Големият български писател Елин Пелин ни е оставил безсмъртни шедьоври в областта на художествената проза. Тяхното необикновено идейно-емоционално въздействие до голяма степен се дължи на особената роля на пейзажа, в това число и на забележителните символни образи.
Писателят избягва да характеризира пряко психическото състояние на своите герои. И въпреки това читателят вярно долавя какво те мислят и преживяват. Именно прекрасните природни описания са неповторимият транслатор на вътрешния глас на героя. „Пейзажът е там и тогава - пише Искра Панова, - където и когато трябва да заговори „вътрешното” Природата в творбите на Елин Пелин не е бездушен декор. Тя е персонифицирано отражение на мислите и чувствата на героите. Ето например Павел от повестта „Гераците” след дълго отсъствие се е завърнал в родното си село. Дядо Йордан Герака е радостен и умилен от неочакваната среща със сина си. Ведрият утринен пейзаж дискретно разкрива бликналата радост и надежда в неговата душа: „Зад гористите върхове на изток се показа слънцето, олетите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята.” Елин-Пелиновият пейзаж се появява при основните моменти в чувството, а не в действието. Затова с пълно основание можем да го наречем лиричен пейзаж.
Думата символ е от гръцки произход и означава предмет или действие, което служи за условен знак на нещо. Символизацията е атрибут на нагледно-образното мислене и е характерна за един по-примитивен етап от човешкото развитие. Конфликтът и диалогът между образ и понятие поражда всеобхватната символност на Средновековието. „Символът е основното средновековно средство за познание, ключ към всички врати - пише Петко Иванов. - Всяка вещ е символ, а вселената и книгата са подреденост от символи, чрез които може да се опознае ако не самото божество, то поне, което то не е”. Българският фолклор изобилства с образи символи: жива вода, вълшебна пръчица, вълшебен пръстен, дърво на живота, разковниче, птица на щастието и мн. др. Например във вълшебна приказка от Пазарджишко се разказва за един беден козар, който с помощта на благодарен орел намира дървото на живота и успява с клонка от него да излекува болния цар. Битът и обредната система на нашия народ са изпъстрени с много символи. Да си спомним за бъдника в огнището на Бъдни вечер, за символичното свързване с платно на младоженците по време на венчавката, първоначалното говеене на снахата пред свекъра и свекървата и др. Християнската религия борави с редица символи, най-важните от които са Св. Троица и кръста.
Съществено място в прозата на Елин Пелин заемат образите символи на отсечените дървета, калта и звездите. Кои техни общи белези ги открояват сред останалите елементи на пейзажа? Преди всичко това е акцентът, който поставя върху тях самият автор. За стария бор в двора на Гераците Елин Пелин споменава пет пъти, за върбата в разказа „Нане Стоичковата върба” - девет пъти; за калта („Кал”) - седем пъти; за звездите („Спасова могила”) - пет пъти и т. н. Символите в Елин-Пелиновите творби имплицитно съдържат основната идея. В повестта „Гераците” виждаме как се разрушава задругата, която е била стожерът на патриархалния селски бит. Умира отсечен и величественият бор - нейният достолепен символ. Затова емблематичността е втората иманентна черта на образите символи. Тези обекти често са в полезрението на литературните персонажи, които ги възприемат именно като условни знаци на нещо друго, скрито и значимо. Тази рефлексия е исторически унаследена през вековете. В нея се откриват древни езически вярвания и представи. Например и сега у нас совата все още се смята за нечиста птица, която прокобява близка смърт. За кичестия бор в двора на Гераците писателят отбелязва, че е бил „тяхното семейно знаме”, с което са се гордеели. След идването си в село Павел по навик поглежда към дървото, но вече с безстрастен поглед: „...зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор...”
Дървото е проявление на цялото, синтез на небето, земята и водата5. Затова от векове отсичането на дърво се е схващало като нарушение на установената хармония в природата. Във фолклора на много народи срещаме дървета, които са хоминизирани (в тях живеят дриади или пък са омагьосани хора). Елин Пелин разказва за три отсечени дървета. В повестта „Гераците” Петър отсича големия бор. Според традиционната симво-лика, борът означава жизненост, плодовитост и безсмъртие5. В края на XIX и началото на XX век в българското село проникват капиталистически отношения. Отмира типичното за миналото голямо семейство, което е приютявало под един покрив представители на няколко поколения. Борът от „семейно знаме”, обожавай от дедите, сега вече е ненужен, пречи на хармана и рухва под безмилостната брадва на Петър. Символната семантика на бора се изгражда от изрази, които наблягат на неговата святост (донесен е от околностите на Рилския манастир) и уникалност (единствен е в цялата околия). Актът на отсичането събужда алюзията за убийство, обричане на безплодие и за светотатство.
Върбата символизира силата в слабостта, защото е жилава. Нане Стоичко от безсмислено твърдоглавие поваля чудната върба с дванадесетте щъркелови гнезда. В новите социално-икономически условия някои селяни (като нане Стоичко) не могат да се приспособят, да проявят адаптивност и затова са обречени на гибел - това е посланието, което носи смъртното посегателство над дървото.
