За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин

 

ЖИ3НЕЛЮБИЕТО - ХАРАКТЕРНА ЧЕРТА НА ЕЛИН-ПЕЛИНОВИТЕ ГЕРОИ

 

Вековете на робството са разпръснали народа ни по села и колиби, откъснали са отделните региони един от друг, затворили са пътищата за общуване - търговско, културно, обществено - между хората с една религия, една цивилизация, една кръв. Така са се изковали битът и моралът на нацията - на основата на патриархалните родови отношения, на базата на обичайното право. Градското население в началото на века е било малцинство и в освободена България. Повечето от тогавашните жители на градовете са били пришълци от село и са носели в себе си стария патриархален начин на живот и мислене. Основата на този начин на съществуване се корени във вековното, създавано от поколения наред, битие и съзнание - извечна борба за съществувание. Съществувание като хора, като личности, като продължители на българския род. Тази борба е изисквала сила - и физическа, и духовна. А духовната сила е най-вече в отношението към живота - любов и вяра, надежда и сигурност. Така българинът прекрачва от XIX век в новия - XX век, като личност със здрав селски манталитет, ре-ален, земен, уповаващ се на материалното и произлизащото от него духовно виждане на света и човека. Този българин се сблъсква на границата на двата века, на двете епохи, с нов морал, с нов светоглед, с нови обществени отношения. И продължава да живее и се бори, както векове наред, уповавайки се на себе си, на здравите си ръце, вярвайки в бъдещето, и най-вече - на своето жизнелюбие, което го кара да бъде оптимист, борец и съзидател. Такъв е той - българският селянин, и в разказите на Елин Пелин, Писателят изобразява в своите творби не само промените в света на човека от нивите, а и с тъга възпява загубените добродетели на старото време, на патриархалния бит, на родовия морал.
Най-важната, основната черта на селското жизнелюбие е умението да се преодоляват трудностите, да се живее и създава, въпреки всичко - природа, бог, власт. Такива са героите от разказа „Ветрената мелница”. Те като че не са типични селяни - в тях преобладава мечтателността, отдалечеността от реалния свят. Ето го Лазар Дъбака - „Изобретателният ум на Дъбака понякога скрояваше някакви странни планове... Почваше се усилна работа..: Но когато работата свършваше до половина - те я зарязваха.” Така става с тепавицата, с плана да я преправят на дарак. Такава, като че се очертава и съдбата на ветрената мелница. Но това впечатление е външно, заблуда, скрита зад нехайния образ на веселяка Лазар, скитал десет години по Влашко, отседнал най-после в родното гнездо, но пренебрегващ изискванията на бита - не мисли да се жени, да продължи рода си. Всъщност тези планове на Дъбака са изградени от острия му ум на една здрава основа -нуждата от планираното. И от тепавица има нужда (макар че са много наоколо, както казва дядо Корчан), и от дарак, но ветрената мелница е най-земният, реалистичен план. Той е преценил нуждата от нея, възможността да печели, мястото, което е най-удобно. И в това усилно и страшно време, когато всички със свити сърца гледат пораженията, нанасяни от сушата, двамата - старият и младият - не стоят със скръстени ръце и свити сърца, а работят, вършат нещо, с което подклаждат оптимизма си. Ненапразно народът е казал: „Залудо работи, залудо не стой!” Такъв е и Дъбака - работи, не скръства ръце, не се оставя песимизмът на бедствието да надделее над жизнелюбието му. Такава е и Христина. В това черно за селяните време тя започва своеобразна игра с живота. Надиграването всъщност не е между нея и Дъбака, това е надиграване с неверието, с черните облаци в селската душа, с мрачния свят на полския труженик, който винаги очаква лошото, защото трудът му, бъдещето му, целият му живот зависят от природата, от прищевките й. Нищо не може да помогне срещу безмилостната суша, затова са и такива селяците - мрачни, угрижени. Вестта, че е зърнато облаче, ги обнадеждава. След напетите девойки, изпълняващи обичая „пеперуда”, и стари, и млади започват празник. Тъпани и гайди засвирват, „чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните светеха от радост, загрижените им лица се отпуснаха.” Връх на този празник става надиграването. Колкото по-смели стават задявките, колкото по-игрива е девойката, толкова повече се отпускат и хората. Събира се цялото село край ветрената мелница, извива се хоро, а над тях нарастват облаците, нараства и надеждата в утрешния ден. Битовата страна на случката е ясна и тривиална - пристануша, както казват хората на село. Но това приставане се крепи на здрава основа - жизнелюбието, вярата в по-доброто бъдеще. Защото иначе не би имало смисъл да се създава ново семейство, защото песимистите не виждат перспективата на утрешния ден. И до това семейство не се стига леко. За своето мъничко женско щастие се бори Христина. Нейната борба е изразена в предаването й, защото, видно от разказа, тя би могла и още да играе, може би и да победи. Но победата й е вече факт - победа над остарелите канони и най-вече над себе си, над желанието да не се предава. Дъбака също побеждава - и в играта, и във вярата си, че може по някакъв начин да се победи сушата. Наистина, ветрената мелница не е завършена, но от нея вече няма нужда - тя е изиграла ролята на пътепоказател към надеждата, като знак, че не бива да се живее със скръстени ръце.
