За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЖИ3НЕЛЮБИЕТО - ХАРАКТЕРНА ЧЕРТА НА ЕЛИН-ПЕЛИНОВИТЕ ГЕРОИ
В своите творби големият български писател Елин Пелин разкрива живота на селяните в края на миналия и началото на нашия век в един ограничен регион на страната. Разказвайки и анализирайки събитията и процесите в Шопско, той обаче пресъздава и живота, бита, морала, светогледа на типичните български селяни в този преломен за манталитета на народа ни исторически момент. Трудното време, новите порядки, новите взаимоотношения, променят и мирогледа на хората в отдалечените от столицата и големите градове селища. Настъпилата криза се отразява не толкова върху икономиката, колкото върху съзнанието на хората - разрушават се патриархалните стародавни обичаи, рухват опорите на възрожденското общество, личният интерес побеждава задругата, семейството се превръща във временно убежище, което се напуска лесно и бързо се забравя. Големият град невъзвратимо пренася морала си и в малкото село. И въпреки тези промени, хората продължават да се обичат, да се женят, да гледат с любов децата си, да живеят за тях, за тяхното бъдеще. Борбата с непосилните тегоби на държавата, търсенето на място в реалностите, сблъсъкът със законите на действителността се опират на типичното българско жизнелюбие, на трудолюбието, на вечния оптимизъм на селянина. Той търси стародавната романтика във всичко наоколо си - в легендите, в природата, в чувствата, които никога не остаряват, от никого не могат да бъдат премахнати.
Типичен пример за тези изживявания са вълненията на групата селяци, тръгнали на заработка по коситба и спрели за отдих край ширналата се Марица („Косачи”). Не от добро са тръгнали те, не от хубав живот са оставили сами жени и деца - без бащина грижа, без мъжова помощ. И тук, край тихата река, в романтичната вечер, те търсят разтуха в приказките. Чудният разказ на Благолаж за прекрасната царкиня ги води далеч, далеч от делника. Само младият Лазо не може да приеме това бягство и получава наставническите поуки на разказвача: „ Това е приказка, разбираш ли? Защо ти е истината?...” И допълва: „Слушаш, слушаш и се забравяш... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.” Лазо не възразява, но в него започва да зрее една романтична мисъл. Изоставя всички реалистични планове за работа, за печалба, за преживяване и побягва обратно - към селото, към младата си съпруга. Любовта побеждава отново реализма, чувствата надделяват над разума, така, както става в легендата „Самодивските скали”. Романтичната история за младите Перун и Магдалина, тръгнали да превземат недосегаемия връх, вълнува и днес читателското сърце. В нея може да се открият много символи - и скалите като далечния идеал, като недостижима мечта, и желанието на човек да постигне неимоверното, трудното, и страха от непознатото, който кара влюбени младежи да крият чувствата си и да се отказват от любовта си. Много любов и романтика живеят в първите разкази на Елин Пелин, а и в някои писани по-късно - реалистични, идилии, патриархални спомени („Гусларят”, „Еленкинът годеж”, „Рале”, „Петко комитата” и други). Типичен е първият от тях - „Гусларят” - разказ-смислово подражание на вечната история от народната песен: залюбили се двама млади, единият отива надалеч, с измама искат да омъжат възлюбената му, той се завръща и двамата избягват преди обявената сватба, пред очите на цяло село. Но тази сантиментално-мелодраматична история е разказана с много вкус, с елегантното перо на големия майстор, без да се прекалява със сълзливост или драматичност. Естествено, по-късните творби на реалиста Елин Пелин са и по-достоверни, по-сдържани, по-близки до действителността.
