За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
„КАЛ” - ЕЛИН ПЕЛИН
ЕСЕННОТО БИТИЕ НА ЧОВЕШКАТА ДУША
Болезнената конвулсия на духовен свят, докоснал се до тъмната зла енергия на българския социум от началото на века и осъзнал безнадеждното усилие на интелекта за противодействие, художествено материализира Елин Пелин в особената „предметна” символика на природен и човешки „разум”, очертан чрез „пейзажа” на човешката душа в разказа „Кал”.
Художественото пространство е рамкирано от четири, динамично променящи статичните си позиции, стени. Те, от физически пространствен знак на реалността - стаята (битово пространство за живот) - се превръщат в символен еквивалент на аморфно променящия се свят, който отказва екзистенциално битие за живот на човешката душа в миг на духовен кризис.
Болните, „есенни”, осланени от болка пространства на душата нямат адекватен екзистенциален еквивалент за материален израз в границите на социума. Човешката болка остава неизразена, нематериализирана, пространствено недетерминирана. Аморфността на задълбочаващата се безутешна безнадеждност - като основен екзистенциален „тон” на есенната музика, звучаща в човешката душа - Елин Пелин „затваря” в детерминираното символно пространство на човешки живот, проектиран и очертан от четирите стени на стаята, в която живее учителят Никола Нонин.
Авторът създава художествена среда и форма за условно метафорично на душевната болка, превърнала в безкрайност есенната тъга на човешкия социален размисъл, издълбал „черна пропаст” в съзнанието на учителя Нонин:
„ Тая сутрин учителят Никола Нонин се събуди пак разстроен. Главата му пак тежеше, предметите в стаята заедно с четирите стени пак се въртяха пред очите му и го унисаха в някаква си черна пропаст.”
Символната мяра за „предметна”, материална граница, до която се „разлива” тихата меланхолия на човешката духовна скръб, е изразена чрез социалния мотив за живот на страдащия дух, очертаващ социално пространство, което в съзнанието на Елин-Пелиновия герой в илюзорен мащаб неимоверно расте, разширява екзистенциалните си граници и агресивно - като тежък кошмарен сън - доминира над хаотичната, объркана и огъваща се под напора на болката човешка душевност.
Деструктурирана, човешката душа губи интелектуалните си граници, без да открие адекватно социално битие за живот на страдащия си дух.
Огромна рана разтваря „черна пропаст” в душата на учителя Нонин. Болката расте, социално мотивирана. Духът губи устоите си и ранена, загубена в аморфния безкрай на болката, душата потъва в тъмната бездна на предсмъртната си агония, чието социално пространство за раздяла с живота символно е рамкирано от четирите стени на стаята, сред която изтляват никому ненужните дни от живота на Елин-Пелиновия герой.
Душата умира. Изчезва нейният духовен обем, но социалното пространство за човешки живот - стаята - разширява материалните си и пространствени граници, отдавна ненужни и излишни за агонизиращата душа на учителя Нонин със социалното си отчуждение и екзистенциална неуютност.
Човекът, далечен и чужд на собствения си живот, открива ненужната адекватна среда - стаята - за социална изолация на ограбената си самотна душа. Докоснал се за миг до социалната смърт на своята човешка екзистенция, Елин-Пелиновият герой се изправя пред страшната и грозна тишина на безкрайна като вечност човешка самота, за която критерий и мяра няма сред социалния безкрай на човешката болка.
И учителят Нонин неистово търси сила за живот, освобождавайки се от болката и страха, материализирани в немотивирания човешки вик за помощ.
Неверието и безнадеждността живеят в душата на учителя, затова и звукът на човешкия глас, като материализиран израз на боледуващите душа и съзнание, е белязан със страшните екзистенциални симптоми на неизлечимо социално заболяване на духа - болката, самотата и страха: „Умирам, да, умирам!” - помисли пак той... направи усилие да се повдигне и ужасно извика, с очи, отправени към вратата:
- Помощ!
Ала гласът му, слаб и немощен, се задави В гърлото му и в широката стая прозвуча нещо като вопъл, глухо и грозно.”
Предметното пространство на социалното битие за живот на човешкия дух - стаята - символно се разширява, за да очертае новите материални граници на душевния неуют, който прави човека ненужен сред четирите стени на собствената му душа и живот.
Иронично отчужден, превърнал раната на душата си в предметен атрибут на стаята - символно екзистенциално пространство на обезнадежден човешки живот - учителят Нонин дистанцирано присъства като пасивен свидетел на разиграната, никому ненужна драма на душата му сред четирите стени на прашно, натрапващо се със своята самота и изолация, социално битие за живот на човешкия дух.
Прозрял своята „прашна” „атрибутивна” ненужност в социалната рамка на живота, Елин-Пелиновият герой иронизира с опрощаващата сила на усмивката сам собственото си духовно безсилие: „Учителят се озърна наоколо, погледна през прозореца, през който проникваше плътната сутрешна дрезгавина и се засмя на себе си...-Защо викам и кого Викам?... Учител Никола свърши жизнения си път и се отърва от себе си, а хората се отърваха от него. Хм - усмихна се пак той.”
Стаята рамкира, затваря границите на ненужното социално битие за живот на учителя Нонин. А зад прашното перде страдащият взор открива пейзажа на болната човешка душа, чиято обезнадеждена плът получава материален метафоричен израз в грозните, лепкави обеми на есенната кал, в която безизходно е затънал животът на селото и на учителя Никола.