Жизнелюбие, изразено в борба за живот, за бъдещето на децата, в смисъл „живей, каквото и да стане”, проявяват Станчо и Стоилка в разказа „Задушница”. Те са обикновени хора, простички, с елементарни виждания за света. Примирение пред смъртта обаче не ги е обхванало. Станчо със „сухо жално лице, с тънки увиснали мустаци”, по което „се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение”, свещенодейства пред паметта на покойната си жена. Разнасяйки жито за „бог да прости”, той среща вдовицата Стоилка - „дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби, ала добра и грижлива къщовница”. Срещата им е и случайна, и предвидима. Защото тази Задушница не е само помен за мъртвите, а и среща на живите, време да бъдат ожалени и те, да им се потърси нов живот. Дори майката на покойната Станчова съпруга му казва: „Мешай се, баби, събирай се с човеци. Тя - Божана, бог да я прости, така й било писано.” Разговорът между вдовците е и оплакване на внезапно изоставените от спътниците им хора, и търсене на перспектива, формулата, изречена от Станчо, е вековна, съдържаща разбиращото отношение към живота и смъртта, към вековния кръговрат на битието: „Бог да ги прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите!” Не можем да отречем, че и двамата, по свой си начин, са обичали мъртвите си съпрузи. Но те добре разбират, че животът не е свършил, че продължава, че имат и децата, и грижите, и радостите с тях. Решението им да се съберат не е основано на чувства, на любов, а е от нужда. Ненапразно Станчо пита Стоилка: „Погаждаш ли се със самотията?”. Това е страшното за селяка - да остане сам, да няма с кого да сподели и мъката, и радостите. И най-вече - грижите. Тяхното разбиране за семейството, за взаимоотношенията в него е също така простичко, както и самият живот: „Който бие жена си - бие ангела си...” - казва Станчо. И следва едно съвсем практично и здраво реалистично предложение: „Да съберем неволите и децата си, па боже помози!”. Семейството се е изграждало по любов (Христина и Дъбака), но е живяло реалистично (Станчо и Стоилка). Здравината на житейските възли е била по-яка от клетви и думи, нуждата, трудът, неволята са сплотявали по-здраво от всякаква романтика. Двамата герои не са красавци, дори са далеч от класическите портрети. В тях обаче преобладава здравото, селското, земното. Преди да вземат решение, те правят един бърз преглед на бъдещето, очертават мненията на различните хора, търсят възможните пропуски от този бъдещ брак. В реалистичната оценка за момент настъпва дисонанс - Стоилка „бързо му хвърли с очите си едно фитилче”. Но Станчо, като мъж - т. е. земен, човек, бързо връща нещата по местата си: „ти тия ги махни, не сме мома и ерген да се лъжем. Нашето цвете е прецъфтяло.” Стоилка пък, с вечната романтика на жените, с неизбежната женска мечтателност и очакване на красивото в живота, с надежда се усмихва: „Може пак да се разцъфти.” Мъжът не я приземява, не отхвърля оптимизма й, не отблъсква протегнатата за любов
женска ръка. Той твърдо отсича: „ Така! Те, аз давам моята дума... „И, тръгвайки си от мястото на смъртта и тъгата, те заедно поемат по нов път. А Станчо очертава перспективите на бъдещето: „Дядо попе, ще му кажа, господ ми взе Божанка, пък ми прати Стоилка.”-т. е. - ще живеем, както преди, някаква особена радост не ни чака, някакво приказно щастие не може да дойде, но все пак, няма да сме сами, ще сме двама. Интересно е да се замислим над имената на двете жени - покойната и бъдещата. Божанка означава „дадена от бога”, което я е превърнало и във „взета от бога”. А Стоилка - име на жена, която стои земно, реалистично в света, упорито се опира на житейските бури. Такава е и етимологията на Станчовото име - домашно, битово, устойчиво.
