За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЛЮБОВ - МЕЧТА - ПРИКАЗКА В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН
В специфичната поетика на Елин Пелин, в преплитането на трагични и романтични струи и на ведра хумористичност и драматически критицизъм се откроява мотивът за човешката мечта. В нашата белетристика той е естетическо откритие на писателя. Не че дядо Йоцо не мечтае да види нова България, не че Рада Госпожина не въздиша за Огнянов..., но Елин Пелин акцентира върху тази страна на духа, превръща я в един от лайтмотивите на разказите си. Това променя облика на героите в българската „селска” проза. Появява се непознат дотогава типаж с нови нравствени стойности - ведри и весели люде, мечтатели и романтици сред страданията и мизерията. „Моите селяни са като всички хора по земята”, ще каже писателят - присмехулни и тъжни, радостни и угрижени, сломени и несломими, жилави и крехки, устойчиви и неустойчиви..., често с една пътеводна илюзия в живота си. Мотивът „мечта” най-силно изявява романтичната линия и допринася за яркото психологическо разнообразие на персонажите в творчеството на Елин Пелин.
Историите са взети от „кръстопътищата на живота”, където няма абсолютни правила. Всичко е предсказуемо и непредсказуемо, осъществимо и неосъществимо. На всяка стъпка тлее или гори надеждата. А тя е своего рода мечта. Двете понятия са много близки, дори често се покриват. Сам писателят в „Мечтатели” поставя това равенство: ,,...в тях гореше някаква далечна мечта”; „...гореше като свещица от тъмни неясни надежди.”
В „Разкази”, т. 1,1904 г. и „Разкази”, т. II, 1911 г., с калейдоскопичната игра на живота рефлектира необхватната вариантност на човешката мечта. Естествено на първо място е любовта, земна, жадна и щастлива, и трагична, необясним психологически статус, порив и очакване. Тя преминава през разказите на Елин Пелин като тръпка, живец на съществуването, избухнала в надиграването между Лазар Дъбака и Христина („Ветрената мелница”); романтично изключителна В „Самодивските скали”, където дори не се възприема за трагичност, а остава красива легенда за безграничното чувство; крушението на възможното щастие довежда до страшната драма на Ивка („Любов”); мъчителният копнеж на Лазо по Пенка поражда внезапното решение („Косачи”); от обич към Акима, Рустем търси разковничето („Мечтатели”); раздялата е потъпкана радост завинаги („Край воденицата”)... Изброяването може да продължи дълго. Така в много от разказите любовта се налага като синоним на мечта.
Но мечтата за Елин Пелин има и твърде различни лица - тя е съдбовна молитва за дъжд („Ветрената мелница”, „Напаст божия”...), болезнена жажда за изцеление („Спасова могила”), „надежда за плодовита жътва” („По жътва”)... В едни разкази социалната основа на неосъществената мечта прозира в подтекста („По жътва” -смъртта на Пенка), в други тя е направо назована: „Сиромашията е крива!... Защо да ти почерня младините и да отровя Живота ти...”; („Край воденицата”). В „Мечтатели” социално избистрената мечта е пряко формулирано обобщение: „Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.”
При Елин Пелин мотивът „мечта” се явява и в друга, твърде специфична модификация - мечтата като приказка. Продължавайки Вазовата традиция, наложила в естетически план бита преди всичко като духовност, а предметните детайли - необходим съпътстващ декор, Елин Пелин възприема приказката като неотделима от нравствената атмосфера на ежедневието. Но не при децата, както сме свикнали, а при възрастните. Векове замествала днешните информационно-развлекателни медии и печат, приказката доочертава облика на отразеното от писателя отминало битие. За Елин-Пелиновите герои тя е синтез на това, което липсва в делника, негово допълнение и морален импулс; рожба на извечната вродена жажда за красота и любов.
