За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ПОД МАНАСТИРСКАТА ЛОЗА”
ХУДОЖЕСТВЕНИ ПОСЛАНИЯ И ОБРАЗНА СИСТЕМА
„Под манастирската лоза” разрушава затвърдената представа, че Елин Пелин е ,художник на българското село”. Творбата тематично е отдалечена от битовото ежедневие. Поставени са универсални общочовешки проблеми за изначалната връзка между добро и зло, между душата и тялото, небесния и земния живот. Мястото на действие в 11-те разказа, съставящи проблемната цялост на сборника „Под манастирската лоза”, е колкото условно, толкова и конкретно рамкирано от символния образ на манастира, предразполагащ. човека към размисъл. Разказите имат нравоучителен характер, макар че са антидидактични. В тях присъстват притчата, легендата, приказката с поучителен край. Те защитават мъдра, жизнеутвърждаваща философия. Внушават, че светът и човекът са божествени като ценностни категории. Затова човек трябва да пази, да умножава в делата си божествеността, а не да я променя. Изпадането в крайности е неприемливо, небогоугодно и наказвано.
Идеята, че изборът и каноните се определят от Бога и никой няма право да се противопоставя чрез своето разбиране за правилност и подреденост, е внушена чрез персонажите. В този смисъл Елин Пелин създава герои, носещи послания. В по-голямата си част те са светци или свещенослужители и в редки случаи мирски лица. В тяхната предварително зададена принадлежност е заложена идеята за отказ от земното и тленното, но въпреки че са носители на стремежа към духовното и вечното, те са битово приземени. Чрез ситуациите и взаимоотношенията, в които Елин Пелин поставя персонажите, се доказва, че в своето усъвършенстване човешката душа се стреми към небесния мир. Този стремеж обаче би се оказал безплоден вън от тялото и извън всекидневието. Отчуждена от хората, човешката душа не би постигнала своята цел. Божията мъдрост, според Елин Пелин, е в търпимостта към човешките слабости, в мъдрото приемане на логиката на природата и живота, в снизхождението към „греха”, който извира от човешкото жизнелюбие.
Героите в цикъла разкази са обединени от службата пред Бога. Но между героите светци можем да различим два типа, според Михаил Неделчев: „първия: тези, които бяха присвоили светостта, опитваха се да налагат норма на околните и бяха наказани за това, т. е. мнимите светци; втория - доверениците на Бога, които наистина познават високия смисъл. Освен Св. Георги, това е и Иван Златоуст, който произнася заключителните думи в „Светите застъпници”. „ При първия тип - героите (светци и свещенослужители), присвоили светостта и изживяващи се като критерии за налагане кое е добро и зло, Елин Пелин не следва житийната формула за създаване образа на светец - земен човек, извършващ богоугодни дела, отказващ се от греховното, преобразяващ се, което довежда до канонизиране. При втория - доверениците на Бога, светците (в „Светите застъпници”), Елин Пелин приземява техните образи и отнема светостта им, развенчава я, натоварвайки героите с постъпки, мисли, оспорващи тяхната святост и безгреховност. Чрез първия тип герои творецът доказва идеята, че човек е божие творение и не може да бъде съдник и критерий за изначалните категории - добро и зло, святост - грях, възвишено - ниско, спасение-гибел, персонифицирани в лицата на Бога и Дявола. Чрез втория тип герои утвърждава идеята за тържеството на жизнелюбието, на любовта, на естествеността на съществуването. Образите на мирските лица в разказите доказват, че човек може да бъде близо до Бога, дори да не е негов служител, изпълнявайки неговите повели. Всеки човек е „божие творение”, дарено с любовта и закрилата на висшата сила, и не трябва да й се противопоставя, присвоявайки си правото й да ръководи и определя ценностите на съществуването.