Този житейски оптимизъм води и дядо Матейко по „оня свят”. Цял живот прегъвал гръб по нивята, цял живот мъчил се по чужди земи, той е свикнал с мъката или по-скоро я възприема като една тегоба, от която не може да избяга. Дядо Матейко не е борец в познатия смисъл на думата. Той обаче води своята негласна, неафиширана борба с тежестите на живота, като просто не им обръща внимание или ги заобикаля. Бягството в алкохола е единственият му останал път. Така е живял дядо Матейко и със здравия си народен морал, сам определяйки себе си като много грешен човек. Затова не чака присъда от някого, пък бил той свети Петър или бог, а сам поема по пътя към ада. Това, че ще прекара времето до страшния съд там, сред дяволите и мъките, не го смущава. Та той е преживял живота си на тая грешна, пълна със страдания за бедняка, земя - нима някакъв си ад ще го уплаши? И с един здрав оптимизъм, основан на нежеланието да се моли или проси, на разбирането, че щом на земята богатите имат всичко, то и на оня свят трябва да е така, дядо Матейко се готви да преодолее и тази трудност.
Срещу такива трудности, беди и нещастия се изправят и героите на „Напаст божия”. Видели, че с молба нищо не се постига, младите тръгват на открита борба срещу старите вярвания, срещу остарелия морал на очакването на милост от бога. Такъв оптимизъм води в живота и косачите, тръгнали на далечен път за късче хляб, и Андрешко, решил за момента проблема на съселянина си Станой, и Лазаринка, не пожелала да отстъпи на насилието и приела с мъка тежкия си кръст.
Андрешко е млад селянин, каруцар. Думата е станала нарицателна за прост човек, но той си е такъв - неук, физически работлив. Принуден да превозва пътници за селото, той умее и да ги разговори, и да научи нещо, и да даде част от себе си. Андрешко добре разбира, че проблемът на Станой не е в съдията, че на другия ден ще дойде друг съдия със стражари, че положението е решено за момента. Но Андрешко не може да отмине, не може да не направи опит да помогне -да се скрие житото, да мине поне тая година, а после... За после той не прави планове. Андрешко знае, че животът е сега, днес, а „утрето” идва в резултат на днешното поведение, на днешния човек. Сериозните хора, планиращи бъдещето си, биха отхвърлили начина му на мислене и планиране, но не-говото виждане е именно това човешко, реалистично виждане, което спасява народа ни през вековете - грижа за днешния ден, борба за бъдещето. Защото Андрешко не отминава бъдещето, той се бори за него - рискува, оставяйки съдията в блатото, играе си с властта, подхвърляйки двусмислени думи към самовлюбения неин представител.
Жизнелюбието си младите косачи-гурбетчии проявяват и действено (тръгнали са да търсят печалба, не изчакват благоволението на природата у дома), и духовно (бягството в света на фантазията). Там, в приказния свят, те стават хора, измъкват се от истината, както казва Благолажьт, намират сили да се борят и с действителността. И ако по-възрастните вече са приели правилата на тази житейска игра, то младият, наскоро оженил се Лазо, все още не е свикнал с тях. Той се втурва обратно към дома, да защити личното си щастие от явните или измислени опасности. Там, сред родните стени, той ще преодолява трудностите, там ще създава своя живот. Не, нито Лазо, нито Благолажът грешат или са прави безусловно. Просто писателят показва два начина на живот, два начина за преодоляване на несгодите, за запазване на човешкото в личността. За разлика от Станчо, който, обогатен или обеднял от годините, приема спокойно и сигурно тежестите на житието, Лазо се втурва в една романтична, с несигурен изход борба. Кой знае, може би на следващата година, когато косачите пак тръгнат на гурбет, Лазо ще е с тях и този път, помъдрял, няма да се върне, а ще жертва страстта в името на оцеляването...
