другите очи в душата си той не може да избоде. Те отново и отново го връщат към съблазънта и терзаят душата му. Безсмислено е страданието, което сам младият игумен си налага. В този свой разказ отец Сисой твърдо казва не на затворените за истинския свят очи. Старият игумен познава човешката природа и нейния първичен стремеж към красивото. Ето защо той оставя Господ да изкаже своята оправдателна присъда: животът е красив и трябва да позволим на очите си да се наслаждават на красивото.
След своето „дълго и бурно” минало отец Сисой познава и живота - такъв, какъвто е той извън тежките манастирски порти, предпазващи света на мира и покоя. Старият игумен познава доброто и злото и обича живота такъв, какъвто е. Неговата цел като божи служител не е да изкорени злото, а тъкмо напротив - да открие и покаже на хората идеалната хармония, в която съжителстват двете първични начала. В неговите разкази „злото и доброто се преливат и месят в една приятна измама, която поддържа живота и крепи надеждата”. Доброто и злото не могат едно без друго. Границата между тях е толкова незначителна, че оставя впечатлението за една илюзия. А човек поч-ти винаги гони своята илюзия. И в този случай човешкият живот преминава в търсене на доброто и злото, в стремежа да се избегне злото с безкрайната вяра в доброто.
Познанието, до което достига мъдрият разказвач, е съвсем просто: „Ако няма зло, то никой нямаше да знае що е добро.” Не съществува един утопичен свят на доброто. Реалността винаги предлага алтернатива, на базата на която се изграждат мнения и впечатления. Доброто и злото са двата полюса, които със своята отблъскваща сила запазват целостта на света.
И в този свят на доброто и злото хората не могат да бъдат прекалено добри, защото обичат най-много себе си. Не могат да бъдат и прекалено зли, защото се страхуват едни от други. Така е устроен светът. Това е Божията воля.
Отец Сисой запазва своето жизнелюбие и човеколюбив дори след като сравнява човешкия живот с този на нисшите червеи: „Всеки гризе и си прави път според силите си. На това се е научил сам човек, за да се пребори със суровата действителност, за да достигне отново до красивото, до най-доброто, макар и само за себе си. Но да си влюбен в живота, значи да познаваш неговите светли и тъмни страни макар да си склонен да издигаш в култ светлината.”
Пътя до своето жизнелюбие мъдрият разказвач ни открива в „Чорба от греховете на отец Никодим”. Във въпросите на отец Никодим се докосват и онези търсения на душата на отец Сисой, преди да избере правилния път: „Защо избягах от живота? Спасих ли себе си или се погубих?” Може би такива въпроси може да си зададе само един човек, който обича живота! Защо иначе ще нарече отдаването си на Бог „бягство” и няма да бъде наясно дали се е спасил, или се е погубил?
Първичното му жизнелюбие многократно ще го изправя пред въпроса дали спасявайки душата си, не е погубил тялото си. Човек все пак живее на земята и води своя светски живот. Ето защо той има нужда както от душа, така и от тяло. И макар плът и дух да са неразделни, един човек, познал насладите на истинския живот, непрестанно ще се пита може ли душата да тържествува над „влеченията радостни” на тялото. Нещо в него, колкото и верен да е на своя Бог, ще отказва да приеме господството на духа и винаги ще бъде гложден от съмнението. И точно както животът има своята светла и тъмна страна, така и човекът е черно и бяло. Точно в този контраст се крие смисълът на живота и неговата красота.
Старият игумен познава онова авантюристично начало у жизнения човек, което го подтиква „не да улавя птичката, а да гони сянката й”, да гони привидно несъществуващото, създадената от самия него илюзия. На този свят на човек не му е чужда дори „греховната” фантазия, „изострена като игла, с която той често боде истината и оттам текат капки кръв, които го възбуждат към прекрасната, измамлива и сладка лъжа”. Отец Сисой не открива нищо греховно в полета на духа към чудната страна на фантазията. В тази страна истинският жизнелюбец, освободен от неволите на живота, се отдава само на красотата, макар и лъжовна: „Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен”-ще направи своя извод старият игумен и по своему ще утвърди благородната лъжа, която цели да направи живота на хората по-хубав и по-приятен, за да може човек да живее, а не просто да съществува.
