За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин


 

НАЦИОНАЛНИТЕ ДОБРОДЕТЕЛИ В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ВРЪЗКА ЧОВЕК – ЗЕМЯ, ЧИЙТО ПОСРЕДНИК Е ТРУДЪТ

 

Елин Пелин е определен от своите изследователи като „певец на българското село”. Той има подчертано характерен творчески стил и сюжетна организация, ориентирани към художествено-белетристична изразност, към проблемите на българския селянин. Връзката автор – текст при него се осъществява на ниво селска действителност. Сам отрасъл в селска среда, писателят познава битието на отрудения българин. В статията си „Как пиша” творецът споделя: „… един писател се оформя в средата, в която живее, в епохата, в която се ражда …”. Годините, в които излизат повечето от произведенията на Елин Пелин са времето, когато се руши идилията на патриархалния свят и се градят новите отношения (края на 19-то и началото на 20-то столетие). Разказите на повествователя са художествено реализирани чрез типични за епохата герои. Характерно за „художника на българското село” е, че се стреми да бъде трезв анализатор на битието на труженика. Отново в статията си „Как пиша”, той сам заявява по един индиректен начин, че нашата литература трябва да развива онова реалистично начало, наложено от Вазов. Сравнение с „патриарха на българската литература”, който по-рядко създава картини от руристичната действителност, при това предадени като наблюдение „отвън”, Елин Пелин изцяло се съсредоточава в селския живот и го разкрива „отвътре”, интимно слят с неговия бит, психология и въжделения. Въпреки това той не е битов писател. Интересува го предимно човека.
След Иван Вазов Елин Пелин е друг голям майстор на разказа (на късия разказ) в нашата белетристика. Той му придава жанрово-стилово съвършенство и издига този повествователен жанр до класически висоти, които по-късно достига само Йордан Йовков. В архитектониката на неговия разказ стои най-често една случка и за разлика от Йовков много рядко има ретроспекция. При него случката служи за развръзка, идваща след стремително повествование в кулминацията на текста. Разказите му са организирани върху античния драматичен принцип за единство на време, място и действие. Най-често повествованието се води в епическото сегашно време. Събитието се разгръща в рамките на един топос – полето, нивата, двора.
У Вазовите разкази преобладава фейлетонно-очерковото начало, което им придава известна публицистичност в тона и фрагментарност в композицията, докато в Елин-Пелиновите повествователят се скрива зад обективната картина на случката. Образите и събитията, пейзажите и настроенията са предадени в обективен разказ, при който като че животът сам се развива. Писателят не се намесва открито, не ръководи и не коментира случилото се.
Разказът може да започне със случката или с пейзаж. Природата е персонифицирана като жива реалност и не само съдейства за разкриването на художествената идея, фиксира момента и пространството, представя героите и предрича събитието, но и по своему гради случката и внася лирическа струя в повествованието, като изразява авторовата позиция към проблемите и конфликтите. Майсторството на Елин Пелин се разкрива и чрез диалога – много често формата, в която протича случката. Съвършенството на писателя се състои в точната и лаконична реплика. Елин Пелин показва познаване на живата българска реч. Рядко в разказите му присъства епилог. Докато при Йовков финалът има сумиращ характер, то при Елин Пелин това е мястото в текста, където се разрешава проблемът. При „художника на българското село” всичко се подчинява на някакви природни закони. Съдбата на човека е исторически и социално обоснована.
Елин Пелин е писател-народопсихолог. Той познава до съвършенство душата на човека от народа, мирогледа, светоусещането, жизнената философия на героите си, техния емоционален свят. В творчеството си разкрива традиционните за хората, сред които е отраснал качества, като не идеализира, а отразява правдиво слабостите им. Повествователят обаче набляга на добродетелите на труженика, които е съхранил дори в немотията и страданията, в моментите на природни бедствия и тогава, когато е ограбван от богаташите и държавата. Налага се идеята, че страданието ражда добротата или е следствие от нейната проява.
Героите на Елин-Пелиновите разкази са и трудолюбиви, и жизнеустойчиви, и жизнелюбиви, и природно интелигентни, и носители на трезв реализъм. Те са енергични и витални с добре развито чувство за хумор. Бедните селяни са сладкодумни, носители на онази житейска мъдрост, на която учи единствено тежкия и изпълнен с препятствия живот. Те са по своему бунтари с изострено чувство за справедливост и солидарност, някак находчиви – винаги избират верния път за действие. Авторът набляга на любовта между хората и хармонията им с природата. Всички тези качества Елин Пелин въплъщава в образи, обрисувани с голяма топлота и яркост на характерите. Авторът опоетизира най-хубавото, най-чистото у човека от народа.
Елин Пелин ангажира много свои текстове с мотива за труда. За него връзката земя-труд-човек е екзистенциална, пълна с хармония. Творецът вижда в основата на националния характер на българина отношението му към труда и земята. Писателят утвърждава труда като извечна ценност на човека като действие, в което може най-пълноценно да се реализира. Животът на българския селянин е белетризиран такъв, какъвто е  - преплетен от щастие и трагизъм, от красиво и грозно. Най-често онова, което изпълва и психологизира най-детайлно битието на полския работник, е именно трудът. „Певецът на българското село” изгражда своята философия като израз на диалектиката в живота на труженика – труда е и песен, и мъка.
Не случайно в разказа „По жътва” писателят-психолог прецезира всеки момент от жътвения ден. Още в традиционното пейзажно встъпление е закодиран трагическият знак – лятната жега получава характеристиката „адска мараня”. Времето е горещо, „небето се е свило  и сипе огън и жар”, но въпреки това селянинът неуморно събира класовете – плодовете на своя труд. Сблъсъкът човек – природа в началото на творбата не е очертан в трагичен план. Нито за миг читателят на остава с впечатлението, че трудът е провокиран единствено от мисълта за оцеляване. В тази творба-импресия се налага идеята, че трудът е всичко за селянина и пробужда у него естетическа наслада, жизненост. Става причина за веселие, песни и глъч. Той е трудно разбираем феномен, който кара една от героините – Пенка да запее, а авторът с възхищение и радост да обобщи: „А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. Тя кичеше на китки мили хубави думи и ги пращаше с любов някому някъде.”. Прекрасната песен е високо естетизирана форма на любовно послание. Произведението внушава идеята, че в хода на трудовия процес у човека се събуждат творческите пориви. Естетизацията на селското битие очертава и идейната линия на разказа: труд-любов-красота. Елин Пелин е майстор на сравненията. С една богата палитра от метафори, той ярко и запомнящо се опоетизира радостта от труда, като набляга на идеята, че на сакралното място, където се извършва свещенодействието труд – полето, се пробуждат и други възвишени чувства, освен насладата от работата.
Ако песента на Пенка е обредната песен на свещеното дело, то образът на Божан от повестта „Гераците” в началото е изграден като върховен жрец на този обряд. Наследил любовта на дядо Йордан към земята, той става част от природата, когато осъществява тайнството на труда: „Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно.”.
Творчеството на Елин Пелин е своеобразен химн на радостта от труда, негов апотеоз, олицетворение на единството между човек и природа. Лазар Дъбака и дядо Корчан от разказа „Ветрената мелница” не се трудят, за да извлекат полза от това. Те работят без да са сигурни в успеха на своето начинание. Целта не е резултата, а пътя, по който е постигнат. Тази мисъл е извод от философията им, че трудът изгражда не само мелницата, но и тяхната духовност. Затова и младият герой възкликва вдъхновено: „Чукай, чукай, дядо Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става.”. В този разказ-идилия, възхвала на жизнерадостта, дружбата, народното изкуство е възпята в стихията на волния и вдъхновен творчески труд. Сюжетен център в текста е построяването на вятърната мелница. На фона на битовата картина изпъкват образите на главните персонажи. Сюжетното развитие започва с изображение на голямата суша, а пейзажът - типично Елин-Пелиновски, е пластично-живописен и емоционално наситен. Със сушата именно писателят мотивира по-нататъшното развитие на фабулата. В творбата трудът е съзидателно начало. Той е душевна потребност и основа за чистосърдечното приятелство между Дъбака и дядо Корчан. В главите им винаги има „различни планове и замисли”, които неуморните им ръце превръщат ту в тепавица, ту в дарак, ту във ветрена мелница. Те строят подтиквани от някакво вътрешно безпокойство, от неутолимата и трескава жажда за действие. Елин Пелин споменава за „майсторската ръка” на Дъбака като символ на творческото начало. Всезнаещият говорител изтъква стремежите на романтичните души на стареца и младия левент да създадат нещо, в което да вложат изобретателния си ум и полета на въображението си. Сцената, в която дядо Корчан и Лазар строят ветрената мелница, е ода на сръчните майсторски ръце, на безмерната радост от вдъхновения труд.
Наслада и удовлетворение от труда изпитва и Боне Крайненеца от разказа „На браздата”. Текстът започва по характерен за Елин Пелин начин. Развитието на сюжетното действие е предшествано от пестелива природна картина, която свучи като лирическа характеристика на момента – есента, време за оран: „Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката-земя, па духна тих ветрец, очисти небето, и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята.”. Присъствието на пейзажа-гледка създава настроение за кротка умилна готовност за труд – труд, вдъхновение, упование, благодат. Всезнаещият говорител охарактеризира лаконично нивата на Боне, но чрез сравнението: „Земята изпръхнала и се рони като захар.” насочва към идеята, че на полето селянинът намира удовлетворение от извършваната тежка работа. Настроението внася промяна в душевното състояние на сиромаха-орач. Земята сякаш дава сила на човека, трудът го ободрява. Писателят-народопсихолог акцентира на действието: редят се бразда след бразда и „Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.”. Ведростта на природната картина хармонира със състоянието на живия свят – стопанинът весело подсвирва с уста, подвиква ободрително на животните, ехото живо му отговаря. Създава се внушение за пълна хармония човек – природа.