Оптимизмът, надеждата за бъдещ по-щастлив, по-сигурен живот никога не са изоставяли българския селянин. Каквато и орисия да има, каквато и тежка съдба да го преследва, той не се предава, не изоставя вековния народен морал, не се отмята от вечните понятия за добро и зло, за грозно и красиво. Стоян и Пена, героите от разказа „Сиромашка радост”, са немлади, обрулени от тегобите селяни. Десет години те са живели сами и най-после са дочакали рожба. „Сиромах съм! Без дете бях два пъти по сиромах!” - казва Стоян и определя точно мястото и значението на детето, на бъдещото поколение в семейството. Радостен, щастлив е бащата. Опиянен от невижданата и вече нечакана радост, той се е превърнал в домошар, както казва жена му, нова каручка е приготвил за малкия Иванчо - писана, красива, здрава, всички желае да почерпи, всички да станат съпричастни на радостта му. И в този момент, когато всичко е вече определено, в малката каручка откриват още едно бебе - подхвърлено. Кратка е несигурността на Стоян, малко време трябва на двамата съпрузи да вземат решението и да приемат подхвърленото дете за свое. Практичната селска мъдрост ги напътства: „Земи го, бре Стояне, земи го... - Жадувал си толко години за дете - господ ти праща две. Късмет! Грешно е да го Връщаш...” Така бедният селянин, прекарал тъжни самотни години, намира нова цел в живота си, ново бъдеще за семейството си, нов оптимизъм пламва в него. Защото жизнелюбието на българския селянин не е егоизъм, не е затвореност в сегашното, в материалното. Той живее и се труди, бори се и побеждава в името на децата, на своето и родовото бъдеще. Сиромашията е икономическо-социално положение, семейството - духовно-етичното, така определя народният морал. Семейството, дългът към него, честта на рода стоят над социалните закони. Чорбаджията може да се опита да закачи чужда жена („Закъснялата нива”), но винаги идва възмездие, винаги ръката на засегнатия отмъщава за нанесените обиди. Близки по характер и звучене са двата разказа „Престъпление” и „Лепо”. И в двата е поставен сложен житейски казус - младите селяни Липо и Лепо се завръщат на село, единият след скитания по чужбинско, другият - след казармата. И двамата мечтаят да започнат нов живот, да се оженят за хубави моми, да заработят нивите, да замогнат. Но и двамата са очаквани от вести за беди, за позорящи ги нещастия. Сестрата на Липо е бременна, излъгана е от сина на селския богаташ; Войка, в която Лепо е влюбен, в опасната си игра с женската природа му е изменила с Иванчо Бакалчето. Засегната е личната му чест, поругани са устоите на семейството - сегашно или бъдещо. Лепо, например, приема като истина всички игри на буйната мома с душата си. Като дете на природата, той е далеч от лъжата и измамата в личните отношения! Отмъщението е кърваво и страшно - чорбаджийският син Нено е убит зверски с тояга, Войка е застреляна от полуделия от ревност Лепо. Интересна е реакцията на Нено - пресрещнат на пътя, той хвърля кесията си на Липо, смята, че с това ще се спаси. Именно с тая дебела и тежка кесия Липо нанася първите удари по главата му... Разбира се, може да се спори дали е засегната родовата чест на Лепо - та той не е обвързан с Войка, не е получил клетва пред бога и хората за вярност? Но тя си е позволила да му обещава щастливо бъдеще, да си играе с чувствата му, като е нарушила извечния патриархален закон за дадената дума, за честните отношения между обичащите се. Ревността, която яде Лепо, е плод на друго селско виждане - за собствеността. Лепо убива Войка, защото не иска друг да разполага с нея, с тази, която вече е считал за своя жена, спътница в живота, помощничка в борбата с житейските трудности. С такова собственическо отношение се сблъскваме в разказа „Невеста Нена”. Някогашната любов между нея и Кольо, за което споменава попът („Докато се Вземете, селото наопаки преобърнахте с Вашата любов...”), е отминала, мъжът й я третира като животно, пребил я е, ругае я пред съселяните („подкара я като овца”, „Още ли е тука оная магарица?”- крещи той). И никой, никой не я „попита за нейното скръбно сърце защо я боли”, никой не се интересува къде е изчезнала голямата любов, кога е потънала в пясъците на житейската пустош. За всички членове на малкото селско общество това са лични проблеми, които не бива да се решават от другите, трябва да се изчака развитието на ситуацията вътре в семейството, а след това, ако няма решение - да се намесят и хората, социалната среда. Трагедията на невеста Нена, на самотниците Стоилка и Станчо, на Пелинко и Дядката („Летен ден”), на Милена и Свилен („Край воденицата”) остава при тях, в тях, за тях. Обществеността не се намесва, пък и не би имало как да се намеси. Но когато са засегнати общи интереси („Село Неволя”, „Напаст божия”, „Прошение на жителите...”), всички заемат обща позиция, защитават я докрай, дори с риск да се сблъскат с интересите на други - чорбаджиите, патриархалните родители, държавата.