Много романтика блика от разказа „Ветрената мелница” - историята на една „пристанушка” (казано на народен език за приставането на мома без сватове, без подготовка), но и история за две неординарни, силни личности, съумели да извоюват своето щастие. Лазар Дъбака е „русолик левент, с обичливо лице, на което придаваха особено хубост големите му сини очи. Той беше ерген и като че не мислеше да се жени... Навремето си, впрочем, той хубавичко беше се налудувал и бе спечелил завидната слава на немирен халосник и неподражаем хороигрец.” Лазар Дъбака е неспокоен човек. След десетгодишно скитане по света, той спира в родното село, но и там не остава мирен. Постоянно някакви планове го вълнуват, ред неща започва, ред идеи споделя с дядо Корчан и не завършва. Последното му начинание е ветрената мелница. И за нея Дъбака се захваща, както с всичко друго - със замах, всеотдайно, гледащ в перспектива напред. Срещата с Христина отново изменя плановете му, този път - в друга посока. Лазар Дъбака се познава с момичето, неведнъж я е срещал при дядо Корчан - значи появата й на строежа не би трябвало да го изненада. Не би трябвало да го смае и красотата й. Да не забравяме, че той е бил прочут „халосник”. За да е ерген и на тридесет години, значи нищо в селските моми не го е привлякло за повече време, не му е дало повод да ги оцени като бъдещи спътнички - за добро или зло - в живота. А ето, че младото момиче успява да привлече вниманието му. Дали със стремежа си към висотата, дали с нежеланието да се подчини на наредбата му, дали с упоритостта си да се пребори с прочутия „хороигрец”? Лазар Дъбака като че за първи път я съзира, защото за пръв път я поглежда като жена, като нещо по-различно от плахите селски момичета - като равноправен човек, личност със силна воля, знаеща какво иска и как да го постигне. Отначало той я „следеше изпод вежди”, после й проговаря, но с покровителственото „момиченце” (своеобразно предизвикателство към гордия характер на Христина!), след това й заговорва „уж сърдито”, а после идва цялостната промяна в отношението. „Дъбакът се позасрами, ала очите му с друг вид любопитство забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце, широки равни рамене и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки.” Играта на Христина е по-открита, по-весела. Тя „играеше лудо, като че ли на шега, и насмешливо поглеждаше младия Воденичар”. Следва пускането й от хорото - т. е. тя се откъсва от множеството, става личност, привлича вниманието му с това. Елин Пелин е романтик, но и реалист. Той психологически вярно проследява избухването на любовното чувство, отбелязва основните моменти на играта, пестеливо анализира и доказва поведението на героите. Като че ли изведнъж, неочаквано за всички, идва облогът. Всъщност, той е предсказан и доказан от досегашното поведение на Лазар Дъбака и Христина и само отбелязва кулминационната точка от развитието на събитията. Решението на Христина не е мимолетно, съгласието на Дъбака не е задявка. Те са подготвяни от времето и идват логично и аргументирано. Загубата на Христина е предсказуема. И тя знае, че не би могла да надиграе този прочут играч, но се обзалага, за да загуби. Тук също може да се спори би ли победила тя, ако иска, или губи обосновано, логично? Може би и двете твърдения са верни. Христина и иска да загуби, и не желае да се подчини на съперника в играта. Накрая тя прави своя избор - изгубва облога и печели Лазар. Всъщност, надиграването е в самата й душа. Тя трябва да реши кое от двете е по-ценно - победата над прочутия хороигрец или спечелването му като мъж, като бъдещ повелител. С вярното си женско чувство Христина избира да е победения победител, приема мимолетната загуба и спечелва своето мъничко женско щастие - един истински мъж, непокорен от друга, избягал от всички досегашни капани на живота.
Разбира се, Елин Пелин не разказва за по-нататъшната съдба на Лазар Дъбака и Христина. Какво ли би станало след години? Ще се превърне ли тя в една от ония смазани от битието, преждевременно остарели селски жени? А той - ще се пребори ли с неволята, със селските трудности? Ще избяга ли от съдбата на вечно пиян, страдащ, че не може да изхрани челядта си съпруг и баща? За щастие, това остава само в песимистичните хипотетични анализи. Красотата на романтичната любов кара читателя да спре с размислите и да се наслади на приказката, на художествената прелестна една възможна в действителността история.
