Предлагам ви три разработки на тема: „Елин Пелин - художник на българското село”, направени от ученици в София, с няколко цели:
1. Да ви обърна внимание на изявите на индивидуален поглед и подход към разработката на литературно-научното съчинение.
2. Да се убедите в ролята на творческата свобода при подбора на литературния материал и умението да се подчини той на определената задача за доказване.
3. Да се открие начинът, по който разсъжденията придобиват характер на убеждения, и умението на авторите да ги защитават и внушават.
4. Да се разбере, че обемността на изложенията не определя качеството на извършената работа. Предложените теми са сътворени в обстановка на класно упражнение.
5. Да се обръща специално внимание на езика и стила. Наистина изграждането им е продължителен процес, но в X, ХI и ХII клас те трябва да имат оформен облик, съответстващ на авторовата личност.
Надявам се, че ще предизвикам вашия интерес към проблемите на писмената реч както от литературна, така и от езикова гледна точка.
ВАРИАНТ 1:
Ако някой чужденец желае да опознае България и българските нрави и обичаи от началото на века, то нека прочете поне една част от творчеството на Елин Пелин. Това е историята на нашето село, пресъздадена в художествена форма, животът на народа, видян с очите на един от най-добрите му познавачи.
Две са основните направления, в които Елин Пелин рисува българското село: селянинът и природата. Когато четем разказите, повестите или стихотворенията, не може да не почувстваме онази типична българска атмосфера, която лъха от всеки ред, не може да не видим българския селянин, превил гръб от тъмни зори на нивата или заситнил ръченица под веселите, игриви звуци на гайдата. Никой друг писател не е нарисувал така живо и пластично народния танц, народната песен, както направи това Елин Пелин: „Христина понаведе гиздаво глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи кротко веднъж напред, Веднъж назад, подскокна леко и заигра, сякаш се сля с живите трептения на чудните звукове”... „А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, пълна с надежди и желания. „Със същото майсторство авторът пресъздава и природата, която в неговите произведения съвсем не е декор, а едно живо, действащо лице. Този похват позволява една още по-голяма близост между писател и герои, между герои и читател, защото одухотвореността на природата е нещо много характерно за българското народно творчество. У Елин Пелин човекът е надвил страха от природата. Гората, реката, полето дишат заедно с трудовия селянин, пеят с него, страдат или плачат. Бих напомнила само за началото на един от многото прекрасни разкази на Елин Пелин, всеки един от които може да послужи за пример в описание на природата: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря 8 наслада. „Това не е просто описание на една лятна нощ, защото само описание - би прозвучало сухо. Авторът живее с природата и се възхищава от нея. Тя винаги е в унисон с преживяванията на героите - простите селяни, неизвестните хорица от народа.
Но в тези дребни, сякаш с нищо незабележими личности, Елин Пелин вижда най-големите добродетели, които може да има човек. На първо място трудолюбието. С него се започва изграждането на българския национален характер. Това е може би най-типичната черта у българския селянин, и Елин Пелин, сам роден и израсъл на село, рисува картините на тежък труд като истински живописец. Описанието на трудовия процес се отличава значително от всички подобни картини у други писатели. Не случайно в критиката се казва, че трудът у Елин Пелин е жертвоприношение. Хлябът за българина е нещо свещено. Свещено е и полето, защото там се ражда хлябът. Българинът знае това. Булка Стоеница яде симид, като „ чупи с почит залче по залче. „Дори немият Павел не пуска баща си да отиде на полето пиян, „грехота е”.