А сблъсъците с тези чужди интереси са постоянно явление в живота на селяните и трябва много житейска устойчивост, много душевна сила, за да бъдат преодолени външните сили, нарушили спокойствието и идилията. Първият такъв конфликт е между човека на патриархалното общество и града, неговите пороци, разрушителната им сила, подкопаваща селския морал. Като взрив на душевна болка е викът на Илчовица, чието дете е отишло в града да търси свой път в живота и се е превърнало в проститутка. Нейният вик е протест срещу всички, които лъжат народа, заблуждават го със своите „истини”, които го водят по път, далечен от извечния народен морал. И този вик разтърсва не само хората в черквата, а и уж обективния читател: „Няма правда... Няма бог!... Чувате ли?... Царят трябва да се разцари... Владиката да се развладичи... Попът да се разпопи... Отче... не лъжете ни... Помогнете ни... избавете ни... Кажете ни истината!.. .”Рухнал е светът на селянката, рухнали са устоите му, рухнала е вярата в бог, държава, народ. И върху тези останки може да цъфти вече само неверието, да се търси спасение само в бягство чрез приказките или алкохола, да се нарушават измислените не от хората, а от държавата и нейните представители закони. Така крадецът Петко Лисичката, нарушител на тези закони, е много по-симпатичен от полицая; извършилият нарушение на правилата на човешките взаимоотношения Андрешко (все пак той е поел ангажимент към съдията, нали?); селяните, пребиващи своя кмет („Прошение на селяните...”); прекрачващите църковните закони за семейната клетва пред бога Милена и Свилен („Край воденицата”) са потърсили този начин на живот не от желание да се конфронтират с обществото и законите му, а защото тези закони нарушават техните, човешките, родовите закони.
И в тази нова атмосфера българският селянин не губи своята вяра в бъдещето, своя житейски оптимизъм, своето жизнелюбие. Трудно е на хората, тежък е животът им, силен е натискът на чужди за тях морал и нрави, но те не се предават. Въпреки всичко те живеят, борят се, трудят се, обличат се, заедно посрещат тегобите, заедно се радват на доброто и красивото, което са създали не поради, а въпреки царящите около тях нови порядки.
Понякога извечните патриархални закони противоречат на човешките страсти и желания. Тогава селяните ги заобикалят, намират оправдания да ги пренебрегват, защото това не са някакви „бетонирани” правила, а вечни, но менящи се житейски закони. Така постъпва отец Игнатий. Готов да пренебрегне законите на религията, клетвата, която е дал пред бога, защото не може да устои на чисто човешките чувства -любов и интерес към жената („Пролетна измама”). Така постъпва Митре („Адвокат”), който не разбира, че пред съда трябва да лъже, да следва съветите на адвоката си, а простодушно разказва какво е станало, търсейки разбиране на личното си право, без да се интересува от писаните закони. Така постъпва и поп Серафим, за когото личното, човешкото желание да си пийне, да зарадва душицата си, надделява над дълга пред бога и енориашите. Да, заслужават укор тези Елин-Пелинови герои, но те са хора с човешки страсти, желания, слабости и такива ни ги представя авторът - без украси, без идеализации. Тяхното жизнелюбие е част от живота изобщо. Без тях, без нарушенията, които извършват или са готови да извършат, животът би бил сив, скучен, каноничен, неистински, нечовешки. Много слабости проявяват селяните на Елин Пелин, но всички те са аргументирани с едно - желанието да превърнат живота, света около себе си в красота, в доброта, в най-близко до представите им съществувание.
Последните години на XIX и първите години на XX век са особен период в нашата история - изпращане на един стар, понякога идеализиран свят и построяването на един нов, по-груб, по-жесток и по-плодотворен свят, който пренебрегва човешките интереси и желания, за да донесе някому печалба, другиму - нещастия и тегоби. Разрушава се не само житейският стереотип на селянина, разрушава се консервативният морал, патриархалните взаимоотношения, изкореняват се устоите на селската душа. И този преломен момент хората преодоляват с помощта на своята вяра, на оптимизма си, на любовта към живота, с помощта на които създават свои нови закони, свой нов свят, все пак отличаващ се от общоприетото, от тривиалното и баналното. И в тази нова, трудна обстановка, разделяща хората, прекъсваща връзките помежду им, българският селянин запазва най-важното - себе си, своите идеали, своето жизнелюбие. Такъв, какъвто е в разказите на художника на българското село Елин Пелин.