Мястото, където се осъществява труда за българските писатели е свещено. При Елин Пелин полето е онова сакрално място, начало и край на всичко. На нивата се ражда любовта, народното творчество, децата; умират хора. На полето Лазаринка от разказа „Закъснялата нива” принудена от обстоятелствата, носи своето новородено чедо – там го кърми, там на трънливата круша е вързала люлката му. Там до синора то прекарва първите месеци от живота си. На нивата, докато пее своята чудна песен, Пенка от разказа „По жътва” пада „примряла от жега”.
Когато пияният Иван Дядката от произведението „Летен ден” на Елин Пелин тръгва към полето, глухонемият му син го спира. Обяснението на бащата за поведението на неговото дете е кратко и изпълнено с мъдрост: „Грехота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлеба …”.
Въпреки че в изблик на вдъхновение и възхита при вида на хората, тръгнали към полето, и от любов към природата старият Герак изрича думи пълни с радост и изпитана наслада  от труда: „Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.”, авторът налага идеята, че този труд е носител и на пределна трагичност. В процеса на осъществяването му умират хора, изпълнени с виталност. Затова изключително лаконично, но с много тъга и болка. Писателят ще заключи в разказа „По жътва”: „Полето празнуваше тъжен празник. Погребваха Пенка.”. С въвеждането на ситуацията чрез глагола „празнуваше” и уточняващия оксиморон „тъжен празник”, повествователят сам доказва, че целенасочено търси смисловия контрапункт на понятието „труд”. Трансформацията на мотива за труда упование в труд наказание, тегоба, борба с природата илюстрират много от произведенията му. Те са разкази-вариации за трагическата селска участ.
Трудът на селянина в конкретната действителност не е защитен. Много често природните бедствия за миг помитат надеждите, таени дни наред. Нещастията в човешката съдба могат за миг да отнемат радостта и да променят живота на труженика. Така в разказа „Напаст божия” по интересен начин е ситуирана „тежката болест” „завърлувала” из селото. Епидемията се разпространява по време на един от най-усилените моменти от живота на българския селянин – жътвата. Именно контрастът между трудолюбието и бедите от болестта, които откъсват човека от творческия му устрем, налага силата на творбата. Към злините, които донася болестта, всезнаещият говорител прибавя и сушата. Тя изгаря и житата, и душата на труженика. Чрез нещастието и страданието на селяните, Елин Пелин набляга най-вече на причината за тях – немотията. Тя изгражда представата за труда като социално наложена тегоба.
Героите от разказа „Косачи”, в борба с оскъдицата, са принудени да напуснат домовете и семействата си и са слязат по долината на река Марица, за да търсят работа. Тяхната трагедия се корени в откъсването от близките им и необходимостта да се скитат в дирене на препитание. Творбата, подобно на много други Елин-Пелинови произведения, започва с лирическа природна картина. Тя е изпълнена с епитети, метафори и сравнения, хиперболи и олицетворения и е въведение към представянето на нерадостната съдба на косачите. Мъката на селяните откриваме и в изпълнените с тъга и болка думи на Благолажа: „… да ти разправям за нас голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба …”.
Пейзажът, който в разказите на „певеца на българското село” има конкретна художествена функция – следва събитието, в „Напаст божия” не е описание на обстановката, а е душата на случката. В картината на опустошената от сушата земя, ярката образност е постигната чрез цветовете, форми и движения в природата: „От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал.” Чрез сравнението, изброяването и натрупването на представи, чрез мрачното чувство, което цари сред природата и нейното одухотворяване се налага усещането за безнадеждност, отчаяние и безизходица: „Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури – всичко пресъхна …”. Сушата унищожава нивите, осъжда на смърт добитъка. Сред печалното почерняло поле, трудолюбивите селяни градят кръстци от снопи и безхлебно жито мълчаливо, „като че събират трупове на бойното поле”. Чрез своя сюжет разказът „Напаст божия” се явява белетристичен релатив на лирическото произведение на Яворов „Градушка”. Трагичната безнадеждност достига до краен предел и в двата текста. Героите в Яворовото стихотворение, които нямат сили да се противопоставят на природното бедствие заявяват:
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло ни гладува, ни жадува …
Подобно на тях селяните от „Напаст божия” в момент на отчаяние ще промълвят: „Нека като жабите, кога им пресъхне блатото – да прокълнем и да умрем!”.
Елин Пелин акцентира на труда и човешкото страдание отново и в разказа „На браздата”, конструиран върху принципа на композиционно-образната симетрия – в първата част се разгръща мотива за труда-радост, а във втората за труда-тегоба. Боне Крайненеца и неговите помощници – Белчо и Сивушка са ситуирани от повествователя в обичайната, позната обстановка – нивата. Тук именно се разгръща човешката драма. Обезпокояващият симптом, разколебаващ хармонията в живия свят се улавя и отразява в състоянието на природата: „Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухите съчки..”. Промяната в духовното състояние резонира в природния пейзаж. Боязливата есен алюзира неуверения вървеж на болното животно. Босите Ј нозе – социалния статус на труженика-сиромах, пречупването на съчките метафорично визира крехкостта на живота. Следва ново описание на живия свят. Сивушка пада в ярема, Боне се „вайка” около нея, а „Нивата орана-недоорана се печеше на слънцето”. Трагичната завръзка на действието отзвучава в новото състояние на природата. Гората е „глуха”, безразлична към драмата на селянина, слънцето бърза да залезе, за да не бъде свидетел на трагедията. Така се разпада интеграцията на човека с природата – тя се обезлюдява и изгубва своята одухотвореност, престава да отговаря на духовните движения на човека. Знак за това е емблематично изречение: „Наблизо нямаше никой”. Срещу мотива за единението с природата застава мотива за човешката самота. Боне поглежда „гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че … от никъде няма помощ”. Нивата пръхне безпомощно и орачът не ще може да я засее. На труда-упование противостои труда-отчаяние. Този поврат води до трансформация на идиличния план на изображението в трагически. Гората не е вече глуха, а враждебно мълчи. Топлите багри постепенно изстиват, а упованието постепенно се превръща в отчаяние. Орачът загубва своя „другар” в работата – Сивушка, а това е най-страшното за селския труженик.
Проблемът за труда на човека, писателят разглежда и в разказа „Закъснялата нива”. Творбата започва с картина, която навява тъга. Пейзажът е анонимен, а природата одухотворена: „Прегазило … е вече жарко лято, и грозна картина е оставил след себе си селяшкия труд”. Сред пустото почерняло поле, „усамотено стои непожъната нива”. На този фон контрастно е ситуирана „гиздава невеста по бели ръкави”. С остър сърп Лазаринка жъне и „изцибрено житно зърно … пада като сачми, които удрят в сърцето младата жетварка”. Чрез метафоричния образ авторът акцентира върху мъката и страданието на своята героиня. Тя се труди, но не с радост и наслада от извършваната дейност, а работи и плаче – „от нейните черни очи се сипят сълзи като градушка …”. Всезнаещият говорител набляга върху поведението на младата жена. Нейната самота напомня останалия сам на полето Боне. Контрастът (работи – плаче) утвърждава идеята за труда като социално наложен, за труда като тегоба. Още заглавието „Закъснялата нива” отправя към самотността и тъгата, за труда, който няма да радва, а ще поражда обреченост. Лазаринка е принудена да работи, обича труда и се отнася с отговорност към задълженията си. Категоричност звучи в думите Ј, когато изрича: „Няма да ида … да си оставям нивата неожъната?”.
Наред с труда в разказа е разгледана и друга национална добродетел – жизнеустойчивостта. Лазаринка оплаква ориста си, но тя носи здравото начало у българката. Жизнеустойчивостта е и онова качество, което преплетено с майчиното чувство помага на героинята да надмогне мъката си и когато чуе да „изпищява … галена рожба … хвърля сърпа и тича … поема на гърди малкото писунче … и наведена над него шепне му с любов …”. Наблягайки на виталността на младата жена, Елин Пелин обобщава: „И като спре сълзите си, запее му.”.
Виталност и жизнелюбие носи и дядо Матейко от разказа „На оня свят”. Всезнаещият говорител подчертава по един комично-закачлив начин още в самото начало на творбата, че неговият герой е притежател на тези така характерни за българския селянин черти: „Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейко починал – никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало.”. На всеки звучи невероятно вестта за смъртта на изпълнения с жизненост старец. Преди да издъхне дядо Матейко няма сили да се прекръсти, но при вида на шишенцето с ракия очите му светват, той се усмихва и протяга ръка да го поеме. Елин Пелин набляга на виталността на героя чрез активните му действия и умението му да се шегува с всичко, дори и със самия себе си. Старият селянин е усвоил до съвършенство логиката в земния модел на съществуване. Той говори с трезв реализъм, с който е гледал на света през осемдесетгодишния си живот, и с който продължава да приема нещата дори и „на оня свят”: „… раят е направен за големците и за богаташите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? …”.