Ведрото отношение на разказвача към живота откриваме още веднъж и в разказа „Една обиколка на свети Георги”, където е утвърдена необходимостта от любов между мъжа и жената. Не можем да наречем влюбен в живота човек, който не взема отношение по въпроса за любовта. Та какво е животът без любов?! Просто едно просъществуване. Ето защо дори светците проповядват любов, съобразявайки се с природата. Свети Георги изпраща пчелица, подир нея пеперуда и гъсеница, за да отвори „скованите сърца” на влюбената двойка, да я включи в извечната игра на природата. Самият той „усмихнат се забавлява”, а слънцето се е скрило, за да даде възможност на влюбените да останат по-дълго сами. Дори нещо повече, светецът не просто наблюдава, а дори постила „голямата си, плътна пурпурна наметка” върху росната трева, върху която „падат” прегърнати момъкът и девойката. Тази тяхна любов дарява „божествена радост” дори на полето и дава нова, живителна сила на слънцето. Своето жизнелюбие отец Сисой показва най-ясно в разказа „Веселият монах”, последният от сборника „Под манастирската лоза” - един великолепен завършек на неговите анализи върху живота и приятелски настроени проповеди. Невъзможно е да не бъде направена аналогия между образа на отец Сисой и монаха Еникий. Сякаш отец Сисой за последен път се превъплъщава в образа на веселия монах. Той е весел „по Божие повеление” и пак по Божие повеление той иска да напусне манастира, да замени служенето на Бог със служенето на хората. Неговото жизнелюбие е достигнало крайната си точка - един Божи служител се превръща в един човешки служител. Хората имат нужда от него. Той ще им свири и пее, ще им носи смях и радост и ще ги направи по-добри, защото, когато човек е щастлив, той е по-добър, а като е по-добър, няма да стане лош. Еникий има едно желание - да по-развесели хората, да ги запознае с живота, да ги накара да му се насладят и да го обикнат. „Мрачните, омърлушени, уморени от труда” лица, „застарелите от липса на радост младежи” и „пребрадените като вдовици моми” не са угодни Богу - се опитва да ги убеди „веселият монах”. Той ни кара да обърнем отново поглед към извечната природа, кипяща от енергия за нов и радостен живот - „зелените ниви”, „прошарените с цветя ливади”, „отрупаните с цветове дръвчета”, „радостните мушички, пеперуди, пчелички, растения и цветя”. С тяхната радост те славят своя сътворител. Цялата ликуваща природа предразполага човека да разтвори душата си, сърцето си и да вдиша с пълни гърди от живителния въздух на радостта и щастието. Защото само изпълненият с положителни емоции човек може истински да слави Бог, отблагодарявайки му се за това, че го е създал, за да живее един щастлив живот.
Еникий ще завърши своята последна проповед, отправяйки хората по домовете им, за да облекат най-празничните си премени и да се хванат на хорото. Това хоро, тази игра на хармонията между духа и тялото ще ги пречисти, блажената умора ще ги накара да забравят неволите. Хората ще играят, а Еникий ще свири и ще пее своите песни, онези „цветя, които растат в душата на човека по Божие вдъхновение - венци от най-чисти думи”.
Тези негови песни, в които се крият думите на мъдрия разказвач, ще покълнат в душите на хората. Песните, в които се възпява човека на черното и бялото, живота на доброто и злото, любовта и фантазията, приятната измама, ще утвърдят завинаги необходимостта от това да се опознава живота, за да може истински да се обикне. Именно в способността да се черпи с пълни шепи от насладите се крие разликата между това да живееш и да съществуваш. Изказани от устата на един свят човек, тези извечни максими престават да звучат така греховно, както са ни звучали доскоро. Отец Сисой ни открива един нов, неподозиран от нас самите свят и ни завещава макар и частица от своята житейска и библейска мъдрост, с която да живеем пълноценно в новооткрития свят.