Социалната и духовната мяра за човешки живот - вътрешно разрушена - отново чертае „калните” есенни „пътища”, по които върви болката и страданието по угасващата, бавно потъваща в „калта на духовната пустота и отчужденост мечта за болезнено, далечно и сякаш ненужно човешко щастие. Грозна и ужасна е социалната картина на човешката душа, символно отразена в тъмните, тежки обеми на селската непроходима кал, сред която в ужас човекът открива хаоса и безнадеждността на своя живот:
„...повдигна извехтялата прашна завеса на прозореца... Нерадостният есенен пейзаж на селото му се видя грозен като никога... Облачно небе, намръщено и слупено над кръгозора, и кал. Ужасна, гъста, черна, лепкава, непроходима селска кал, в която бе заглъбнало всичко - и къщи, и хора, и добитък...”.
Хаосът на живот и душа сякаш застива в мъртвата статика на есенната кал й става постоянно трагично присъствие в разкъсаното от болка човешко съзнание, което, потиснато от мъртвата „плът” на душата под свличащите се кални обеми на обременена мисъл и пасивно въображение, търси изход от есенната духовна безнадеждност на социалното битие в последните умиращи акорди на живота, изтръгнати като последно дихание на душата и резониращи в заглъхващия звук на селската камбана, в монотонните синкопирани удари на сватбения тъпан и в дискантния грозен писък на просещото човешка радост и щастие кларне.
Духът, прозрял трагичната проекция на социалното си битие, присъства на своето собствено опело сред прашната рамка на отнетия си живот, зловещо очертан от черните стени на стаята като тъмна пропаст в ограбената човешка душа, изпълнена с погребалния звън на селската камбана, глухо отекващ в калните тъмни бездни на заглъхналия в дълбоката непроходима кал на духовна и социална орис - човешки екзистенциален размисъл:
„...внезапно се разнесе задавеният глас на камбаната и във влажния въздух екнаха унило набожни звуци...
... Навън във влажния въздух пак се разнесе глухият удар на камбаната. На бедния учител се струваше, че и тя като всичко е потънала в ужасната кал и плеще под нея.”
Тихият умиращ шепот на агонизиращата душа идва издълбоко - изпод ужасната кал. Като из гроб се надига последният безнадежден полет на човешкия екзистенциален размисъл, метафорично изразен чрез звуковия дискомфорт на плачещото кларне и безпристрастния зловещ тътен, сякаш идващ от Ада, на тъпана, преобръщащ стойностите на човешкия живот, който от страшна екзистенциална драма се превръща в жалък водевил, а човешката душа - в прашен бутафорен декор за поредния, социално мотивиран епизод от голямата трагедия на ограбения и изхвърлен извън „прашната” рамка на живота човешки дух, обречен да изчезне завинаги под тъмната, непроходима и безизходна социална и житейска кал:
„Изпод село се разнесе изведнъж, тънко и продължително, свирня от кларне, след малко удари тъпан...
...Свирнята изпод село се усилваше. Кларнето рязко пищеше, а тъпанът бавно и монотонно думкаше...
..Наблизо с нова сила писна кларнето, придружено от тъпото думкане на тъпана.
На Нонин му стана грозно, сякаш тая страшна музика гръмна в мозъка му.”
Музиката от човешката душа е страшна с трагичните прозрения на предсмъртния си размисъл.
Отдавна ненужен с „прашната” си трагична съдба, човекът се усеща живо погребан сред калта на екзистенциалното си обезнадеждено битие: „...Струваше му се, че е заглъбнал в непроходимата селска кал и тъне по-дълбоко, все по-дълбоко... При всяко напъване, при всяко усилие, той, вместо да хвръкне, по-дълбоко е потъвал в тая грозна житейска кал...”
Всичко е омърсено и обезсмислено - и душа, и живот, и помисли. Калта е навсякъде. Тя изпълва, омърсява, потиска и умъртвява душата. Отнема силите за живот. Прекършва порива за щастие. И животът (със своята изконсумирана екзистенциална същност и с поруганите си духовни ценности) обръща деформираното си грозно лице към човешката душа, тънеща в кал и умираща сред лепкавото зловоние на социалната есен, настанила се като траен „прашен” декор в човешкия живот, който безсмислено изтича под заглъхващите сред тъга и непроходима кал звуци на сватбарска музика, дисонансно материализирали новия знак на човешки живот, превърнат в мъртва реалност:
„Скоро из улиците се проточи сватбеното шествие, потъна в калта... и заглъба към старата черква... Цапаше из калта, потъваше, каляше се... Небето все тъй мрачно и облачно се снишаваше над земята. Във влажния Въздух пискливо и гръмко ехтяха кларнето и тъпанът и тая дивашка музика рязко пронизваше ушите.”
Не сватба, а опело звучи в тъмната рана на страдащата човешка душа, в чиито студени бездни като в черна, кална пропаст потъват животът и мисълта на учителя Никола Нонин от разказа „Кал” на Елин Пелин:
Очите му се замъглиха... Стаята и всичко в нея се завъртя пред очите му, завъртя се и той с тях, падна на кревата и заедно с него почна да потъва в една бездънна лепкава кал, да потъва по-дълбоко, по-дълбоко и по-дълбоко.”
Изход няма. Душата умира. Животът свършва. Но бездънната, вечна като студеното социално битие на страданието и смъртта кал остава.
Остава и „прашната” социална рамка на ненужен човешки живот - стая с четири стени, но без обитател. Човекът изчезва. Слива се с прашния атрибутивен свят на бездуховно, изпълнено с есенна тъга и кал, мъртво екзистенциално пространство, което все повече разширява - като трагичен отзвук-условните си материални граници, за да обеме и изрази всепоглъщащото бездъние на човешка болка и страдащо от социална самота съзнание.
