За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
СИМВОЛНИ НИВА НА ПОВЕСТВОВАНИЕТО
ЗАГЛАВИЕ, ИМЕНА НА ЛИТЕРАТУРНИ ПЕРСОНАЖИ, ТОПОСИ
Повестта „Гераците” на Елин Пелин е класическа в жанрово отношение. В тази своя творба, с присъщото си умение на реалист и психолог, белетристът описва деградацията на човешките добродетели и нравственост, разрушената хармония в патриархалното семейство и неговата гибел, отчуждението между членовете на рода, променената ценностна система на патриархалния човек в новото време. Темата на „Гераците” - историята на едно семейство, е широко разработвана в художествената литература и то във времето на реализма в жанра на повестта и романа. Предшественици на Елин Пелин са Любен Каравелов и Вазов от епохата на Възраждането. Майстор на словото, Елин Пелин умело си служи с художествените похвати, за да засили внушението-метафори, епитети, сравнения, контраст, символи. Символиката е заложена в основата на творбата на различни нива - заглавие, имена на литературни герои, топоси, цветове, образи.
Разрушаването на хармонията и разпадането на рода, идването на силите на хаоса Елин Пелин изобразява чрез символните стойности на темата за родовото дърво - вариант на митологемата за световното дърво. В повестта родовият космос на Гераците е видян като модел на тенденциите в световния ред. Според мита за световното дърво, космосът е представен като гигантско дърво, в чиито клони е свила гнездо божествена птица, олицетворяваща силите на доброто и хармонията, а корените са прегризани от силите на хаоса и злото, символизирани чрез змията. Чрез този мит се сакрализира птичият род, в частност неговият цар - мощният орел, сокол, ястреб. Към темата за птичия род, за неговата съдба ни насочва още заглавието на повестта. Прозвището Гераците, превърнало се в родово име, ни отпраща към темата, но със своята семантика диалектната дума „герак”, означаваща ястреб, би могла да ни подведе. Герака е дядо Йордан (синовете не са назовани с родово име), но той е „пъргав и трудолюбив” човек с „меко и добро сърце”, когото всички „обичаха и почитаха”, а не силен и суров, според символиката на хищната птица - герак (ястреб). В митологичното мислене на българина и неговия фолклор хищната птица всъщност е царска птица. Тя е владетел на небесното царство и е маркирана с положителни етически и естетически стойности. В този смисъл образът на дядо Йордан Герака е представен в положителна светлина, т. е. той е носител само на положителната страна на символа; явява се като цар на рода, като основоположник и обединител, като родоначалник. Двойствената стойност на символа намира своята реализация в другите членове на рода - синовете на стария Герак. Принципът на контраста и опозициите, така характерен похват при изграждане на цялата повест, намира своето място и тук, при тълкуване символиката на царствената хищна птица. Най-големият син на Герака -Божан, до такава степен е обзет от алчността и хищническите намерения, че става суров, груб, безскрупулен унищожител на родовите устои, пренебрегвайки най-простите правила на християнско поведение: „Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попьржни калугерите и просеците, които идеха с благословия за шепа жито, сега по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше.” От „цар на полето”, за когото полската работа „бе негова стихия”, Божан се превръща след смъртта на баба Марга в „хитър, и стислив”, а страстта му към парата, която „премного обичаше”, се разгаря с пагубна сила. Сравнението „скрит и потаен като лисица” подчертава пълното разминаване между името му като пожелание да бъде носител на божествената доброта и благодат - и делата му. Трудолюбието му постепенно се изражда в скъперничество: „ Той повдигаше Всеки сноп, както скъперник повдига торба със злато... Божан вършееше и сипваше житото 8 хамбара си с една трескава алчност и ненаситност.”
Тъжно-ироничното несъответствие е не само между име и поведение, а и между представите на родителите, дали това име, и развитието на човека, който го носи. Библейските имена - Божан (Бог), Петър и Павел (Христовите апостоли), са семантично принизени символно до първичното. Божан е далеч от богоугодната доброта, любов и честност. Имената на другите двама сина - Петър и Павел, подкрепят също несъответстващата връзка между християнска добродетел и битово ниското. Те също разочароват с деградацията на нравствеността и поведението си. Вместо да е силен и устойчив на трудностите и промените, Петър (камък) има „широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник...”; „По неговото мъничко лице всякога играеше една чиста, нехайна усмивка (...) Той беше наивен, доверчив... „Но тази мекота на духа без пъргавия ум, пресметливостта и находчивостта на Йордан Герака се превръща в безволие и слабохарактерност: „Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. (...) Трудът го плашеше. (...) Той почна да мечтае и да пие.” Чрез контраста между име и поведение, Елин Пелин внушава идеята за разрушаването на хармонията и деградирането на ценностната система. Петър не се отличава нито с твърдост, характерна за камъка, който символизира името му, нито спазва божите заповеди, като носител на име на един от Христовите апостоли, нито е суров и хищен, според прозвището на рода - Гераците. Образът му отново препраща към птичия род и свят. Неговото сърце е „птичо”, т. е. леко, леконравно, доверчиво. Според Речника на символите, птиците са символ на душевните състояния на ангелите, те са метафора на душата, която напуска тялото, посредник между земята и небето.