Трудолюбието е само една страна от богатата нравственост на българина. Елин Пелин доизгражда този образ, като допълва любов към изкуството, здрав морал, ясно разбиране за семейните задължения, чувство за дълг, чест и не пропуска да подчертае тяхното съзнание за задружност в неволи и радост. Но една черта, много характерна за българина, се преплита навсякъде и дава надежда дори и в най-труден момент. Това е показател за устойчивост и несломимост на духа - веселият нрав на нашия селянин. Елин Пелин казва: „Аз не съм хуморист, а само донякъде весел, и повечко зъл.” Именно тези думи показват най-добре характера на хумора в разказите и особено в стихотворенията на автора. Не може да не се засмее човек, когато си спомни за Пижо и Пендо, за Пена, за Дуда или Гиго. Това са герои, врязали се така дълбоко в нашето съзнание, че нито за миг не можем да си представим, че не сме ги виждали и чували, че те са само плод на писателски талант. Жив и неподправен хумор блика от всяка дума на автора. Съобразителност и находчивост, и винаги една усмивка, малко злъчна или повечко подигравателна. Дори между порутените кръстове, губещи се в мъглата на сивия дъждовен ден, фигурите на Станчо и Стоилка будят непринуден смях. Този хумор е винаги проникнат от житейска мъдрост. Ето още нещо, което Елин Пелин допълва към образа на българския селянин.
Всеки разказ, всеки образ, е допълнение към представата за българина. Всяка дума ни напомня за още нещо от него. Наред с нравите, обичаите и природата се разкрива и човешката душа. А всичко това вече дава един цялостен рисунък на българското село в края на миналия и началото на новия век. Със своя език, жив, пластичен, образен и неподправен, Елин Пелин е един истински художник на селото и народния живот, защото сам той е израсъл сред народа и е опознал неговата сложна душевност. А майсторството, с което авторът рисува тази действителност, идва от непосредствената близост с народа, от трайността и богатството на впечатленията, от истинската любов към изстрадалия селянин.
ВАРИАНТ 2:
„ Усилна жътва кипи из равното Софийско поле. От край до край, докъде ти око види, се люлеят златни ниви и морни работници се мяркат там от тъмни зори. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и жар...”
„Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе.”
Когато четем Елин Пелин, ние сякаш сме навсякъде по нашата чудесна българска земя. От всеки ред на неговите произведения лъха родна атмосфера, чуват се българските песни. Ние получаваме пълна представа за живота на нашето село в периода на преминаване от патриархалните към капиталистическите отношения. Писателят описва детайлно българския бит, нравите и обичаите. Читателят получава пълна обрисовка на живота на селянина. Какъв е неговият дом, как се труди, как празнува българинът - всичко това узнаваме от Елин-Пелиновите произведения. Ето Ивка шета край огнището, после виждаме Лазарника да жъне сред изгорялата нива, горе на хълма, се чува чукането на Дъбака и дядо Корчан, а сетне от село се задават радостни хора и се чува звънката песен на момите „Вай дудул”. Всички тези картини са елементи от бита на българина, които създават една чудесна атмосфера. Те са най-подходящият фон за изграждане образа на българина. И природата е включена в този фон - понякога тя контрастира с героите, друг път сама сякаш изразява техните чувства, но винаги е свързана с хората. Те са тези, които й дават своята красота - дори песента на птиците или меките стъпки на пролетта („Войнишка нива”, „Започване на един ден”) носят отпечатъка на човешките чувства и действия. Във всеки детайл от картините Елин Пелин намира израз на българската душа, на едно или друго качество на българина. Той е централният образ на неговото творчество - той, селският труженик.
За писателя селянинът не е просто едно работещо същество, а преди всичко човек с най-чувствителна душа. Чрез произведенията на Елин Пелин ние сякаш откриваме българина за себе си и водени от вещата ръка на художника се учим да разбираме и обичаме хората. Основната черта в образа на българския селянин е неговото отношение към труда - то определя по-нататък всичките му действия. Всеки влага в своя труд различно чувство до известна степен - за бедняка Боне това е средство за прехрана за Дъбака и дядо Корчан - творчество, за Лазаринка - единствено спасение, но за всеки от тя: трудът е смисъл на живота, само чрез него може всеки от тях да покаже себе си, там може да намери най-голямата си радост, спасение и упование.