Художественото присъствие на приказката и композиционно, и проблемно е твърде разнообразно. В „Самодива” мимоходом вметнати ремарки фиксират този физиономичен белег на старото време: „Лукан ми разказваше дълги приказки за бедни момци, които се женили за царски дъщери...”; „Ще ти разкажа една хубава приказка.” В „Косачи” и „Мечтатели” приказката заема свое извънфабулно място в повествованието. Тя е самостоятелен сюжет, обособено звено, а в „Самодивските скали” този отделен сюжет фактически е същинският разказ. В „На оня свят” християнската митологичност се преплита с хумористично битови акценти, социални по същност. Но в Елин-Пелиновата трактовка на мотива „мечтата като приказка” доминира фантастично вълшебното, романтичното - разказва се за принцеси и вещици, за любов..., без ни най-малко да се тушира социалната струя. Със сюжетната си нереалност, приказката е житейска необходимост, възвръща на човека всичко, което делникът не му дава или му е отнел; тя е лек за душата, простор, ветрове на надеждата, криле на мечтата. Така приказката в разказите на Елин Пелин е не само художествено присъствие, но играе много важна проблемно психологическа роля.
Най-открито преплитането мечта - приказка наблюдаваме в „Косачи” и „Мечтатели”. Във втория разказ самото понятие мечта е предадено в различни варианти - заглавието, отразило душевната наклонност на героите; лексикални повторения; рефлексии в природата („мечтателната песен на реката”); символните образи - разковничето и бялата кукувица. Ако в един момент мечтата приема дефинирано социален израз, то в основната част на повествованието тя неусетно прелива в приказката, в интимно личностното („Кон - звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае”). Наред с „Косачи”, това е един от разказите на Елин Пелин, в който най-често се редуват коренно различни, противостоящи си стилистически пластове - от рязка, гневна, дори дидактична социалност (обобщенията на чичо Горан за изборите) до романтично приказна копнежност. Преплитат се не само приказката и мечтата, но се размиват и границите им с действителността. Спонтанният преход от реалната картина към преданието за пещерата, имането и царската дъщеря, превърната в бяла кукувица, допълва нравствената характеристика и на героите, и на цялото онова време, акцентира съществени черти от народопсихологията, останали незасегнати от „селските белетристи” до Елин Пелин - Антон Страшимиров (първите му разкази), Тодор Влайков, Михалаки Георгиев и др.
Двата образа - разковничето и бялата кукувица, със своята символност създават особена традиция в литературата ни, доказателствен пример е Йовковата бяла лястовица от „По жицата”, въпреки конкретния повод за написване на творбата и подчертано трагичния план. Възниква въпросът - напълно илюзорни ли са тези образи? Наистина, в природата извънредно рядко, като изключение, се срещат чисто бели птици - албиноси. Но за Елин Пелин и Йовков не това е съществено, а вечно тлеещата мечта-надежда, пулсът на устояването чрез мечтата, самоизмамата като нравствена потребност: „Как ще живеем, ако не гоним измамата?” Подобно на „Косачи”, и в „Мечтатели” човешкият порив-мечта, прелял в приказката и импулсиран от нея, изпълва разказа като тиха мелодия, която, незаглъхваща и неуловима, рефлектира и в пейзажа, особено в синонимните натрупвания на финалния акорд.
В „Косачи”, 1903 г., в преходите между реалност, приказка и мечта се преплитат интимност и социален критицизъм, романтика и прозаичност, хаплива шега и болка... Писателят насища проблемно психологически избраната привидно най-ординарна ситуация - вечер след коситба край огъня, функционалният анимизиран пейзаж, както често при Елин Пелин от декор-обкръжение се вмества в повествованието като своеобразен литературен герой със силно емоционално излъчване - романтична тайнственост, копнеж по всичко недостижимо, което някъде съществува.