Думите му са пропити от тъга, която присъства и като основно чувство при разкриването съдбата на героите от разказа „Задушница”. Станчо и Стоилка, обаче, носители в голяма степен на жизнеустойчивостта надделяват над нерадостите и водени от виталността си продължават своя път заедно, след като загубват другаря си в живота. Пред черквата те се изповядват един на друг и това им донася духовно облекчение. Дистанцията между тях се скъсява. Душите им се сливат и продължават напред в бедност, но не и в самота. В текста се разкрива неволята на селянина, но и жизнеутвърждаващата му философия: „Бог да ги прости покойниците … и живот и здраве да дава на живите!”. Одрипаният Станчо и бедната Стоилка, макар и да не са вече първа младост, подхвърлят едни другиму задявки и се държат все едно, че за първи път под венчило ще минават. Ако първоначално авторът акцентира на образния паралелизъм – мъглата, която носи характерно тягостно чувство в душите на хората, мотива за „плача” на църковните стрехи и гробищата като място, където човек изплаква мъката си по нещо изгубено, то в края на произведението чрез сравненията повествователят сякаш променя психическото състояние и външната изява на героите си. Това той постига чрез диалога и портретната характеристика. В началото тъжен и омърлушен, а във финала развеселен, Станчо опъва мишите опашки на увисналите си мустаци. Писателят-народопсихолог набляга на енергичността на българина и на способността му да преодолява трудностите. В края на разказа Елин-Пелиновият герой се заглежда във „влажните и сиви като мъглите очи на Стоилка”, същите тези очи, с които тя му е хвърляла фитилчета, очите, обрисувани преди това като една от грозните черти на лицето Ј. Дрипавата и измъчена жена, похабена физически и душевно от труд и немотия, изведнъж грейва живот. Тя вече се е престрашила да заговори на Станчо да слеят съдбите си в едно:  „… мен хората много пъти са ма думали за тебе … Станчо е добър, с него ще си живееш като царица …”. Творецът утвърждава идеята, че животът тече, а хората трябва да продължават своето съществуване. Тези авторови мисли намират израз в обобщението, изречено от неговия герой: „Да съберем неволите си и децата си, па боже помози”. Станчо и Стоилка напускат гробищата и изпълнени с виталност и жажда за живот скъсват с едно съществуване, което оставят в миналото.
Жизнеустойчивостта на българина струи и от думите на други Елин-Пелинови герои в разказа „Задушница”. Речево характеризираната кумица Дивдена говори с трезв реализъм, а словата  са доказателство, че онзи който ги изрича гледа по един практично-философски начин на живота: „Умрелите – лека им пръст, със живите живей …”. Тази житейска мъдрост се повтаря многократно в текста чрез различни свои вариации. (Мотивът е подет от кумицата : „Бога да ги прости умрелите … па на живите здраве и живот да дава”, и е продължен от Станчо при разговора му със Стоилка.)
Изключителна жизнеустойчивост притежават и героите на разказа „Напаст божия”. Тя се изразява в умението на селяните да оцеляват, притиснати от болести и природни бедствия. Реализмът, с който са разкрити събитията в текста и който е така характерен за творческия натюрел на „певеца на българското село”, колкото утвърждава ценното качество на полските работници, толкова буди и асоциация за мотива за написване на произведението. Създадена по един конкретен повод – избухването на епидемия в родното място на автора, творбата битува посредством обогатяване на случката. Авторът налага идеята за бунтарството и отричането на закостенялото като висша народна добродетел. Чрез двете картини – на болестта и на сушата, покъртително е разкрита драмата на труженика. С език, характерен за народно-песенното ни творчество, писателят разказва как епидемията мори младо и старо и налага индиректно идеята, че тя ще стане причина за конфликта, който ще се разрази по-късно. Елин Пелин изрично подчертава, че жертви на болестта стават най-свидните селски чада, за чиято красота и младост говорят подбраните от художника поетични имена и постоянни епитети: „… умря бяла Неда … Ирмена – млада невеста … В един гроб заровиха Магда и Ягодин … и двамата млади и зелени, и двамата селска слава.”. Като тънък народопсихолог, всезнаещият говорител свързва болестта с човешките преживявания. Оставени без ничия помощ, търсещи упование и надежда, селяните обръщат очи към бога. Когато молитвите и даровете не помагат, у младите, разбрали, че не носят вина за тази „напаст божия”, взима връх бунтарския дух. Те застават на страната на учителя – сам твърде млад, за да му повярват всички, открил причината за разпространението на заразата в поповия излак. Конфликтът достига своята кулминация, когато кладенецът е закован. Този момент е изпълнен с динамика и драматизъм, предадени майсторски чрез диалога. Епизодично, но ярко са разкрити образите на Младен и селския учител. При острата свада изпъква живият и буден момък, който буди възхищение със своята смела постъпка да се изправи срещу баща си и попа. Авторът не акцентира върху проблема родители – деца, като изправя един срещу друг баща и син. Елин Пелин налага идеята, че трезвият разум трябва да надделее, за да бъдат спасени толкова много хора. Писателят напълно оправдава справедливия гняв на Младен, чиято любима е болна, а сестра му – мъртва. В своя протест младите са водени преди всичко от чувство за справедливост, типична и трайна добродетел на българина. Те надделяват над невежеството и суеверието. С присъщата идея за бунтарството звучи и края на творбата: „Бог не е милостив – не молете му се!”.
Чувството за справедливост, изразено чрез различни прояви на бунтарство откриваме и у героите от разказа „Закъснялата нива”. Трагическото самоусещане на човека често е резултат царещото безправие. Кметският син, воден от чувството си за ненаказуемост се опитва да оскверни честта на Лазаринка. В своето безсилие да се пребори с незаконния социален ред Дойно защитава семейната си чест по най-отчаян начин – убива насилника. Младата невеста обича своя съпруг и „тежко и е, кога говорят лошо за него”. Тя не го упреква нито за мъката, нито за самотата си, не само защото я избавя от безчестието, но и защото в действията си е бил воден от чувство за справедливост и достойнство. Лазаринка застава и с мисъл, и с дело на негова страна, защото е „на неговия ум”. Това авторът  засвидетелства чрез думите на самата героиня: „Покорство, покорство, все покорство! Оня и сега нямаше да ме остави намира, ако Дойно не му беше светил маслото!”.
Ръководен от същото съзнание за чест и достойнство, Липо от разказа „Престъпление”, изпълнение с омраза, убива похитителя на сестра си – селски млад богаташ. Безкрайните удари, които нанася върху тялото му в действителност са доказателство за безсилието на героя да намери правдата по законен път.
Елин Пелин разглежда своите герои постоянно в контекста на социалното им битие. Ако прочетем цялото му творчество като единен мегатекст ще установим, че зад всеки битов конфликт стои пряко или непряко подсказан социален мотив. В този смисъл в един интертекстуален прочит се открива, че злото в художествения свят на автора има социален корен. Творецът доказва по определено реалистичен начин, че всяко потъпкване на представите на неговите герои за справедливост, чест и морал ги довеждат до онова бунтарство, което българинът винаги проявява в моменти, когато се прави опит да се посегне на всичко скъпо нему. Така в разказа „Лудата” Илчовица отправя своя протест напълно оправдано, с болка на изстрадал човек: „Няма правда … Няма бог! … Царят трябва да се разцари … Владиката да се развладичи … Попът да се разпопи…”.
Селянинът в произведенията на Елин Пелин е носител, освен на изключително развито чувство за (социална) справедливост и на (сиромашка) солидарност. Тя често става повод за проява на бунтарство. Подвластен на философията за връзката между двете начала в живота, за тези така типични черти от характера на българина, писателят налага идеята, че нравствеността на селяка му носи както щастие, така и трагизъм. В разказа „Андрешко”, постъпката на героя, близък до фолклорния образ Хитър Петър, да остави съдия-изпълнителя, тръгнал да секвестира „житцето” на бедния Станоя, сам през нощта в блатото, е доказателство за будното му съзнание за съпричастност към мъката на другите. Авторът набляга на топлото му другарско и човешко чувство да помогне на попадналия в беда, за неговото спонтанно бунтарство, изява на усета му за справедливост. Отношението на Андрешко към неговите братя по съдба е предадено в контраст с отношението на безименния държавен служител, чрез чието поведение е изразено Елин-Пелиновото разбиране, че държавата е: „Мащеха за едни, а за други най-млечна майка.”. По-голямата част от белетрестичното пространство на разказа е ориентирано към изграждането на конфликта. Най-активно за това работи диалогът – двубой между двама душевни и социални антиподи. Чиновникът, тръгнал към селото, за да изпълни съдебните си задължения, показва и пряка личностна позиция чрез категоричните думи, интонацията, грубия стигащ до вулгарност език: „Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ … За вас камшик, руски камшик … Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя … Карай, карай, говедо!”. Съзнанието за съпричастност, което заговаря у младия колар, го кара да защити своите събратя, да ги оправдае като изрече думи пълни с тъга, думи предизвикващи размисъл: „Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.”. Акцентирано е върху дистанцията: „вие-ние”. По-късно Андрешко отново ще подхване мотива за бедността, воден от чувството на справедливост, а в думите му ще открием индиректен укор към онези, които са виновни за мъката на селянина. С тънък психологизъм Елин Пелин подчертава промяната в държанието на младия колар, когато разбира, че съдия-изпълнителят ще донесе нещастие на бедния Станоя: „Той престана да говори и да си тананика, и се размисли.”. Пътят на Андрешко до решението да остави съдия-изпълнителя в блатото и така да спаси своя съселянин, преминава през няколко етапа. Кулминационен момент е въображаемата среща със Станоя. Вътрешният монолог на младия колар показва, че се чувства опозорен за „беда”-та, която ще докара. Той дълбоко преживява болката на бедняка, което говори за отзивчивостта и състрадателността му. Чрез категоричността в думите на Андрешко и трикратното повторение: „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне …”, всезнаещият говорител утвърждава позицията на своя герой, осмисля постъпката му след като вече я е мотивирал. Крайно неординираното решение, което взима коларя според автора е изява на чувството му за справедливост, висшата проява на солидарност и съпричастност към чуждите беди. То е силен изблик на бунтарския му дух.
Проява на солидарност и разбиране за социална справедливост и нравствено възмездие се наблюдава и в разказа „На оня свят”. Дядо Матейко смята, че е прегрешил като е попийвал и побийвал баба Трена. Сам отрежда за свое обиталище „пъклото”. Сърдито се опълчва срещу думите на ангелчето, което иска да го отведе в рая. Старецът дори е готов да спори със свети Петър и без задръжки му опонира: „Не може да бъде! Имаш грешка …”. Мотивите за казаното от дядо Матейко могат да бъдат открити в монолога му, където се акцентира на онези черти, определящи в най-голяма степен принадлежността на селяка към света на бедните. Сиромашката солидарност и чувството му за социална справедливост изпъкват в горчивите размисли: „Не съм за рая аз сиромах човек … рая е направен за големците и за богатите.”. С изключителна сила звучи пропитото от трезв реализъм и житейска мъдрост обобщение, последвано от апосиопеза: „Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили …”. То носи пределна трагичност и е основен мотив за стареца да поеме пътя към ада, а не към рая.
