За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин


 

ТРИ РАЗКАЗА НА ЕЛИН ПЕЛИН
„КРАЙ ВОДЕНИЦАТА”; „ПО ЖЪТВА”; „НА БРАЗДАТА”

 

„КРАЙ ВОДЕНИЦАТА”
Разказът е тъжна история на една проиграна любов, красива, „луда”, но из-губена. Психологическата драма се разгръща без резки кулминации и разтърсващи събития в лоното на стария патриархален свят. Действието, доколкото го има в изчистеното от дребнавости ежедневие, е част от романтичния повей, който звучи като плавна мелодия на примирено страдание.
Случайната среща на Милена и Свилен край плета изчерпва сюжета. Обикновено Елин Пелин въвежда веднага в случката, сблъсква ни с централния ли-тературен персонаж, но тук встъплението е със забавен психологичен ритъм. Старият воденичар дядо Угрин е по-скоро допълнение към декора на бит и природа, отколкото пълноправен участник в повествованието. Присъствието му е част от лиризираната художествена среда, която зад външната монотонност прикрива човешките страсти.
В одухотворената „вечерна дрезгавина”, в стегнатата кратка фраза, стилово така изваяна и своебразно ритмична („Угасна жежък летен ден и ле/са вечерна хладина повея над земята”), детайлите се наслагват смислово, композиционно натоварени („жална жътварска песен”, „челиченият ек” на жабите, сред който „мерно подрънква хлопатарче”...). Двата маркирани образа - дядо Угрин и хлопатарчето, които, условно функционални, привидно са извън драматичната случка, играят важна композиционна роля. Повтарящото се протяжно „Милено... Милено... Къде се дяна?” идва като глас на традицията; трикратното прозвънване на хлопатарчето - като романтично ехо; любовният копнеж, усещането за вечност, красота и самота рамкират проблемно емоционалната същина на разказа - срещата на Милена и Свилен.
В диалога им се преплитат трите темпорални пласта; миналото („когато тъй лудо се обичаха”), настоящето - заслепяваща рефлексия от миналото и бъдещето, събрало емоционалните трепети на вечното „любовно” време. Неугасващата болка, хвърлила неизличима сянка върху цялостното съществуване на героите, непредвидените последици от женитбата на Милена психологически се разгръщат като духовен срив, който всеки от двамата изживява по свой начин: Свилен - „Живея, работя и пия...”; „Че аз още тебе не съм прежалил”... Милена - „ти знаеш ли колко аз те мисля... и колко още те обичам...”
В диалога - дълъг и многозначен - всяка дума и всяко движение е огледало на преживяното и още повече на непреживяното, завинаги изгубеното, на това, Което би могло да бъде. И отново, както често в разказите на Елин Пелин, първопричината на драмата не е в самите герои, а извън тях. За разлика от „По жътва”, тук социалният мотив е директно формулиран: „Сиромашията е крива! Нали ти говорих... В чужда къща живея... Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мене да страдаш повече от мене...” Но социалният проблем далеч не изчерпва художествения - само рефлектира в съдбата и в психологията на личността. В повествованието водеща е индивидуалната реакция на героите, мотивирана от характера и темперамента им. Съпоставката на репликите ярко откроява различията: Свилен - „Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти ...Мислих, мислих... много мислих и не се реших”; Милена - „Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш...”, като знаеш кой бе причината, та... така да стане, не кори мен...”, „Ти си крив за това, ти, Свилене.” Словесната недоизказаност на диалога напластява съзнанието за проиграния живот, съзнание, Което отзвучава едновременно еднакво и различно у двамата („така е, човек кога излъже сърцето си!”).
Елин Пелин не търси вина у героите си, не дава отговор на спонтанно възникналите въпроси. Само инсценира свършения факт не в едно психологическо изживяване, а по-скоро в едно състояние, защото то, безкрайно дълго и неизменно във времето, определя настоящето и бъдещето, вероятно и целия живот на героите.
В хода на разказа емоционалната линия не се променя. Срещата е и радост, и вълнение, и болезнено докосване до откритата рана. Една мимоходом подхвърлена реплика („сега вече греховна целувка”) събужда нова поредица въпроси. В нея звучи не упрек, а само ехо от нравствената норма на традицията. А може би и леко горчивият присмех на автора - нима греховна? И кое е грях в една голяма любов? Изобщо грях ли е любовта или празник, съдба? Въпросите избликват безброй и многозначни, без отговор, както без отговор е самият живот.
Ако Вазов във финала на разказите си маркира бъдещето на героите, Елин Пелин завършва със случката. Бъдещето остава „отворено” с многото възможни пътища, които предлага животът. В „Край Воденицата” привидно нищо не се е променило - един разговор и миг забрава, тайна за двама, потънала в летния здрач, като че не е била. „...медното хлопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен ...Гласът изви дълбоко, затрептя тъжно, самотно и спря”.
В цялата атмосфера, дори в одухотворения пейзаж, диша болката от изгубеното и като че ли разказът с тъжното примирение на героите се противопоставя на виталността на героите от „Ветрената мелница”. Сякаш големият писател Елин Пелин ни казва: „Колко различни са хората! Дори когато трябва да защитят собствената си любов.” С тази широта на художествения поглед, с подчертано психологическия акцент, с липсата на еднозначна оценка, така характерна за белетристиката ни от края на века (Влайков, М. Георгиев, първите разкази на А. Страшимиров...), Елин Пелин и днес звучи пределно съвременно. В декора и нравствените норми на творбите му рефлектира миналото, в човешките страсти - вечното.