В много разкази-идилии Елин Пелин разкрие същността на труда, доказва, че той е и трябва д
бъде извор на романтика за човека. При настъпващите буржоазни отношения обаче, трудът е тежък, не носи винаги красота, но все така за здравия, истински българин е самият негов живот, утехата му. Ето как разказва за човека на труда Елин Пелин: „Нивата, заградена с тревисти синури с две цъфнали сливи на края, е половин изорана ровка и черна, половин тревясала тъмносива. Това е неговото благословено знаме, под което той живее с вяра. Дълго, дълго гледам аз тоя свят труженик с неговите бели волове и ми се струва, че в тая минута в света няма по-чисто сърце от неговото.” („През полето”)
Отношението към труда до голяма степен определя и по-нататъшното развитие на човека. Ярък пример за това е съдбата на тримата братя от „Гераците” - прекъснатата връзка със земята, със здравото народно начало става причина градът да въздейства така пагубно върху Павел. Лентяйството погубва и Петър, а Божан, за когото трудът е средство за трупане на богатства, става алчен и зъл.
Особено характерно качество за българския селянин е неговото ясно изразено отношение към доброто и злото, към красивото и грозното. Той просто чувствува красотата, търси я и един ярък пример за това е чудесната сцена на надиграването във „Ветрената мелница” или песните на жътварите, или пленителната мелодия на кавала и дори в носиите на момите може да се открие вроденият усет към хубавото. Чувствителната душа на селянина открива и грозното и страда от него -горчивината на дядо Никола, когато разбира, че синът му го е ограбил („Син”) или пък тревогите и мъките на Елка и стария Герак говорят ясно за това. Селянинът не само открива злото, той се и бори срещу него. Чувството за солидарност със страдащите проличава в постъпката на Андрешко, в решителността на младите от разказа „Напаст божия” и др.
Наистина много чувствителна е селската душа и Елин Пелин успява да ни убеди в това - така майсторски описва скръбта на Боне при смъртта на Сивушка или пък майчинската нежност и обич на стрина Дойна.
Писателят, като истински художник на българското село, ни представя селския труженик и в радост, и в мъка. Но винаги той подчертава неговата нравствена сила, способността му да устои на всички трудности и пак да запази хубавото у себе си, да запази чиста душата си. В разказа „Среща” това много добре е показано - дори и на война селянинът остава свързан със земята си, с това кораво парче земя, което му дава хляб, с първите си помощници - животните. Наистина трогателна е тази среща, изпълнена с много нежност, грижа и обич, за която понякога не подозираме.
Верният поглед помага на Елин Пелин да открие у селянина и неговото жизнелюбие, способността му да се противопоставя на злото, желанието да устоява на трудностите. Израз на неговата жизненост е както отношението му към труда, така и отношението му към любовта. С честния поглед на труженик той гледа на това чувство, защото както в труда, така и спрямо другите хора най-добре проличава самият човек. Любовта при героите на Елин Пелин е чиста, свята. Тя ги вдъхновява в труда, в живота - например в „По жътва” или в „Самодивските скали”. Елин Пелин осъжда обичта, ко-гато тя не е искрена, чиста, когато не е извор на сили и желание да върши добро. В .Детинското ханче” и „Нечиста сила” той противопоставя истинската любов и пагубното желание и утвърждава първата.
Друг израз на жизнелюбието на българския селянин е неговият неподправен хумор. Той се шегува не само с недостатъците на другите, но и със собствените си неволи и несполуки. Шегува се добродушно, мъдро, с присвити очи, с веселия смях на дядо Корчан или с колоритните образи на Пижо и Пендо. Този хумор го извисява, става израз на житейската му мъдрост, на желанието да победи доброто, на моралните му сили.
Не само положителни, но и някои отрицателни черти на своите герои разкрива Елин Пелин. Пред нас наистина изпъква образът на българския селянин с всичките му хубави и някои лоши качества, които сам той критикува у себе си. При това този герой не е отделен от естествената си среда, не е нереален и отвлечен, а напротив. Всичко -и атмосферата, и самият герой, са в една неразривна връзка, която ни дава представа за бъл-гарското село, защото само един истински художник може с такава наблюдателност, разбиране и обич да предаде цялостната картина на селския живот.