Към света на птиците символно Елин Пелин отнася и образа на Елка - съпругата на най-малкия син на Герака - Павел, която „приличаше на гугутка”. Тя има „поглед на подплашена гугутка”, а „краищата на бялата й пребрадка се развяваха като крилата на гълъб”. В обикновения език гълъбът е човек, оставил се да бъде измамен, а за поетите е символ на любовта. Кроткият му нрав обяснява напълно и двете схващания. Със смирение, покорство, доброта и кротост се отличава Елка и напълно наподобява гугутка - символ на обичта и нежността. Образът на Елка е образ на жертва, обречена да живее извън митологичния родов космос, който дарява сигурност и топлина със своята хармоничност. Тя не изгубва вярата, надеждата и любовта, съхранява всички патриархални добродетели - свенливост и покорност, трудолюбие, духовно изящество, самоотвержена любов и майчинска преданост. Затова не деградира и не се превръща в палач за разлика от съпруга си Павел и братята му.
Павел е най-малкият син на Герака и името му в превод означава именно „малък”. С гъвкав ум и.търговски способности, Павел - гордостта на стария Герак, е призван да продължи семейната традиция. но способностите му деградират в безчувственост и цинизъм: „Той беше пъргав, пресметлив и очова-ден човек. Някога баща му възлагаше големи надежди на него... (...) Само от време на време достигаха в село тъмни слухове, че се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат. „
Темата за птичия род и неговата съдба звучи и в историята на Павел, който неколкократно напуска и се завръща в дома-гнездо: „...Ще се прибере и той. Те, птичката - нищо животно, па и тя не забравя гнездото си. (...) То птичката, Йордано, дето се е мътила, тамо ще си отиде - заговори дядо Маргалак. (...) Защо беше дошъл Павел? (...) Не изглеждаше, че тук го е довело желанието да Види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. „Излязъл от дома, Павел стига по пътя до града - знак, според модерното изкуство, на порочността и покварата, носещ в себе си убийствената сивота в живота на самотния човек.
Птичият род губи своя образ. Неговото хармонично пространство все повече се превръща в пространство на злото. В този свят на озлобление патриархът на рода също губи своята идентичност. Гордият герак, волният цар на птиците - ястребът, се превръща в стара змия: „А старият Герак съвсем грохна Той с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия и постоянно се оплакваше, че е студено.” Родът на птиците се превръща в род на змиите. Вместо любов и сговор, в хармоничния свяг на „птичите” души след смъртта на баба Марга се ражда злото: „ Той знаеше, че доброто и злото се излупват в човека, както пиленцата се излупват из яйцето, но той не знаеше защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца.” Семейният герб (птиците в клоните на дървото) и семейното име са изместени от силите на безпорядъка на един нов свят, който превръща птичите души в змийски.
Братската любов отстъпва на злобата и омразата. Тези, на които е отредено по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с „каиновска неприязън”и „фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди („змия”, „змии да раждаш”, „змии очите да изпият'1). Символиката на змията е противоречива, но в повестта е с конкретен отрицателен знак. Вместо да е свързана с изворите на живота и да изпълнява функцията на пазителка, в „Гераците” змията е символ на коварството и смъртта, олицетворение на злото, което има превес в творбата.