„ПО ЖЪТВА”
Бихме могли да приемем този разказ за белетристично разгърната едноактна драма. Но ако в „Кал” и „Край воденицата” Конфликтът е между литературните персонажи, в „По жътва” той изцяло е извън тях - непредвидимата битийна обреченост. Майстор на пределната словесна лаконичност, Елин Пелин синтезира съдбата на героите в две думи „пак жертва” и акцентът „повторяемост” изчерпва обясненията. Това не е психологически или ситуационен сблъсък на герои с герои, а съдба - герои, което определя пълното им безсилие. Социалният адрес, неотменен в белетристиката на Елин Пелин, привидно отсъства, но търсейки първопричината за драмата, стигаме до него, макар и в далечен план.
Всевечният проблем за човешкия жребий е проециран, както в цялото твор-чество на Елин Пелин, върху подчертано български декор. Обаче и регионално конкретното („усилна жътва кипи из равното Софийско поле”) ни най-малко не нарушава всечовешкия ракурс.
Въведението в разказа е впечатляваща природна картина. „Бог даде тия дни страшна жега. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар. Над широкото поле трепери адска мараня...” Неизтощим пейзажист, Елин Пелин никъде и никога не се повтаря. Погледът му открива трудно уловими детайли. Щрих след щрих те запълват общата картина, а тя, запазвайки обективни контури, се налага с психологическото си внушение. Пейзажът е неотменен от живота на литературния персонаж; той е тяхно обкръжение и тяхно битие. Героите не са деца на природата. Те са част от нея, а тя - от тях. Затова природата и пейзажът се вмесват непрекъснато в прозата на Елин Пелин като емоционален рефлектор. Един равностоен герой с безброй лица.
Ако Йовков решително предпочита по-усложнената фраза с множество подчинени изречения, Елин Пелин обича краткия изказ. Неговите сложни съчинени изречения лесно могат да се раздробят на няколко прости - кратки фрази с особена вътрешна ритмика. В „По Жътва” словесната ритмичност „поглъща” напрежението („Пот се сипе от челата, душата без сила остава, няма почивка. Узрялото жито не чака.”)
В пейзажа се вписва характеристиката на мнозинството - „работливите селяци”, „греховни селски души, напатени и изстрадани”, „морни работници”... Интересно е, че Елин Пелин на два пъти предпочита лексикалната употреба на „работници”, факт, който допринася да се изяснят промените в номинативната стойност на тази дума. Героите на Елин Пелин, ярки индивидуалисти, винаги свързани с определена социална група, специално в този разказ са твърде близо до колективния образ. В съхранената, направо идилична патриархалност прозира несвойствен за Елин Пелин елемент на безвременност. Неволно си припомняме поемите на Пенчо Славейков „Коледари” и „Епиталамии”, създадени почти по същото време. Битът и като духовност (взаимоотношения между героите, неписания нравствен кодекс, песента...), и като материално обкръжение излъчва нещо извечно българско. То се налага в интонацията, колорита и словореда на разговорната реплика („Боже, дано лъжа бъде!”, „Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата”...). Неслучайно писателят признава, че се е учил да пише „пред вратниците на родното село”.
Отделните части на разказа създават впечатление цветни картини, движещи се, говорещи и пеещи. Лиричната линия изземва функциите на сюжета. Повествованието следва развоя на емоционалната вълна, наситена с пречистена духовност и любовен порив, но в приливите и отливите на песента („света като любовта”, „чиста като извор”) несъзнателно се прокрадва неугасващият човешки трепет пред случайностите на съдбата („ту смело се вдигаше, сякаш се бореше с някоя безкрайна скръб, с някое злокобно съмнение и победоносно взимаше връх и се носеше стремително и гордо”). И когато тази психологическа линия достига кулминацията си - победа над почти инстинктивната фаталистична тревога („Над полето, сякаш с кръст в ръка, прехвръкна надеждата, по нея радостта” - изведнъж рязко, без подготовка, връхлита трагичната развръзка „Пенка примряла от жега! Боже!”).
В този кратък разказ, излят сякаш на един дъх, емоционално контрастират две композиционно неравностойни части: химнът на светлата любов, на жаждата за щастие и драмата. Точно в тяхното рязко противопоставяне трагедията се откроява с цялата си жестокост, оголена и нелепа. В конкретно белетристичното художествено рефлектира извечният трагизъм, преходността на всичко земно, а някъде далеч неназован - социалният мотив.
Елин Пелин, който често обича наслагването на епитети, тук, пред драмата, е пределно пестелив. Фразата е стегната, свита. И епилогът идва като реквиемно ехо: „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.”