Красиво започналата любов между ратая Добрян и попската щерка Ивка обаче завършва трагично. Обругана от баща си, разбрала, че не ще получи право на човешко щастие, на живот с любимия, Ивка се самоубива („Любов”). Трагедията е и нравствена, и социална, и семейно-битова. Вината за нея хората виждат в неразбирателството между поколенията: „Ние сме стари... Ние не можем да разберем младите сърца...”, казва, като се прекръства, един старец. Трагична е любовта на Милена, хубавата чорбаджийска дъщеря, и Пелинко - последният сиромах на селото. Младежът не желае да стане доведен зет в дома на чорбаджията, да се покори на властта му, да стане част от имота му и зарязва любимата си, погубва и своето, и нейното щастие („Летен ден”). Бедността е разделила някога и героите на разказа „Край воденицата”. Срещнали се години по-късно, Свилен и Милена не знаят как да заговорят, какво да си кажат. Горчиви, ядни, биещи като камшик по душата й са думите му: „ Такъв е светът - без сърце... Люби тогова, вземи оногова, па си живей... Продай се, па си живей... Стига да ти е добре...” Несправедливи са тия думи и това го знае и той. но трагедията му го кара да бъде такъв. Някога весел, безгрижен момък, трудолюбив, жизнен, Свилен вече не е този, който Милена е познавала: „Веселият, лудият Свилен... умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг - намръщен, лош и пиян!” - казва с омраза към себе си героят. И повлиян от собствените си изживявания, обобщава: „Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство.” И тук причината за трагичната раздяла е социална. „Сиромашията е крива!”- казва Свилен. Обзет от разкаяние, той разкрива истинските си мисли. Героят добре разбира, че евентуален живот с нея не би бил щастлив - та той е ратай, беден, не би могъл да й осигури това, което смята, че заслужава любимата му. И въпреки тези реалистични мисли, отново мечтае за миналото, за несбъднатата любов. Разказът завършва като че оптимистично - Свилен си тръгва с песен, разбудил е любовта на Милена. Но извършеният грях спрямо брака и мъжа й (обрисуван от нея като кротък, добър човек) не може да им донесе щастие - времето е отнесло красотата, останало е нарушаването на човешките и божиите закони, пороците на изневярата и посегателството над чуждото щастие.
Вечната борба на селяните за късче хляб, за малко щастие, за бъдещето ги прави недоволни от живота, но и обичащи го. Малко са героите на Елин Пелин, които бягат от борбата, в които жизнелюбието е потиснато от песимизма. Дори в най-трудните дни на битието си, те не униват - външно отчаяни, те не се предават, вярват в бъдното, борят се за него. В разказа „Задушница”, на гробището, в деня за помен на мъртвите, се срещат двама самотници - Станчо и Стоилка. Те не са романтичните, силни герои от легендите, не приличат на Лазар и Христина, на Свилен и Милена. Тяхната младост отдавна е попарена от житейската слана, веселата зеленина на безгрижието е изчезнала, останали са само здравите стволове на борещите се с бурите на живота хора. Станчо не е красавец -”сухо жално лице”, „тънки увиснали мустаци”, „почернил сее”, „оръфани мръсни ръкави на ризата” показват докъде е изпаднал без жена вкъщи. Човешка жал изпитват към него и кумицата стрина Дивдена, и срещнатата Стоилка, дори майката на покойната му жена го съветва да не страни от хората, да потърси майка за децата си. Здравият селски разум оценява реалистично положението и колкото да й е мъчно, тя го съветва да потърси друга жена. Божанината майка не го напътства да намери нова любов, нито ново щастие, а просто домакиня, можеща да замести мъртвата й дъщеря, да помогне да израснат що-годе добре внучетата й. Сред гробовете и мъката Станчо среща и вдовицата Стоилка. Тя също е далеч от образците на красота - „дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби”. Под