Приказката, композиционно вплетена като сюжет в сюжета, едновременно кореспондира и противостои на действителността. Съпоставките са и косвени, и съвсем преки: „И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.” Елин Пелин ни най-малко не се притеснява да бъде директен, да наруши класически белетристичната тъкан на творбата си дори с публицистични абзаци, да превърне един от персонажите (Благолаж) в свой „говорител”: „Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор... за нас голи-голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба...” Подобни, извънредно редки при Елин Пелин директни обобщения са не толкова своеобразие и богатство на поетиката му, колкото изключение.
Въпреки че разказите не са приети в най-авторитетното за времето си литературно списание „Мисъл”, в тях, наред с традиционната за края на XIX век критическа социалност откриваме и твърде модерни за епохата художествени проблеми - взаимовръзката приказка - действителност, житейския избор, психологически усложнената любовна линия, съзнателната самоизмама: „Чудновати, но хубави... И току виж чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш... И песните са за това... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” Така Елин Пелин засяга чисто естетически въпроси; не с философския поглед на Пенчо Славейков, но вплетени сюжетно в човешката участ.
Тук приказката е своеобразен катализатор на чисто лични колизии, по-прикрити или по-видими (съмненията на Лазо). Тя раздвоява представата за мечтата в две плоскости - илюзорно фантастичната и реалната. Повествованието е усложнено не само от рамкирания втори сюжет за царската дъщеря, но и от маркираните ретроспекции, поредица детайли, всеки със свое психологическо внушение - кладенчето, мъжката ръка, пътя, по който е заминал Лазо... В картините, щрихирани и лаконични, драмата назрява като предчувствие и заплаха.
За Елин Пелин е характерно разказът да се изчерпва в кратък темпорален отрязък. Такъв е разговорът на косачите от вечерта до сутринта, но в него се отразява не само конкретната случка, а и цялото битие на героите, колкото строго индивидуално, толкова и по-общовалидно. Маркира се историята на една любов, в която социалното, личното и приказката неотделимо са вплетени, а развръзката на душевните томления идва като рефлексия от приказката. Точно нейното внушение превръща за Лазо реалността в достижима мечта: „Какво правя аз тука?... нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка.”
За Елин Пелин всеки нравствен проблем има толкова художествени решения, в колкото човешки съдби се оглежда. Крушението на мечтата - също. В разказите му мечтата е и осъществима, и не, както в живота по-често присъства второто. За Лазар Дъбака тя съответства на действената му природа и приема различни образи - дарак, ветрена мелница, тепавица... Едното замества другото и дните продължават нормалния си ход без драма, без сътресение. Нито една от тия мечти не е съдбоносна - всички вкупом изпълват живота му. За Сълза Младенова обаче (от едноименния разказ) стъпканата опоетизирана мечта е жестоко отрезвяване, трагедия, контраст с грубостта на обкръжението: „мечтите я понасяха към нейното щастие... булка... като цъфнала слива”: .”От мъничка тя е мечтала с трепет за тоя ден и ето той иде.” За Ивка от „Любов” разбитата мечта е край на живота, а в „Самодивските скали” романтичните герои доброволно изгарят в своя романтичен устрем.
Елин Пелин възприема човешката мечта като висша нравствена ценност. Тя е красота на съществуването, светлина на душата. Която осмисля делника. Ако тук страданието, социално мотивирано преди всичко, премазва героите, мечтата ги възвисява дори в крушението си. В повествованието навлиза всевечният житейски контрапункт: страдание - мечта. Има писатели, които акцентират върху единия или върху другия полюс. Елин Пелин като творец е заинтригуван от всеобхватния ход на живота. В белетристиката му страданието и мечтата непредвидимо се редуват както в самата действителност. Мечтата е силата, с която неговите герои оцеляват или загиват. Тази трезво житейска философия на писателя допринася за жизненото пълнокръвие на творчеството му, подсилва усещането за непосредствен досег със света. Разказвачът Елин Пелин заличава дистанцията на бремето. Епохата, когато е създадена творбата, остава само декор-обкръжение от веществени детайли и обществени норми, но не досяга психологическите загадки на човешкия дух, а там едно от първите места заема мечтата.