Елин Пелин дълги години съжителства с тези, които прави основен художествен субект в текстовете си. Така той успява да разбере, че моделът, който селянинът използва за надмогване на трагичното, е смеховото начало. То се проявява в характерно за неговите герои чувство за хумор. Младият колар от разказа „Андрешко” с пренебрежение и присмех заявява на съдия-изпълнителя: „Пиши ги ти, господине, ние не знае да пишем …”. Тези думи са своеобразен ироничен отговор на вулгарното държание и обидите на държавния служител, изречени по адрес на Андрешковите братя по съдба. Силно осмиващо въздействие имат честите „поучителни бележки”, които младият колар отправя към своя спътник, както и уговорката, която прави с него още в началото на разговора им: „Така човек като вас може да си го запише”. Андрешко се заема по един ироничен начин да обяснява на съдия-изпълнителя, защо нарича конете „господа”. Така саркастичното подмятане: „Увийте се с чула, господине. Моите коне никога не се оплакват от настинка …” е оправдано от гледна точка на логиката. Чулът, използван от Андрешковите „господа” е подходящ и за „господина” от града. Индиректно се налага комичното противопоставяне: скъпия вълчи кожух до скъсания чул, важния чиновник, който трябва да използва вещ, приспособена за конете. Апосоипезите в речта на Андрешко много често са част от онзи характерно комичен стил на героя, на който авторът набляга в целия разказ. Повествователят загатва за настроението на младия колар по време на пътя само чрез един детаил, чрез който отбелязва промяната в поведението му: „Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост …”. Въпреки това, Андрешко запазва убийствената си ирония докрай. Първоначалната лека комична нотка в тона на героя във финала се превръща в дразнещ до безумие съдията „ехиден глас”.
Друг тип комедийно начало, откровен и незлоблив хумор носят в душата си дядо Матейко от разказа „На оня свят” и героите на творбата „Ветрената мелница”. За бедния селянин от Подуене всезнаещият говорител прави уговорка още в началото: „… той обичаше да се шегува …”. Чувството за хумор, което притежава героят, се проявява в специфичния му диалектен начин на изразяване, в подбора и използването на думите („фъркатичко”), чрез цялостното му поведение. В края на произведението Елин Пелин отново отбелязва по отношение на стареца: „… въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува”.
Тази „хитрина” притежава и дядо Корчан. Описанието, което всезнаещият говорител му дава е твърде предметно, но писателят набляга на един момент: „Шеговит и малко глух и малко куц, вечно с лула в устата си … той не беше като всички.”. Другият герой – Лазар Дъбака, чиято единствена разлика със стареца е , „че бе млад, и … бе ерген”, е „известен с шегите си”. Представяйки по този начин двата образа, Елин Пелин няма да ни учуди, когато ще заключи безкрайно лаконично, че тях ги свързва „едно странно приятелство, спокойно, неразделно и безкрайно весело”. Дядо Корчан с открито сърце подпомага левента във всяко негово начинание. Когато разбира за идеята на Лазар да строи вятърна мелница, той подигравателно заявява: „Бре момче … тепавицата и дарака не са те научили на ум и разум!”, но после сам, присъединил се с мисъл и чувство към предприятието, шеговито и топло, дори някак поощрително изрича: „Трудът от мене, вятърът от тебе …”. Опитът от двата безуспешни почина е дал на дядо Корчан да разбере, че от техните действия нищо не излиза. Въпреки това старецът не се отказва и се заема с нов проект. Строежът на вятърната мелница ще се превърне не само в обект на ироничното отношение на селяните, но и на шеги между двамата надпреварващи се в майсторлъка си герои. Той ще стане причина старият воденичар, с присъщото му чувство за хумор да отбележи: „Дъбак, струва ми се, че и тоя труд ще отиде напразно – щом я направим ще завали … и ние ще оставим тази кукумявкарница.”. Дядо Корчан умее да се пошегува дори със самия себе си и да затананика под звуците на чука:
И аз дър-то-то ма-га-ре-,
За-що по тво-я ум де-тин-ски хо-дя!
Хуморът на стареца е в известна степен и реакция към любовта между внучката му Христина и Дъбака. Усещайки чувствата, които се пораждат в сърцата на младите, дядо Корчан с насмешка казва по адрес на внуката си: „Каквото търси, ще намери”. Лулата, която наред с глухотата на стареца е характерен портретен детайл, в финала на разказа ще падне от устата му, докато сърдечно и доброжелателно се смее.
Лазар Дъбака, който също носи силно развито чувство за хумор, не слага нищо присърце. Не го стряска сушата, без много, много да се замисля зарязва и тепавицата, и дарака. Той винаги се шегува: нарича дядо Корчан с натовареното с комизъм обръщение „бяла главо”, майтапчийски закачливо прави забележки на Христина, с насмешка приема нейното предизвикателство за надиграването. Елин Пелин, пресъздавайки прелестта на момента, когато двамата млади герои танцуват ръченица, отново акцентирайки върху качествата на Дъбака ще заключи: „Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се шегуваше.”. Чувството на хумор, което младият левент носи намира най-ярка изява във финала на творбата, когато на въпроса на дядо Корчан: „Ей, Дъбак, ами ветрената мелница?”, той отвръща с радост: „Аз си намерих друга!”.
Христина – внучката на стария воденичар, един от най-богатите женски образи в разказите на Елин Пелин, притежава завладяваща моминска закачливост и дяволитост. Селската лудетина се катери немирно по вятърната мелница и с палавостта си дразни дядо Корчан и Лазар. Тя по детски заядливо се плези на младия левент, взима теслата от ръцете му и казва: „… и аз мога да правя ветрени мелници … и аз съм майстор”. Повествователят ситуира девойката на хорото, където я охарактеризира, като набляга на младежката дяволитост: „Христина играеше лудо, като че ли на шега, и насмешливо поглаждаше младия воденичар.” Чувството за хумор в произведенията на „певеца на българското село”носят като цяло и хората от народа. Събралите се край селото не само наблюдават надиграването между Христина и Дъбака, ни и го подклаждат с шеги и усмивки.
Героите на Елин Пелин вълнуват със своето жизнелюбие. Неговата възторжена проява откриваме в разказа-идилия „Ветрената мелница” Майстор в пресъздаването на народната психология, писателят с умение рисува картината на всеобщото веселие. Жизнелюбието и оптимизмът на отрудените хора, авторът утвърждава чрез контраста в поведението им. Загубените надежди на селяните се връщат в душите им при появата на бялото облаче откъм Витоша. Медният звук на камбаните се заглушава от песните на девойките, от веселата глъчка, от свирнята на гайдата. Радостта е искрена, защото дъждът ще напои нивите, ще донесе благодат на тружениците, ще сложи край на продължителната суша. Особен акцент повествователят поставя върху народните обичаи и традиции: „вай-дудулът”, песента, хорото, шарената бъклица, ръченицата, надиграването между Христина и Дъбака. Яркостта и красотата на описанието придават на сцената идиличност. Танцът, който подхваща младия воденичар и дядо-Корчановата внучка е наситен с жизненост и темперамент. Той е предаден с пластичност и детайлност. Художникът използва много сравнения, за да обогати картината. Христина той оприличава на „лебед”, а Лазар – на „елен”. Творецът гради и слухови представи чрез свирнята на гайдаря, който „сече ръченицата”. Елин Пелин пресъздава с еднакво умение грациозността и динамиката на танца и вниква в душевното състояние на героите. Извисени от вълната на естетическо преживяване, те изпитват чувство на пълна душевна хармония и щастие.
Същото усещане споделя и отец Игнатий от разказа „Пролетна измама”. Желанието да се отдаде на естествените си пориви надделява над задължението да спазва църковните канони и в това прозира неговото жизнелюбие. Свещеникът сваля расото и изважда шишенцето с ракия. Той се ражда за нов живот. Душевните преживявания на героя творецът пресъздава чрез сказуеми и определения, внушаващи виталност: „радваше”, „сияеше”, „бодро”, „приятелски”, „разцъфнало”. Налага се представата за контраста между тъмнината и сивотата на манастира, от който излиза монахът и това „море от светлина и слава”, в което се впуска. Когато под въздействието на съдържанието в шишенцето дори „неговата калугерска душа бе се освободила от черното расо, което тъй дълго я покриваше” мъжкото му въображение се развихря и с лекота ражда една „пролетна измама”. Именно чрез мислите на отец Игнатий и неговата фикция за жената с бяла забрадка, седнала на „един синор между зелените нивя” се разкрива жаждата за живот на монаха, чиято младост алюзира с природата през пролетта. Чрез умалителните думи, метафоричните образи и сравнения, богатата палитра от цветове, зрителни и слухови картини, всезнаещият говорител подчертава радостта от живота.
Човешките слабости са обект на изображение и в разказа „Изкушение”. Действието се развива в черквата. Храмът е символ на душевно извисяване и пречистване. Но в олтара отец Серафим се подава на „изкушение” – изпива виното отредено за причастие. Червената течност отвежда към представата за Христовата кръв. Името на свещеника в семантично отношение означава ангел, принадлежащ към висшите слоеве на християнската йерархия. Но именно той, божият служител, се отдава на чисто човешките си пориви и извършва грях. Самото заглавие задава идеята на творбата. Човешките желания надделяват над църковните норми. Това е разкрито чрез контраста между словата и действията на стария поп. Той говори за греха човешки – клюкарството, пиянството, а сам изпива виното за комка.
Без да идеализира социалната действителност, Елин Пелин се съсредоточава върху опоетизиране на трайните нравствени добродетели на народа с неговата виталност, жизнелюбие, радост от живота и непомръкнало чувство за красота. Наред с болката и теглото, писателят пресъздава минутите на наслада и щастие. Това са най-често творби, в които поезията на човешката душа се слива с естествената поезия и свежест на природата. Сред тях са „Самодивски скали”, „Косачи”, „Спасова могила”, „Мечтатели”, „Кумови гости” … Онова, което обединява разказите е копнежът на героите за по-добър живот. Главният тип герои в тези произведения са мечтателите.