„НА БРАЗДАТА”
е социална драма, в която не се случва нищо изключително. Дори смъртта на Сивушка не изненадва. Но социалната драма тук е човешка участ, както във всички произведения на Елин Пелин.
Разказът започва с едва доловима надежда, стаена в пейзажа („Оправи се време - само за оран... Земята изпръхнала и се рони като захар.”) и в настроението на героя („Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията си и подсвирна с уста.”). Надеждата е толкова плаха, че Боне Крайненеца сякаш се страхува да повярва в нея. За нея се прокрадва, така въздържано характерният за Елин Пелин хумор, че се усъмняваме дали това не е най-обикновено емоционално неакцентирано сравнение („Белчо... пристъпя като някой големец”). В обстановката е стаено предусещане за нещастие. Героят не може да очаква нищо добро. Тягостно тъжното настроение се сгъстява, но без следа от сантиментализъм. Наистина обръщението е „братя”, редуват се умалителни („ветрец”, „миличка”, „слабушка”, самото име „Сивушка”...), но за разлика от нашата „селска” белетристика от 90-те години, където сантименталните струи са много силни (особено при Влайков), Елин Пелин никъде не наднича зад героите си, никъде не присъства пряко в повествованието, не изразява пряко чувствата си, а разкрива отношението си чрез хода на самия разказ.
Като лайтмотив трикратно се вмества темата „наоколо няма никой”. Всяко от трите повторения носи свой проблемно-психологически акцент. Първото е щрих към одухотворения пейзаж („Наоколо няма никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.”) При второто повторение мотивът се прокрадва между отчаяните молби („Стани, Сивушке, стани, миличка”!) („Наоколо нямаше никой. Гората беше глуха.”) За трети път мотивът се повтаря малко преди финала и въпреки че звучи съвсем конкретно, внушението е в по-друг план, придобива скрит символен смисъл - пълна самота, безпомощност, обреченост. („Боне... погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше... и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.”).
Ако в „По Жътва” на преден план са всевечните превратности на съдбата, в „Край воденицата” - психологията на личността, социалният проблем е във всевечната човешка тъга. В случката се оглежда едно битие, пределно познато от векове.
При опростената и непроменяща се ситуация в композицията се налагат образни, емоционални и словесни повторения, които с художествената си вариантност сгъстяват психологическата атмосфера (молбите на Боне към Сивушка, ехото: „Ехото се обади живо из гората... Ехото из гората живо му се обади.”
Отношението човек - животно е в центъра на повествованието; но не изобщо, а строго конкретизирано - отношението на бедния селянин, за когото домашното животно е всичко: ежедневие, хляб, самият живот. Писателят търси хармонията в този единен като участ свят не толкова в първично природните инстинкти, както Емилиян Станев, а в дълбоката връзка, наложена от бит и бедност („Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? - заговори уплашено Боне и започна да я милва Като дете.”) В редуващите се подобни сцени рефлектира не идилия, а трагедията на човека и на животното.
Обикновено Елин Пелин нахвърля визуалния портрет на героя си. Тук доминира описанието на Белчо и Сивушка. Ликът на Боне е изместен от неговите реплики - обръщения. В молбите към болната Сивушка се откроява характера и битието му, социалната обреченост. Сред жизнените типове от разказите на Елин Пелин, съхранили и усмивката, и волята си за съпротива, Боне Крайненеца е смазан, безпомощен, най-безпомощният. С Белчо и Сивушка той се е превърнал почти в нарицателно име.
В „На браздата” драмата е разчленена на няколко тясно свързани една с друга сцени - звена в общата картина (желанието на Боне да утеши болната Сивушка, играта на мечка...). На пръв поглед тази игра изглежда жестока, несъвместима с воплите „Стани милиция!” и точно с драстичността си тя е кулминация на трагедията: за Боне - последен отчаян опит, за Сивушка - „бесен ужас”, който тя с нищо не е заслужила точно преди смъртта си. С няколко реплики Елин Пелин приключва драмата. Няма никакви обяснения, никакви мотиви за бъдещето, но то е пределно ясно. Разказът е образец как големият писател Елин Пелин превръща социалния проблем в човешка съдба и психологическо изживяване. Образец е и на доминиращата конструкция на разказите му - строго фиксирана случка без странични епизоди и отклонения, която изчерпва сюжета, но в която се откроява цялостната участ на героя - индивидуално проявление на битието в социалната група, към която той принадлежи. Защото над всичко Елин Пелин издига човека като душа и съдба. Тук съдбата е страдание.