За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ОСНОВНИ ИДЕЙНО-ЕСТЕТИЧЕСКИ И ХУДОЖЕСТВЕНИ ТЪРСЕНИЯ В СБОРНИКА РАЗКАЗИ „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
Елин Пелин е всепризнатият сладкодумец в българската литература, нейният „благолаж”. Творчеството му влиза в достоен диалог със своето време, търсейки и откривайки истините за човека, света, битието. Но Елин Пелин не е социален хронист, а народопсихолог, който се взира в изконната духовна атмосфера и моралните измерения на битието, в човека като най-висше творение на природата. Творецът прониква в душевността на героите си, във философията на живота, в повторяемостта и логиката му. Според него, човешката съдба е синтез от закономерност и случайност, предопределение, което трябва да се приема така, както това са правили предците. Представите на Елин Пелин за света и битието са като за изпитание и предизвикателство, за изключително витално, жизнено устойчиво, вълнуващо преживяване. Може би затова разказите му често звучат като „приказки за възрастни”. Традиционно е схващането, че Елин Пелин е „селски писател”, но колкото и да е вярно това твърдение, то повече отнема, отколкото придава характерен облик на твореца. Тънкото, наблюдателно и точно око на писателя оглежда с интерес заобикалящия го свят и открива не само видимите, реални измерения на битието, а отива и отвъд реалността, в света на загадъчното и непознатото, легендарно-притчовото. Ориентирането на твореца към тези тематични територии не е литературен експеримент, а промяна на интереса му от греховния човешки свят към християнските селения, където светците са истински господари.
Повече от двадесет и пет години Елин Пелин „наслагва” прочутия, проблемен и будещ спорове цикъл „Под манастирската лоза” (1909-1936). Разтегнатото време на създаването привнася особен смислов, идеен и философски акцент на сборника, защото отразява промяната на личностните възгледи, етапите в творческото развитие на Елин Пелин и своеобразната еволюция на българската литература през периода. Този факт подпомага възприемането на цикъла като един завършен белетристичен модул, но и допринася за обяснението на някои противоречия от структурен и идеен аспект.
Първите два разказа (от общо единайсетте) са създадени по време, когато Елин Пелин школува таланта си в сянката на прочутия със смеховата си култура вестник „Българан”, а последните бележат годините, когато Елин Пелин е почитан майстор на разказа, сладкодумец-класик. В „Под манастирската лоза” се разказват притчи за любовта и греха, за светиите и дявола, шепнат се забранени, но привлекателни истории за свети грешници и грешни праведници. Елин Пелин не е религиозен човек в буквалния смисъл, но това не му пречи да има усет към християнската проблематика, която вълнува хората отколе. Нещо повече, той доосмисля и доразвива легендите с фолклорен и богомилски „произход, които обясняват космогонията, търсят отговор на християнски и общочовешки постулати. Интересът към тази литература е подет от Николай Райнов, но Елин Пелин я извежда на ново равнище, което пък, успоредно с времето на създаването на „Под манастирската лоза” Йовков дообогатява чрез своите забележителни „Старо-планински легенди” (1927 г.). Цикълът провокира читателското въображение с проблемите за любовта и светостта, за греха и възмездието, за праведността и изкушението, за изпитанието да бъдеш жив човек. „Под манастирската лоза” е възторжен, ренесансов, жизнелюбив размисъл и опус за вярата и човека, за радостта и насладата от земните радости, за удоволствието от човешкото съществуване.
Единайсетте разказа условно могат да се обособят в два идейно-тематични пласта. В половината творби авторът руши християнско-религиозния аскетизъм, като му противопоставя радостта от живота. Тези разкази пародират християнската догма, доближавайки се и олицетворявайки смеховата култура на вестник „Българан”. Те провокират читателското съзнание, внушавайки, че никакви религиозни догми не могат да възпрат естественото, природното, човешкото и че то не конфликтува с вярата, даже напротив. Жизнелюбието, вкусът към земните наслади, стореното добро, хедонизмът -това също е животът. Догмата е норма, задължение, но животът е радост, веселие, изпитание, грях и възмездие. Останалите разкази от цикъла представляват патетични притчи за истинските светии и са своеобразна възхвала на праведността.