Подтиквана от желанието да види нещо ново, красиво, непознато Магдалина, придружена от Перун, поема пътя нагоре към високия връх, превърнал се в символ както на любовта, така и на стремежа за по-щастлив живот. Двамата млади тръгват по непристъпните Самодивски скали, за да търсят човешка радост. И този разказ носи принципите на вертикалната символика. В пространствен план са зададени параметрите на две измерения. Долу е селото, което създава алюзия за обикновеното в живота на хората. Горе са върховете – символ на човешкия стремеж. Цялото произведение е композирано върху опозицията делнично – възвишено.
От подобни пориви са водени и косачите, които сопнато кресват: „Мълчи!” на опиталия се да прекъсне с въздишка приказката Лазо. Разказът на Благолажа е израз на неговата виталност и жизнелюбие. В Елин-Пелиновото произведение с художествена прямота и сила се посочва функцията на поетичното слово в народния живот като убежища на изконни човешки пориви и въжделения: „Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са за това … да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек”. Повествователят използва приказката като мотив, защото в нея се съдържа голямата жизнена енергия, която помага на човека да преодолее духом дори и най-тежките изпитания. Думите на Благолажа изразяват стремежите към нещо възвишено, като нещо което за миг откъсва от реалността и пренася в един свят, където всичко е по-красиво.
Образни вариации на романтичния тип герой са чичо Горан и циганчето Рустем от разказа „Мечтатели”. Тази творба отново контрапунктно гради света на действителността и света на митичните поверия и народни предания. Противоречиво е отношението на селския лекар към двата свята. В характера му парадоксално се съчетава недоверието към социалната действителност с наивността и лековерието по отношение на народните вярвания. Чрез образа на чичо Горан Елин Пелин отново защитава идеята, че бедният човек, подложен на социално изпитание, ограбван от богатите и държавата, водещ неравностойна борба с природата, може да намери подслон за душата си и нравствена утеха единствено в света на нереалното. Така той съхранява своята виталност и волята си за живот.
И малкият Монка иска да се откъсне от действителността, да забрави болестта, да загърби настоящето и изведнъж да оздравее: „Не, Монката иска да оздравее още тази нощ, та утре да се върне здрав, да тича по ливадите … и да играе на топ с другите деца. От кога, от кога той не е играл на топ! Как му се е доиграло!”. В тези слова прозира нетърпението и жизнелюбието на бедното дете, което е съвсем слабо и немощно, но настоява пред дядо си: „Искам да походя, бе дядо …”. Портретуването на героя преминава в пейзаж, осъществен чрез онова душевно движение, което носи „умилно” учудения поглед на обречения Монка. Този поглед напомня търсещите очи на Нонка от разказа „По жицата”. И у двамата млади герои животът гасне – те са обречени, но и у двамата продължава да живее вярата, добротата и любовта към живота. Пейзажът в „Спасовата могила” се прелива с впечатления и мислите на персонажите. Природата е слята с жеста, с портрета на героите. Човешката мъка сякаш е затворена в „големите … сини очи” на Монката, които „се въртяха навред и с едно умишлено учудване следяха ту птичките … ту гривите гълъби … ту златните мушици …”. Чрез портрета на болното дете и неговите преживявания, писателят подчертава връзката между човека и природата, така характерна за неговите герои.
Тази връзка се откроява с особена сила и в разказа „На браздата”. Основното сюжетно събитие в творбата е смъртта на Сивушка в разгара на есенната оран. Самата случка е разгърната в гласния монолог на Боне Крайненеца и негласните реплики на Белчо, Сивушка и природата. Връзката между обкръжаващата героя действителност и самия него е наложена още с началния пейзаж. Той напълно съвпада с душевните преживявания и настроението на селянина. Елин Пелин одухотворява природата: „Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки”. Безлюдността на пейзажа се свързва асоциативно със слабостта на Сивушка, а това е средство за всезнаещият говорител да подготви прехода към темата за самотата и безпомощността на Боне, когато слабата му кравичка ще пада безсилна в ярема. Бедният труженик Ј говори като на човек – нежно, загрижено, сякаш да го разбере. Той тъгува за нея. Любовта му се мотивира с факта, че в творчеството на Елин Пелин природа, хора и животни съществуват в удивителна хармония.
Същата тази хармония е пресъздадена в един утвърждаващ живота аспект в разказа „Пролетна измама”. Въвеждащата картина излъчва ведрина и свежест. Пробуждането на природата през пролетта алюзира с пробуждането на душата на героя. Онова, което заварва вън от тягостната обстановка в манастирската обител създава радостно настроение у отец Игнатий. Той съпреживява всичко, което вижда. Представата за „неговото затворено калугерско сърце” контрастира на фона на развитието на метафоричния образ „бе се разцъфнало от умиление като цвете”. У монаха настава дълбока интертекстуална промяна. Душата и тялото му не следват божиите повели, а се сливат с дарената с живот природа, което всезнаещият говорител обобщава чрез думите: „Силите на плодотворящата земя бликнаха в кръвта му.”.
Елин-Пелиновите герои са хора с нежни, лирични и състрадателни души. Сред техните добродетели се откроява и любовта им към семейството и близките, както и съпричастност към чуждата мъка.
Семейството е свещено за българина. Лазо от разказа „Косачи” изоставя гурбетлъка и се връща при младата си жена – Пенка.
Дядо Матейко от произведението „На оня свят”, въпреки че е „побийвал” приживе „бабата си”, когато пристига в рая първо за нея се сеща и пита ангелчето: „… тук има ли някоя баба Матейца – Трена по име?”. Равносметката на изминалия живот, която старецът прави авторът обобщава в думите: „Ех, какво ли щеше да се случи с мене без нея?”.
На семейството си държи и Лазаринка от творбата „Закъснялата нива”. Нейната почит към старите е утвърдена като изконна национална добродетел. Младата жена се грижи за възрастния си, болен и немощен свекър. Тя обича, защитава и оправдава мъжа си – Дойно, нежно и с много любов пее на „галена рожба”.
В любовта се крие цялата магия на съществуването на много от Елин-Пелиновите герои. В изразяването на тази идея повествователят стига до моделиране на приказни сюжети, доказателство за голямата нравственост на автора. Любовта към хората и съпричастността към тяхната съдба са чувства, характерни и за богатата душа на малкия Монка от разказа „Спасова могила”. Той сякаш забравя своята неизлечима болест и отправя към дядо си пълен с хуманно чувство въпрос: „Болните ще оздравеят ли, дядо?”. В семантично отношение заглавието на творбата е пряко обвързано с вярата – Спасова могила е мястото, което народът свързва с изцелението от божата ръка. „Могила” носи значението на връх, но и на гроб. Интересен като персонаж в текста е и дядо Захари, чието топло старческо сърце е изпълнено с обич към бедното сираче. Той обгръща Монката с много грижи и внимание. Няма пари да го заведе на лекар, но изминава дългия път до Спасова могила с надеждата това да донесе изцеление на болното дете. Индиректно се налага идеята, че любовта го кара да вярва, че обреченото момченце може да се спаси. Дядо Захари води малкия Монка към Спасова могила, принуден от мъката, човешката болка, страданието, така както Гунчо води по безкрайната добруджанска шир болната Нонка, за да търси бялата лястовичка, символ на надеждата за човешко щастие. Пейзажът и диалогът внасят лирическа струя и изграждат случката в нейната завършеност. Абсолютната хармония между човека и природния свят, между естествени и свръхестествени явления обгражда цялостно произведението. Разказът утвърждава мистично-митологичната схема на легендата и работи в посока постигането на една метафизична форма на съществуването, скрепена с евангелския нравствен закон: „Какво може да направи докторът без божията воля!”. Това е максимата на дядо Захари. Битуването на образа на Господ е символ на търсенето на спасение. Монката не намира своето изцеление. Фикционалното идва да защити идеята, че майката бди над детето си, дори и мъртва. Това се утвърждава чрез съня на болното момченце, което умира с представата, че е в скута на своята майка. Тази връзка между майка и син носи трагическото в разказа. Монката намира успокоение в смъртта, защото земните мъки свършват с нея.
Добротворството и хуманното чувство са присъщи и на героите от разказа „Сиромашка радост”. От заглавието става ясно, че авторът ще разпростре своя анализ в две насоки. Още в началото той загатва за бедността на Стоян и Пена, а по-късно на този фон парадоксално разгръща мотива за селската радост. Щастието от придобитото духовно богатство – детето, помага на съпрузите да забравят немотията, превръща се в спасителна пътека за оцеляване. Че са сиромаси личи от детайла в описанието на героинята: „големия гердан от фалшиви пендари”. Потвърждение на този факт са и думите на самия Стоян, който заявява: „Сиромах съм!”. Писателят-народопсихолог акцентира върху представата за радост и богатство на труженика. Сдобиването с дете е разкрито като ново убежище на селянина от социалната несрета. Рожбата осмисля живота, дарява радост и вяра. Тази идея е изразена в оригинална символна форма – бездетния човек е сравнен с „ялова слива”, а бащата, сдобил се със син – с цъфтяща ябълка. В думите на героя се съдържа народната концепция за върховната ценност в родовото битие на българина: „Без дете бях два пъти по-сиромах. Сега то ми е богатството … Всекиму господ такава радост да даде!”. Елин Пелин пресъздава щастието на бедното семейство посредство детайлите: „нова каручка … хубава като детска играчка”, „шарена черга, съвсем нова”, „купешко алено юрганче” и конкретните действия на бащата. Той ту квичи „радостно и гальовно”, ту изрича на висок глас: „Син имам, брей!”, ту щедро черпи. Заглавието на текста придобива ново парадоксално звучене  във финала на творбата. Съпрузите се сдобиват с още една рожба – подхвърленото момиченце. Отначало се тюхкат, но после с отворено сърце приемат това дете. Пена в силна изява на майчински инстинкт с умиление ще заяви: „То си е вече мое …”. Оказва се, че макар и домът на сиромаха да е тесен, сърцето му винаги е достатъчно широко, за да намери в него любов и към още едно макар и чуждо рожба.
Разказите на Елин Пелин са енциклопедия на селския живот, в който го интересува преди всичко живота. Те го обхващат цялостно в неговите противоположни  измерения – страдание и жизнелюбие, живот и смърт, нравствена извисеност и духовно ограничение. Тази двойнствена визия е доказателство за житейската правдивост на творбите на писателя, носещ името на горчиво сладката билка Елин Пелин.