неспирния дъждец, в мрачния ден, сред хорските неволи, те започват разговор. В началото, както е по неписаните правила, те хвалят мъртвите си съпрузи, съжаляват за смъртта им, определено ги идеализират. Лека-полека, къде от здраво чувство, къде с помощта на павурчетата с ракия, те започват реалистично да оценяват миналото. Оказва се, че Божанка не е чак толкова добра жена, че е „кълцала лук на главата”на Станчо, но той мъдро отсъжда, че след смъртта й е станал „половин човек”. Много ирония блика от думите на Стоилка: „И мой Яначко беше добър, сиромахът, лека му пръст. Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една годинака беше поживял и щеше всичко да пропие.” В малките гробища вече не е останал никой. Теглени от нещо необяснимо, двамата продължават да обсъждат живота си, да описват теглилата и самотата си. В мрачната вечер се носят далечни звуци: „срещната кръчма тъжовно пропище гайда, заплака, после пророни няколко тропливи звуци и замлъкна. След нея се вдигна пак тъй кратък весел пиянски вик и също замлъкна.”
Сиромаси се веселят - разбират двамата самотници, сиромаси се стремят да забравят положението си, неволите и страданията. Разговорът се насочва към бъдещето. Станчо реалистично оценява съдбата си - сам, вдовец, с четири деца: коя ще го вземе такъв? По-смела, пък и охрабрена от ракията, Стоилка откровено му казва за хорските съвети - да се вземат, заедно да продължат живота си, да дадат баща и майка на дечицата. „Да съберем неволите и децата си, па боже помози”- окуражава се Станчо. Като истинска жена, Стоилка не може да отмине вълнуващия момент на ухажването и „му хвърля с очите си едно фитилче”. За Станчо това са романтични глупости, отминали с времето и той справедливо й прави забележка: „ Ти тия ги махни, не сме мома и ерген да се лъжем. Нашето цвете е прецъфтяло. „Но вечното женско начало все пак надделява у Стоилка и тя оптимистично и мечтателно натъртва: „Може пак да се разцъфти.” Вечният оптимизъм на селянина, вечната му жизненост заразяват отново Станчо и той, повел бъде-щата си другарка в неволите към попа, вглежда се „като момък във влажните и сиви очи” на жената и току повтаря: „Дядо попе, ще му кажа, господ ми зе Божана пък ми прати Стоилка...” Животът не спира, той си тече, мъртвите са тъга и минало, но живите искат своето. Станчо и Стоилка събират тегобите си, но и бъдещето си, неволите си, но и оптимизма, съдбите си и борбеността си. Жизнелюбието надделява над смъртта, необходимостта от човек край себе си побеждава хорските предразсъдъци. Разбира се, писателят не разказва за бъдещето им, за предстоящите им неимоверни трудности, за живота им, който няма да бъде все така ведър, все така оптимистичен. Но героите, а и читателите вярват в бъдното, вярват във възможността да се живее поне духовно добре, любовта да се превърне в уважение, в добра привичка, в разбирателство. Такова, каквото има в семейството на Стоян и Пена („Сиромашка радост”). Десет години те не са имали дете, десет години са очаквали като божи дар рожба. Стоян не е беден селянин - каручката му е нова, юрганчето на детето е купешко, а и сам признава, че не е богаташ. Но голямата му бедност е била липсата на детски глас в дома, липсата на дете, за което да работи и създава. Той казва: „Сиромах съм! Без дете бях два пъти по-сиромах. Сега то ми е богатството!” Децата винаги са били богатството на народа - многолюдна е челядта на Нане Стоичко, много деца бродят из дворовете на селските къщи. Трагична е била участта им - поваляни от неверни болести, умирали млади, поемали пътя на ратаи и градски чирачета, но винаги с една надежда в сърцата на родителите, че поне младите ще успеят да постигнат това, което възрастните не са успели. Често обаче се оказва неизпълним блян, често децата изневеряват на патриархалния морал („Гост”, „Лудата”). Още почести са духовните трагедии в семейството. Типичен пример е историята, разказана в „Невеста Нена”. За кой ли път бедната жена ходи да се жалва по селските инстанции - моли учителя да й напише прошение, търси някаква справедливост от писаря, моли попа да вразуми мъжа й. На предложението на писаря да затворят мъжа й, тя резонно отговаря, че тогава няма кой да гледа къщата, но не желае и владиката да й даде развод. Три години са изминали от сватбата й, три години от буйната любов между нея и Кольо. Както казва попът: „Докато се вземахте, селото наопаки обърнахте с вашата любов...” Реалността на брачния живот е много жестока, духът гасне под ударите на действителността. Невеста Нена вижда само немилостивите хорски лица, незаинтересоваността от нейните проблеми, затварянето им в личния живот, в света на семейството си, на собствените тегоби. Страшно звучат думите на мъжа и Кольо в отговор на забележката на една стара жена: „Брей, Кольо, не бий булката си - бога биеш. „Защо да не я бия?Жена ми е. Моя жена - изръмжа Кольо и скриви подир невестата си към къщи.” В своето разбиране за света и морала той е възприел доскорошната си любима като предмет, като частна собственост, като лично притежание, над което има всички права на господар. Страшното в тези думи не е в заканата за разправа, страшна е убедеността в моралната правота. Впрочем, това не е типичен случай - да си спомним подобен смислов момент в разказа „Задушница”. Станчо, спомняйки си за лютия нрав на споминалата се съпруга, казва: „Ама аз пак я обичах, с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си - бие ангела си...” Моралът на селяните е построен на здравите основи на патриархалните традиции, семейството е общо сътворение, жената и мъжът са равни в мъките и радостите. Но и Кольо, пребил жена си. има свое лично оправдание - проблемите са домашни, решават се вкъщи, не се изнасят на всеослушание. Какви са тези проблеми - авторът не споменава, не ги излага и Нена. Тя сама не разбира какво не е угодила на мъжа си - имат си деца, не е грозна, върши си къщната работа. А и Кольо не споменава какви са изискванията му. той просто сам ги е поставил пред жена си, сам я на-казва за неизпълненията им. Пред читателя се изнася само външната страна на трагедията - побоят, ужасът, разрухата на семейното щастие. Анализът, разсъжденията, търсенето на истината - за всекиго отделна, лична - авторът оставя за нас. Защото Елин Пелин не морализира, не съветва, не натрапва определено виждане, определени критерии за света и хората, определен мироглед. Той показва живота на селяните, разказва за тях, за битието им, душевността им, проблемите, радостите, мъките и щастието, като оставя на читателя да мисли, да разсъждава, да открива, да съди и сам да избира правотата, красотата, истината и действителността.
В своето многообразно творчество Елин Пелин пресъздава света на българския селянин чрез всевъзможните стилове и жанрове на нашата литература - и поетично-лирично, и сатирично, и емоционално, и;в разкази - реалистични, идилии, хумористични, и в повести, и в незавършения си романа „Нечиста сила”. Негов герой е типичният българин от края на миналия и началото на тоя век - шопът, селянинът, човекът, разкъсван от минало и настояще, от лични и обществени проблеми, човекът, който поддържа държавата и става нейна жертва, страдалец, щастливец, борец, създател религиозен и неверник, страстен, честен, открит и ведър, силен като личност, многообразен като характер. Основна черта на този герой е неговата жизненост-умението му да намира място в живота, да се бори за малкото си човешко щастие, да защитава позициите си на гражданин, на човек, на творец на бъдното, пресъздадена майсторски в творбите на гениалния разказвач, художника на селското битие, човека и българина Елин Пелин.