В „Под манастирската лоза” героите са светци, свещенослужители и само в редки случаи - мирски лица. В тяхната принадлежност към една християнска територия предварително е заложен отказът от тленното, земното. Тези герои представляват особени морализатори, които носят функциите на идейната насоченост. Мястото на действието не е конкретизирано и тази условност както на тематично, така и на проблемно равнище е сведена до обичайното, често срещащото се. Предпочетеният жанр - легендата, притчата обуславя и особеностите на цикъла. Сюжетът е сравнително условен, функциите му не са определящи. Композицията е предпоставена, диалогът е илюстративен, а не комуникативен, пейзажът, характерен за Елин Пелин, почти отсъства. Цялата тази условност придава на сборника „Под манастирската лоза” характерна притчова иносказателност, носеща белега на едно ново, непознато, но художествено убедително постижение в българската литература.
Основните проблеми в цикъла са за доброто и злото, за връзката между душата и тялото, между небесния и земния живот. Проблемът е моралистичен и лесен отговор няма. Вероятно такава е и нагласата на Елин Пелин, защото прочитането на цикъла оставя читателя с убеждението, че творецът задава въпроси, без да дава готови отговори. Всъщност всеки от разказите носи морален и идеен императив, но творецът не го налага нравоучително, дидактически. В тази плоскост отделните разкази могат да се възприемат като самостоятелни творби, но и като един мъдър, философски задълбочен и художествено издържан размисъл за човешкото битие, за съдбата, за хората и тяхното съществуване, което често представлява своеобразна бърканица от „черни и бели зърна”, където не праведността е цел, а мъдростта, себепознанието, убеждението, че животът трябва да бъде съдържателен както за отделния човек, така и за. другите. Така сладкодумецът Елин Пелин неволно повежда читателите към първообразите, мъдростта и светостта на Библията, защото, „който трупа познание, трупа тъга” (Еклесиаст), внушавайки, че тъгата, равносметката са задължителна част от земния път на човека.
Въвеждащият разказ в цикъла „Под манастирската лоза” е „Отец Сисой”. Авторът скрива името на манастира точно заради условността, но героят наподобява библейския мъдрец Авраам, прислонил се под тежката сянка на ливанските кедри. В манастирското лоно, сред тишината и усамотението, човек може дълго да размишлява върху живота, своя път, праведността. Умереният във всичко отец Сисой не се лишава от земни радости, общува с обикновени люде и не се счита за светец. Той знае, че човешките грешки са неизбежни, но вярва в космическата мъдрост, признавайки, че самият той страда от недостатъци. Отец Сисой формулира кода за разчитането на останалите разкази. Щом праведниците признават, че са грешници, какво остава за хората? Точно тази мисъл е истинският ключ за разгадаване на мъдростта, заложена в цикъла.
Елин Пелин умело въвежда и „светите застъпници” от едноименния разказ, като руши аскетизма отвътре. Несъответствието между догмата и нейните носители е очевидно. В религиозното си заслепение светиите са готови да поискат от Господа човешкото зачатие да става чрез невинен поглед. Смешното в ситуацията се поражда от християнската условност, според която всички светци, преди да станат такива, са били грешни хора и най-добре трябва да познават земния живот. И кой знае как би свършило всичко, ако не се намесва свети Йоан Златоуст. Напомнянето му, че чорбата е безсолна, вразумява самозабравилите се светци. Те разбират, че земните радости и наслади са солта на живота, че хората нямат нужда от забрани и догми, защото това противоречи на божията мисъл и промисъл. Не насладите от дивота, а стремежът на човека към красота и себепознание, към истина и просветление, осмисля грешния му земен път. Така, привидно пародирайки с християнски и религиозни постулати, Елин Пелин внушава тънката авторова идея - не съвършенството, а мъдростта, разумът и мярката правят човека „праведен грешник”.
В този план великолепна авторова находка е разказът „Изповед”. При престарелия изповедник Никодим идва странен овчар, облечен в кожи, вързал за краката си звънчета, за да предупреждава буболечките, че може да ги стъпче. Диалогът между пастира и божия служител по някакъв смешен начин размества обичайните места на нещата. Пастирът е простодушен, естествен, истинско дете на природата. Там, в дебрите на планината, героят следва естествените пориви на душата и тялото, ненаучен какво е грях и какво не бива да прави.