АНДРЕШКО
Съдията живее в този разказ само със своята социална роля  - не е нищо друго. Той е този герой, чрез който може да се види изключително ясно какво става с човека, когато се е приобщил към институцията и е „забравил „ своето име. В творбата битуват със своите имена на Андрешко, Станоя, дори коня – Дорчо. В сблъсъка между човека и институцията се слива в сблъсъка село-град (вие-ние), позиция, която съдия изпълнителя през цялото време доизгражда и отстоява. Той се стреми да наложи и в словесно общуване своята властова позиция. Въпросите му са интонационни издържани в господарско поведение „Как ти беше името?”. След като го научава, той много бързо го забравя, защото разпознава у него не Андрешко, а хитреца, я лукавия, дори когато гражданинът е в беда. Съдия-изпълнителят се стреми да налага определено словесно поведение и ритъма на самия разговор. Показателно е, че героят мисли и говори като възпроизвежда вика на конституцията и не е чудно, че не може да погледне на собствената си ситуация от друг ъгъл: „Станахте…..”
В целия този словесен двубой съдия-изпълнителят не може да разбере ироничността на Андрешко и то е важното. Андрешко смело демонстрира една пародийна нагласа (нарича конете чиновници, сравнява ги с тях.) Именно чрез динамиката на Андрешковата реч се открива словесна и смисловата едномирност на човека, погълнат от институцията. Показателно е, че все пак една реплика: „Аз съм съдия-изпълнител” накарва Андрешко с внимание да го погледне. Оттук съдия-изпълнителя попада в абсолютно същата игра, от която се е възмутил. Оттук идва мига на необходимия избор. Тогава, когато всичко потъва в себе си – замисля се Андрешко, враната, конете, именно тогава момъкът решава, а това решение е формулирано като един морален императив: „Трябва да му се помогне на човека … не може инак”. За Андрешко Станой е човек. Момъкът не се ръководи от разбирането за закононарушение, защото се движи от разбирането, че над писаните закони стоят човешките. Ако за съдия-изпълнителят Андрешко е хитрец, а Станой е с дебел врат, за Андрешко има неща, които са по-значими – естествената вътрешна потребност да се помогне. След избора нещата протичат в тази последователност, която отвежда съдия-изпълнителя в блатото. В този сблъсък между съдия-изпълнителят и Андрешко особено важен е начина на говорене и пълноценното слово на Андрешко срещу едноизмерното слово на съдия-изпълнителя. Отново нещата са извън себе си и героят взима решение, когато е потънал в себе си. Откроява се нещо, което има значение в модела на разказите на Елин Пелин – т.е. всеки не стига за където е тръгнал, както съдия-изпълнителя до селото и другото движение по път на никъде не е важно, то е бавно и мудно, важното е движението, което измъква човек от някакви зададености, жестовете явяващи човека като човек разбрал себе си. И тук се откроява значимото и напрегнато душевно движение, стигащо до решение за защитаване на себе си като човек и другия като човек.