Дъбът е символният знак на силата, дълголетието, човешкото тяло, а в християнската митология - на силата на Иисус Христос, когато е в беда, на непоколебимостта във вярата и добродетелността, на кръста. Еньо от повестта „Земя” отсича дъбовото дърво, за да прикрие с него ужасното си братоубийство. Това говори за пълното погазване на християнските принципи, за разрушителната стихия на пъкленото. Братоубиецът се превръща в изчадие на ада.
В безумното отсичане на сакралните дървета виждаме една интересна образна метафора. Жертвите-дървета са пределно олицетворени и обратно - похитителите - дехуманизирани (анимализирани). Върбата има „месо”и „могъщо тяло”, което се затриса ..от болки и петте грамадни разклонени братя” притреперват в „предсмъртни мъки”. Клоните са като братя и страдат. В повестта „Земя” дъбът трепери и скоро се навежда на една страна. Повалянето му е характеризирано като сгромолясване. Експресивните глаголи в двете описания удивително напомнят за жестоко човешко убийство. Секачите обаче са загубили своя човешки лик. Леността е направила Стоичко „спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят”. А когато той крещи свирепо на децата, ушите му шават (намек за животинско, магарешко, дяволско). Лицето на Петър е „небръснато, обраснало с четина до очите, мустаците увиснали, избелели по Върха като класове” (четината поражда асоциация за свиня).
Подобно очовечаване на дървото се среща в старогръцката митология и в българските фантастични народни приказки. Например в мита за царя на Тесалия - Ерисихтон, който не зачитал боговете, се разказва как веднъж решил да отсече един столетен дъб в свещената гора на богинята Деметра. В дъба живеела дриада. Ерисихтон забил брадвата си в дървото. Тежък стон се разнесъл от вътрешността на дъба. Плиснала кръв от кората му. Паднал дъбът и с него умряла дриадата. Разгневена, Деметра жестоко наказала Ерисихтон с неутолим глад. В народна приказка от Пазарджишко пък се разказва за един боринарин, който отишъл в гората да сече борина. Ударил той с брадвата си един стар пън, който започнал да пъшка и да охка. Оказало се, че боровият пън бил една царска дъщеря, омагьосана от зла вещица.
През вековете калта е била смятана за символ на примитивния и порочен човек. Затъването в кал е израз на отдаване на порока, изпадане в безизходица. Надцеляването на порочното означава господство на плътското, за сметка на духовното, в живота на човека. Учителят Никола Нонин („Кал”) е пренебрегнат от любимото момиче. Той е млад и интелигентен, но му липсва воля за действие, за да се устрои в живота. В едно общество, което се движи от грубия материален интерес, за такива като него няма място. Образът на калта разкрива терзанията му. За него животът е отчайващо невъзможен като тази „ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал”. За да оцелее, той трябва да се научи да живее като другите, по законите на баналното в живота, т. е. също да потъне в лепкавата кал на порока. В думите на Славкиния жених иносказателно се загатва за безнадеждното състояние на слабоволевия учител: „Собствено... пътеки няма... „Тежкото икономическо положение, в което изпада някогашният беден селянин, също е показано чрез образа на калта: „Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал” („Андрешко”). За да просъществува физически, малоимотният селянин е принуден да прибегне до порочни средства, като измамата. За да се спаси, Станой ще трябва да укрие житото си.
Според традиционните представи, звездите означават присъствието на божественото, вечното, не-умиращото и надеждата. Когато Иисус Христос се ражда, на небето се появява Витлеемската звезда. В разказа „Спасова могила” сиянието на звездите разкрива вярата и надеждата на болния Монка, че Бог ще му помогне да оздравее. Той ги възприема като мили и добри деца („...една до друга трептят звездички мило и хубаво, като живи детски очици”). Откраднатото мимолетно щастие на Свилен и Милена („Край воденицата”) струи от трептящите „светли звездици”. „Непримиримите звездици” по небето в разказа „Кумови гости” са като палавите младоженци, отдали се изцяло на своята луда любов. Деминутивните форми на съществителното („звездици”, „звездички”) в посочените разкази изразяват обич, топлота и съчувствие.
Изборът на художествени средства при изображението на символните обекти се обуславя от тяхната метафорична същност. Калта е обикновено в покой, тя спъва живота и затова нейното описание е предимно статично. Елин Пелин постига това с епитети - общо десет на брой, като от тях се повтарят „гъста” и „лепкава”. Отсичането на дърветата е своеобразен акт на убийство, разрушаване на хармонията. Поради тази причина преобладават метафоричните глаголи: „рухна”, „се разхвърчаха”, „се затресе”, „притрепереха”, „се залюля”, „се наведе”, „извика”, „трепереше”, „се сгромоляса” и др. Звездите, като знак на вечното, са обрисувани в устойчива динамика: „трептяха, непрестанно трептяха”, „спокойно си трептяха” („Край воденицата”); „обсипваха” и „трептяха” („Спасова могила”).
Елин Пелин е познавал изтънко живота на българския селянин. Писателят е имал навика да си записва в бележника разговори между селяни. Така той е проникнал надълбоко в тяхното мислене, схващания и представи и е осъзнал широката употреба на символи. Затова символиката в неговата проза е естествена, а не преднамерено търсена. Тя спомага за убедителната типизация и индивидуализация на героите. От друга страна, образите символи засилват трагичното звучене на творбите, тъй като показват по-ярко печалните последици от конфликта между мечти и реалност, минало и настояще.