Героите в разказите, въпреки че са носители на конкретни имена и положение, че имат своя история, не са герои-типове или характери; те са неопределени, имперсонални, тъй като чрез техните образи и поведение, чрез предварителната им зададеност се внушава конкретно послание. Чрез тях Елин Пелин доказва, че човек, в стремежа си да достигне духовно съвършенство, не трябва да се отказва от телесно съществуване, смятайки го за греховно, защото по този начин противоречи на Бога и нарушава изначалната си същност - съвкупност от дух и материя, от добро и зло, от святост и грях. Човекът е създаден да изкупва с живота си чрез страданието греховете, но не тези, Които сам смята за грехове. Между греховете на първо място стои първородният грях на зачатието. Именно този въпрос обаче Елин Пелин тълкува по различен начин, доказвайки чрез своите герои, че зачатието не е грях. Разказът-рамка „Отец Сисой” въвежда в проблематиката на сборника - за светостта и греха, за доброто и злото. За себе си отец Сисой отсъжда: „ - Недостоен съм по две причини - по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните.” И така се поставя темата за това кое е грях. Първият разказ „Светите застъпници” разглежда проблема за зачатието и греха. В този разказ светците, реални персонажи от Библията - св. Григорий Богослов, св. Иван Златоуст, св. Петка, св. Василий, св. Теодосий и др., са представени на църковен събор, който трябва да поиска от Господа „зачатието на хората да става чрез невинен поглед, а не чрез телесно побесняване”, но вместо това светците се разобличават. Оказва се, че много от тях са грешни и нямат право да съдят другите. Приземявайки ги, Елин Пелин развенчава светостта им. Изводът за зачатието, изкушението, страстта и греховността писателят поставя чрез думите на разбойника, разпнат с Христа, който не присъства в списъка на светиите: „не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.” А св. Иван Златоуст затвърждава идеята, че не може да се промени създаденият от Твореца-Бог ред: „Да бъде, както бог е наредил, и греха, който дяволът хвърля със зачатието, да го изкупим с покаяние. И нека земний подвиг на човека да бъде стремлението на душата към бога чрез красота и истина.” Темата за греха е продължена в „Очите на свети Спиридон”. Тук героят е създаден светец, но той само е присвоил светостта, защото обратно на героите от житията, които на младини допускат грехове, а после духовно се прераждат и чрез вяра и молитва ги изкупват, св. Спиридон се отказва от греха. Той му се противопоставя, избождайки очите си, лишавайки се от телесното, за да запази своята непорочност, своята духовна чистота. Но аскетизмът му се оказва излишен. Грешката му е, че сам иска да изгради критерии за това кое е грешно и кое е праведно. И когато разбира и приема, че трябва да има единство между душата и тялото, когато природният закон е в съзвучие с божествения, тогава Бог му връща зрението. Наместник в божиите закони и изживяващ се в ролята на съдник е и св. Христофор от разказа „Огледалото на св. Христофор”. Героят е обладан от идеята да се бори с всяко зло, да бъде „защитник на правдата и истината” и да изкоренява човешките слабости. Той налага правила и от позициите на силата решава кое е добро и кое е зло. Мислейки си, че извършва добро, св. Христофор „изземва” функциите на Бога и с насилие раздава правосъдие. Заради фанатизма му Бог го наказва със „зъл кучешки образ” - олицетворение на непримиримата му борба, изродила се в насилие. Преображението на героя преминава през страданието. С извършването на добро и на най-лошия престъпник, укротявайки гнева си, св. Христофор възвръща образа си. Елин Пелин внушава идеята, че и най-лошият може да се прероди чрез доброто: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия.” Отново е доказано единството на душа и тяло. Те са огледални. Прекрасността на божественото (духа) се отразява и проявява в прекрасността на телесното. Ето защо очите (на св. Спиридон) и огледалото (на св. Христофор) се превръщат в