КОСАЧИ
В много голяма степен задава основоположните параметри на човешкото отнасяне към проблематиката, в която хората са. Отразява много интересен като трактовка проблем за любовта, но разказът е много по-богат. Започва с природна картина: нощта пада и всичко изчезва – изчезване на предметната наситеност на света и това отваря духовното пространство към нещо друго – дълбокото звездно небе задава още в самото начало едно максимално универсализирано пространство. Важна роля има цветовата гама - светло-тъмно. Хората са разположени около огъня и тогава се налага като значимост на човешкото присъствие – словото. По повод разказаната от Благолажа приказка се откроява сблъсък между вижданията на различните герои за статуса на словото в човешкия живот – приказката като измислено нещо ненужно и приказката като създаваща свят, като даване на възможност на хората да разберат себе си. Самата приказка разкрива друг свят, носещ друго по-висока истина – стремлението на човека да се измъкне от ежедневието, за да разбере, че е човек. Именно измисленото слово дава възможност да се погледне през друга оптика. Тези форми на приказката са много важни, защото човек надмогва това, което го притиска към ежедневието и някои съумяват да заявят пред себе си и другите, че е открил по-високи цели на собственото си битие. Приказката дава възможност на Лазо да премине от света тук и сега в приказно-песенния свят, т.е. Лазо се идентифицира с героите и търси други измерения в живота си благодарение на Благолажовата приказка. Не случайно не заспива, т.е. продължава да живее и търси благодарността на историята и неслучайно цялото това потъване е рязко прекъснато („Лазо се стресна и стана”) Въпросът „Какво правя аз тук” кореспондира с твърдението на Благолажа, че приказката дава възможност на човека да разбере, че е човек – човешкият живот има и други ценности – освен тези за хляба, трябва да бъде защитавана и любовта. Лазо преодолява с всички сили конвенционалното и прави своя избор – тръгва към село, променен дотолкова, колкото е направил избора. Откроява се фикционалното като даващо възможност на човек да открие и защити онези високи ценности, които не могат да бъдат смазани от ежедневното. Фактът, че Елин-Пелиновите герои са извън селото, извън ясните социални рутинирани пространства, т.е. извън нормите. Тези герои са оставени сами на себе си (усамотяването на Лазо) дава възможност на героите да намерят силата да преодолеят конвенционалността и да прекрачат утвърдения коловоз. Прави впечатление сходството на Благолажа и Лазо – установява се пълноценно общуване – Благолажа открива помъдрялото „аз” на Лазо. Това също е част от стремлението на Елин Пелин да съгражда диалектически цялостен и ориентиран в някои посоки художествен свят. Разказът „Косачи” е важен за проникването в Елин-Пелиновият свят:

- възможността в събитието да се създават много по-високи и отворени към универсалност проблеми

- ориентираност към търсене на първооснованията на човешкото битие

- човек да разбере, че е човек

- демонстрира прекрачването на границата след избора и именно това е яркият художествен жест, който заявява високохуманното на всеки персонаж

- очертават се две думи – потъване и измъкване и двете движения и заявяват посока, но те са важни с това, че човекът, за да разбере себе си трябва да се измъкне от рутинизираното си живеене и да заяви високите си човешки стремления. Тези думи покриват най-важните елементи на разказа земята и косачите потъват в сън.

 

САМОДИВСКИТЕ СКАЛИ
Своята романтична трактовка, мотивът за езическия витализъм се намира и в разказа „Самодивските скали”. Творбата разгръща проблемът за границите на човешките възможности, за устрема към необятното като ярка черта на народната виталност. Този разказ се доближава до Йовковата концепция за гордото безумие на влюбените – Рада, Тиха. Воден от безграничната си любов към Магдалина, Перун приема безразсъдното предизвикателство да я изведе на върха на недостижимите Самодивски скали. И този разказ носи принципите на вертикалната символика. В пространствен план са зададени параметрите на две измерения. Долу е селото, което създава алюзия за обикновеното, делничното в човешкия живот. Горе са върховете –символ на човешките стремления. Целият разказ е композиран върху основата на опозицията делнично – възвишено. Творбата е композирана като разказ в разказа. Тя носи митическо начало, легендарност за силата на любовта. Още в заглавието се носи семантиката на идеята – „самодивски” отвежда към митичното начало, а „скали” създава илюзията са силата на чувствата. Персонажите са разкрити чрез разказа и идеализацията на Чувака, който предава легендата. Магдалина е най-красивото момиче в селото. Перун – името му в семантично отношение се свързва директно с бога на славяните и е знак за нещо възвишено, стихийна сила принадлежи на езическото начало. Девойката в разказа е медиатор между земното и възвишеното. Тя се стреми не към богатство и лек живот, а към красотата и необичайното. Необичайното е постъпката, решението да се изкачи на Самодивските скали, от където се вижда Бяло море, а в него се къпе сутрин слънцето. Слънцето е символ на вечното, на светлината, на красотата. Към светлината и красотата се устремява Магдалина. Утвърждава се постъпката на Перун, идеята за силата на любовта. Това звучи в думите му като отговор на селяните: „Да дигне за една жена!” – „За една любов” – и това е истина за момъка.
Домът и социумът на двамата млади не са тяхното естествено пространство. Репликите и жестовете функционират като комуникативен механизъм, който свързва стихийното женско и стихийното мъжко начало. Двамата млади се изкачват по скалите – това е техният стремеж, вяра, търсене, а долу са хората с тяхната невяра, с невъзприемчивостта към необикновеното. Разказът „Самодивските скали” е възхвала на силната любов, на красивото човешко чувство.

КРАЙ ВОДЕНИЦАТА
Темата за любовта битува и в този разказ. Заглавието в семантично отношение се свързва с представата „воденица” – място, където се създава хляба. Това е символ на семейното начало. Край воденицата се реализира срещата между Милена и Свилен. Имената крият символика: Милена – миловидност и Свилен – нещо скъпо. Но между двамата млади красотата на любовта е нещо свършено – Милена е омъжена за друг. В разказа любовта е представена в два плана – съкровеност, вярност и изпепеляване. Милена обича все още Свилен и неговата любов е силна. Той е останал верен на тяхната обич. Но срещата, разговорът, думите на откровение работят на страната на истината. Любовта между младите е все още силна. Макар че Милена говори за обич и вярност към мъжа си, тя не е забравила Свилен. В защита на моралната гледна точка, подкрепяща институцията на семейството, е използван образът на бащата. Той вика Милена (дъщеря си) сякаш това е повик към търсене на моралното, на защитата на семейството. Но по-силна се оказва от семейството любовта. Чрез диалога се визират образите, чувствата и преживяванията. Песента на Свилен в края на повествованието показва болката и радостта от преживяното. Той остава сам в нощта, но с любовта си.

 

КУМОВИ ГОСТИ
Разкрива се езическата волност на народния дух. Любовта между младите съпрузи е ситуирана в два топуса. Първият е тясната къща, малко примитивно битово пространство е несъзвучно с колосалната воля за любов. Другият топус е широкото поле – сакрално място, където Елин-Пелиновия герои успява да осъществи докрай своя нравствено-естетически потенциал – да работи до самозабрава, да пее и да обича. В този смисъл духовното извисяване на народната душа в разказите му се осъществява най-пълно сред декора на природата. Елин-Пелиновия герой живее в хармония на законите и пулса на природата. Той има природосъобразна душа, водена от могъщия си импулс за живот.

НАНЕ СТОИЧКОВАТА ВЪРБА
Елин Пелин обича този свят – света на българското село. Той не опоетизира твърдоглавите, описва ги без идеализация с техните пороци. Борбата на човека с природата, с църковните и социалните догми, обречеността му да живее в един примитивен бит, довежда селската душа понякога и до сериозни духовни деформации. Тази катастрофическа перспектива е разкрита в разказа „ Нане Стоичковата върба”. Творбата въвежда нов мотив в темата за селското страдание и мотива за духовното осакатяване. Разкрива се основна черта на Елин-Пелиновата поетика – липсата на доминиращ естетически план. Разказът е изграден върху динамичното съчетаване на три естетически плана – идиличен, трагичен, комичен. Техните граници са подвижни и лабилни, така, както в живота няма граница между радостта и отчаянието, щастието и покрусата се редуват непредсказуемо. В този смисъл Елин-Пелиновите разкази улавят естетическата пъстрота на живота в неговата многоликост. Експозицията очертава идилията на селското битие: действието се развива през пролетта – сезона на обновление в природата. Съзвучна с промените в природния свят е и човешката душа, събрала воля за нов, по-хубав живот. Оживлението в Нане Стоичковия двор – децата тичат с радостни викове. Предвестниците на пролетта – щъркелите, гнездят във върбата, са символ на новото начало. С пристигането им в къщата на нане Стоичко настава радост, в селото – празник. Върбата е символ на световното дърво, а и в нея има 12 щъркови гнезда. Самото число отвежда към християнската митология. Така в експозицията идилично е разкрита хармонията между живия и неживия свят. Но този синхрон се разколебава от образното противопоставяне Между кичестата върба и сиромашия двор. Духовно обграден от тежкото сиромашко съществуване се оказва само стопанинът – той няма сетива за настъпилото природно обновление, а точно обратното – всеобщата радост го изпълва с примитивна злост. Героят е естетически късоглед, чувството му за красота е деформирано, закоренял е усетът му към радостите на живота. Докато в другите разкази разривът между човека и природата е резултат от трагична колизия – смъртта на Сивушка или Пенка, тук разривът е въплътен в образа на персонаж, у когото окончателно и безвъзвратно са опорочени естетическите импулси на живота. Но естетическата деформация в началото на творбата е само загатната, тя още не е доказана в действие. Създава се илюзорно внушение, че дори и в сиромашкия свят човек намира поводи за щастие, извори на радост. Веселото оживление достига връхната си точка в сцената, в която щъркелът грабва и отнася в гнездото си оскубаната и мръсна капа на Стоичко сред всеобщия смях на неговата челяд. Описаната сцена превръща разказа в семейно битов анекдот и комическият план се оказва неустойчив, защото разказите на Елин Пелин не допускат естетическа доминанта. Духовно осакателият стопанин в примитивен изблик на обезконтролна злоба съсича върбата заради омацаната си капа. Отсичането на дървото е представено като убийство чрез одухотворяване – Елин Пелин използва определението „убитото” дърво. Асоциациите за съсичането на върбата със смърт пораждат внушението, че нане Стоичко убива красотата. В този смисъл сцената с отсичането на дървото в доказателство за духовното скотство на героя, изгубил връзката не само с природата, но и с родовото настроение. Твърдоглавието на селянина е разкрито в разказа.