Удивителни са изчерпателността на описанието, тънкият усет на писателя, способността му да предаде точно това и точно така, както е необходимо. Съдържанието и формата също образуват единство, защото авторът говори с езика на българския селянин, с неговите остроумни, мъдри и хубави слова. Да бъдеш художник на нещо значи вярно и пълно, с много чувство да го опишеш, да предадеш неговия характер. Елин Пелин постига точно това - неповторимо изгражда образа на българина, предава цялата атмосфера на българското село. И когато четем неговите произведения, „пред нас се шири и смее полето и ветрецът донася неуловимата негова песен”, изпълнена с бодростта на селския труженик.
ВАРИАНТ 3:
Елин Пелин е незаменим художник на българското село, проникновен изразител на социалната трагедия на малоимотния български селянин. Той насочва вниманието си главно върху селската безправна маса, върху „унижените и оскърбените на село”. Слял душата си с тази на селския човек, Елин Пелин успява като никой друг наш писател да отрази живота на българското село в цялата му широта и многостранност. Неговите разкази са художествен летопис, история на нашето село в недалечното минало. Теми, образи, настроение, художествени средства - всичко онова, от което се изгражда литературната творба, Елин Пелин черпи от заобикалящата го действителност. При това той взема най-характерното, най-значимото и го поднася на читателя естествено и непринудено. Художествените проблеми сякаш не са вложени от писателя, а са взети направо от живота. С това той създава илюзията, че се намираме сред самия живот. Ние виждаме селото в един момент - разтърсван от класови стълкновения, когато навлизат новите отношения и постепенно изчезва красотата на патриархалната задруга.
Сам прекарал детството си на село, Елин Пелин умее да предизвика трайни, незабравими представи у читателя. Неговите творби по неповторим и вълнуващ начин разкриват страшната бедност, в която живее селянинът. Полското селце е малко и грозно, къщите му са „ниски, неприветливи”, дворовете - „разградени и боклукчиви”, в тях играят „немирни и нечисти”кеца. Картината се допълва от безводната река, която я прави още по-грозна. Черквата е със зеленясал покрив, изкривен дървен кръст. По улиците се срещат „гушави жени”. Всичко навява тъга, атмосферата е мрачна и потискаща. „С една реч - глухота. Глухота и тегота. „(„Летен ден”) Панорамата на селския живот, нарисувана от перото на Елин Пелин, е твърде разнообразна тематично. Но основен проблем в цялото му творчество е проблемът за страданието на народа в буржоазното общество.
В центъра на „Напаст божия” Елин Пелин поставя нещастието, причинено от продължителната суша и епидемия. Селяните са „измъчени, боси, гологлави”, от челата им тече пот, а „босите им крака ровят жежкия пясък”, над голите им глави „пече адско слънце”. Над полето се носи „плачевният припев на тия убити от скръб и без-надеждност човешки същества”. Природата не е декор в Елин-Пелиновите разкази. Тя е част от тяхното съдържание. Ролята й е да разкрие човешките преживявания, драмата на селянина. Ето защо тя е винаги одухотворена. Сушата в „Напаст божия” е „невидима птица”, която пъди с „огнените си крила всяко облаче от кръгозора”.
Елин Пелин е типичен социален писател. Социалният елемент в творчеството му крие корените си в самия живот. Той кълни върху почвата на действителността на 90-те години на миналия век, когато илюзиите за волен живот са вече разбити, когато въпросът за несправедливата грабителска политика на буржоазната държава се поставя все по-остро и социалното тегло расте. Елин Пелин застава решително на страната на народа. Чрез съдбата на своите герои той разкрива живота на българското село. Способността да изобразява човешки характери му осигурява възможността да рисува живота в пълнота и разнообразие. По този начин селското ежедневие оживява под неговото перо с всичките си скрити богатства.
Произведенията на Елин Пелин увличат най-вече с вярното изображение на живота, с майсторски нарисуваните картини, с обаятелните, незабравими образи. Това е творчество, създадено с голяма любов към отрудения човек, затова е актуално и днес.
С дълбоката жизнена правда на творбите си, с естествения чар на художественото си слово Елин Пелин завинаги ще остане любим автор за читателя, неизчерпаема тема за литературния критик, незаменим учител на писателя