символни, взаимно заменящи се, наличности. Обезобразявайки тялото си, човек обезобразява душата си; обезобразената душа погубва божествената прекрасност на тялото. Елин Пелин отрича прекомерността, отнема светостта, развенчава я. Писателят утвърждава жизнеността, жизнелюбието, естествеността и почитането на божите закони, а не сляпото им служене. Подобен на св. Христофор е образът на фанатизирания проповедник на доброто от „Пророк”, който „изземва” ролята на Боза и с гняв и злоба иска да постигне абсолютното добро. Той не може нравствено да се прероди, защото открива в земния живот само зло, хората го намразват, а Христос като милост го вкаменява. Елин Пелин внушава чрез думите на Иисус библейската мъдрост, че божиите заповеди трябва да се спазват не с гняв, а смирено: „- Не ме познава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми.” За самоприсвоената святост говори творецът и в „Занемелите камбани”. Свещеникът отец Йоаким от Жрелинския манастир пренебрегва вярата и службата пред Бога, съсредоточавайки вниманието си само върху подредеността, порядъка, материалната подготовка и желанието си да спечели благоразположението на високопоставени гости за празника. Като израз на върховна справедливост, Бог отказва в спонтанния жест на бедната жена - „малката игличка със синьо топченце накрая”, забодена на „новото копринено перде” като дар на Богородица, най-искрената вяра и застава на нейна страна, изпращайки чудо - замлъкването на камбаните. На порядъка и аскетичния педантизъм е противопоставена свободата. Отново е изобличена прекомерността.
В разказите „Изповед” и „Жената със златния косъм” героите са далеч от каноничната святост. Те са мирски лица, но са свети хора. Младият овчар от „Изповед” разбира като грях отнемането на живота на животинка в гората и затова си е поставил звънчета на краката. За него любовта не е грях, както не е грях, че е мъж. А в думите на изповедника Елин Пелин открива мъдра истина и доказва, че човек може да е много по-близо до Бога, дори и да не е светец или свещенослужител: „Тоя човек е може би по-близо до божията истина. Той живее под сами звездите.” Плътската любов не е грях, тя е природен закон, благословен от Бога. Това доказват и разказите „Жената със златния косъм” и „Една обиколка на свети Георги”. Висш смисъл на съществуването става подчинеността на естеството, единството на дух и материя.
В „Една обиколка на свети Георги” Елин Пелин показва, че светецът прави това, което Господ забранява на Адам и Ева в Едемската градина - дарява с очи един за друг момчето и момичето, т. е. помага им да се познаят, да се погледнат. Изпращайки пчелицата при двамата млади, св. Георги привлича вниманието им, „едва тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите”. Сетивният взор дава отражение върху душевния. Това, което човек вижда и възприема, поражда у него усещания: „Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше...” Елин Пелин възпява младостта и любовта и дарява героите си с щастие. Любов се поражда и между Павел Блажения, „преминал в години ерген, градски шегаджия”, и вдовицата Смарайда, която „имаше бяло, хрисимо, набожно лице и срамежливите очи, навикнали да гледат повече надолу” („Жената със златния косъм”). Сведеният поглед е сякаш поредният пример за бягство от греха, за отказ от сетивен взор. Ограничавайки, контролирайки сетивния си взор, Смарайда запазва и душевния си взор, т. е. като не се заглежда, не познава мъжете, тя не изпитва желание към тях: „помирена, нищо не желаеше, нищо не мечтаеше и никъде не излизаше”. Проглеждането е свързано с познанието. Това, което кара Смарайда „да повдигне очи едно стъпало по-нагоре”, е мълвата за „златния косъм”, който тя има. Тази мълва засилва порива към откриването на непознатото, към разголването и Павел Блажения се оказва подвластен на този порив. Той отива да чисти гъсениците и остава да живее със Смарайда, открил любовта. Налага се внушението, че никой простосмъртен не подозира какво става в душата му, докато не остане насаме с нея. Измамно е впечатлението, че човек е подвластен на погледа, който тегли към похот. Душата на човека е божественият му глас и човек е подвластен на нея. И затова Павел Блажения, който води списък на всички жени, „роби на плътските въжделения”, но не е виждал Смарайда, а за нея само „другарите му казваха”, остава при нея. Нещо кара героя, на когото му е по-приятно „не да улавя птичката, а да гони сянката й”, да остане при Смарайда. И това не е любопитството, защото Павел е свикнал да проверява всяка информация, заложена в списъка, което „му правеше удоволствие, както играта на детето”. Мълвата, слухът, който поражда друго отношение към Смарайда, а и друго настроение у самата нея, „приличаше на лъжа, в която всички повярваха”. Списъкът, който попълва Павел, е не просто документ, нито измислица, Въпреки че някои истории са доукрасени и фантазирани от него. Той не е основната му цел, а поредното доказателство за човешкия стремеж да се - избяга от сивото ежедневие, да се развие фантазията, да се създаде настроение, да се събудят човешките чувства. Неслучайно мълвата „донесе нещо празнично”, а „хората се оживиха и някак си пораснаха...” Оставайки при Смарайда, Павел превръща лъжата в истина и сякаш доказва Елин-Пелиновата мисъл: „Една чиста истина прави живота по-спокоен, една хубава лъжа го прави приятен. „Чрез този разказ, както и чрез „Една обиколка на св. Георги” и „Веселият монах” Елин Пелин внушава, че любовта е висше благо.
Поредното доказателство, че е достатъчно човек да живее според божиите закони, да бъде изпълнен със смирение и вяра и ръководен принцип в живота му да е любовта и доброто, е образът на веселия монах Еникий от разказа „Веселият монах”. Героят е служител на Бога, но не („светец или мъченик, записан в календара) Еникий намира своето призвание не горе, планината, в манастира, а сред хората. Любовта му към природата, животните и хората успява да спечели човешките сърца да им вдъхне надеждата и любовта, от които всеки човек се нуждае, да направи живота им по-смислен. Еникий остава много по-близо до Бога точно когато слиза от манастира сред хората в селото. Мотивът за греха в този разказ се свързва с убийството, Еникий убива с ритник Дявола. Отново е представена вечната борба между доброто и злото. Това е мнимо убийство желание да се превъзмогне злото, да се надвие изкушението. Дяволът продължава да следва Еникий, който достига до „знамението”, характерно за житийната схема. Невъзможността да се убие Дявола, сякаш доказва невъзможността да се унищожи злото, защото тогава би се нарушил; хармонията, състояща се в противоборството между добро и зло, а ако тази борба се прекрати, то ще се обезсмисли човешкото съществуване, защото човек е създаден, за да греши, за да се бори, да изкупва греховете си.
Разказът „Чорба от греховете на отец Никодим” кореспондира с въвеждащия разказ-рамка. Образът на разказвача отец Сисой присъства отново. Чрез историята за отец Никодим е въведен проблемът за добро и зло и е внушена идеята, че човешкото битие е двойствено и че доброто и злото вървят ръка за ръка. Бяло бобено зърно, т. е. простим грях, определя отец Никодим за съмнението си: „... и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?” Развенчавайки светостта на отец Никодим, Елин Пелин утвърждава идеята, че човешкото съществуване е съвкупност от добро и зло, от дух и материя, от грях и възвишеност.
Със сборника разкази „Под манастирската лоза” и чрез образите на героите Елин Пелин отрича религиозния фанатизъм, прекомерността, противопоставянето на божиите закони и утвърждава жизнелюбието, любовта, естеството, естествеността. Внушава житейска философия и открива красотата на обикновеното в живота. Сборникът е своебразна апология на добродетелта, на търпимостта. „Под манастирската лоза” утвърждава и съчетава добродетелното християнство и ренесансовото жизнелюбие. Хедонистът Елин Пелин защитава природосъобразния начин на живот, а творбата му се превръща в апотеоз на доброто, на любовта и природата, на човека.