Семейният живот в дома на Гераците е маркиран със символите на хаоса и разделението: „В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.” Домът (къщата, дворът), наред с полето и кръчмата, е един от основните топоси в повестта. В неговото описание Елин Пелин не се поддава на битовизма, не се спира на интериора в къщата. За да внуши идеята си за отчуждението и разрушаването на хармонията в човешките взаимоотношения, творецът се интересува от пространственото разположение на голямата бяла къща, заградена с голям двор, в който се намира борът - семейното знаме на Гераците, и на мястото й в селото, на отношението на селяните към рода. Родовото пространство - „голямата бяла къща”, заградена с „широк двор, в който може да се Вмести една махала”, е ориентирано към сакрализирания пространствен център - къщата е на „лично място”, „сред селото”м се вижда „отдалече”. Къщата се превръща в символ на хармоничните, идилично-патриархални отношения в рода на Гераците. Тя е тяхната крепост и, заградена с широкия двор, сякаш ги отделя и спасява от заобикалящите ги проблеми. И този свят на хармония и съвършенство е ограден околовръст „като кале с бели зидове”, а негово знаме е „високият” и „ прав като стрела самотен кичест бор”. Белият цвят, така емблематичен за къщата и зидовете, е символ на нравствена чистота и своеобразна строгост в човешките отношения и мисли. Бялото е и инициационен цвят, цвят на откровението, на благодатта, на чистотата, но и на прехода и преобразяването. Ог-раденият двор, „белите калета” създават чувство за сигурност. Оградената площ е символ на свещената съкровищница, на достъпното единствено за посветения място. В този смисъл домът на Гераците е сакрално място за рода и от гледна точка на прос-транството - село, той е в центъра, но също така е сякаш чужд, отчужден от околните къщи и не е посещаван от много съседи. Гераците са сякаш отчуждени от селото и хората, те живеят в социален вакуум, затворени в семейното си единство и драма. Борът, който се намира в двора, е изключителен. Неговата история крие тайнството на светостта - „донесен като малко борче от светите рилски гори”, той е посаден „в незапомнени времена от предците на Гераците”. Особена сакрална сила дървото носи )л със своето простраствено положение, и със своята изключителност - борът е „всред широкия двор”, който пък е „сред селото”, но борът е и „самотен... единственият бор в цялата околия”. Според „Илюстрована енциклопедия на традиционните символи” от Дж. Купър, борът е символ на праволинейност, прямота, жизненост, плодовитост, но и на самота, а с вечнозелената си корона - символ на безсмъртие, както безсмъртен е родът, в който едни умират, но други се раждат. Символ на рода, под неговата сянка не само умират старците от рода, но и се раждат синовете на Герака. Борът става „семейно знаме”, с което Гераците се гордеят. И неговото отсичане от Петър в края на повестта се превръща в символ на разрушената хармония, на разпадналия се род, на умирането на уюта и сговора в голямото семейство. Семейното знаме не е вече знаме на хармонията, любовта, разбирателството. „Кичестият бор”е станал „старият бор”: „Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като че в клоните му се бореха змии.” Излязъл е извън митологичното време на цикъла. Вековното дърво е остаряло в историческото време. Хаосът на раздорите (змиите в клоните, вместо птици) го е обсебил и борът е повален в калта, отсечен. Мотивът за калта е като художествен образ, използван и в други Елин-Пелинови творби („Кал”, „Андрешко”). Той символизира душевно опустошение, отчуждение, грубост, създава усещане за дискомфорт. Отсичането на дървото е използван похват у Елин Пелин, който характеризира деградирането на човешката лич-ност, унищожаваща хармонията и космоса, в който живее („Земя”, „Нане Стоичковата върба”). Дървото - символ на рода, е копие на световното дърво и с неговото отсичане се нарушава световният ред, в по-тесен смисъл - отношенията в рода и семейството. Отсичането е символ на разпадането, на унищожаването на миналото, на рода. На място-то на „правото като стрела”, устремено към сакралната небесна вие, родово дърво, се появява „мръсен трап, помийник”, в който „се валят свине”. Символиката на този трап (намек за подземни селения на злото), разрухата и порока се подсилва от ред детайли в повестта (намеците за „свинското” поведение на Божан, който събира динени кори; ци-ничното писмо на Любица до Павел, в което е наречен свиня).
Наред с отсичането на бора, Елин Пелин описва и други моменти, доказващи рушенето не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит и родовия космос. Къщата, дворът и земите са поделени: „Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха не-доправени плевници, сайванти и купи със сено.” Белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан: „Божан още на другия ден отдели с плет своя двор...”. Общото огнище е загаснало. „Мекият домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огни-ще” е заменен от „сръдни, недоразумения и крамоли”. Общата софра е разделена. Общият път на рода става невъзможен и усилията на стария Герак да поправи скъсания оглавник са напразни: „Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си и затрополи по камънака.” Старият Герак „влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета.” Когато му се налага да работи вкъщи, „той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно”. И дядо Йордан се задържа все по-често в кръчмата - друг топос в повестта, наситен с много символика. В кръчмата пълновластен господар е „добрият и строгият дух” на баба Марга. В нея обитава „златният дух” на семейното съкровище; тя е част от хармоничния патри-архален свят, място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи. От украшение на белия зидан пръстен на родовото пространство -”едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”, кръчмата се превръща в „глуха”, „пуста” и „тъмна”. В нея старецът е като в „затвор”. Но това е било място, здраво свързано с пространството и духа на дома, както и с времето на Герака: „с нея бе спечелил пари”, цели 40 години работи за тях. В кръчмата дядо Йордан „се чувстваше господар и силен, в нея се радваше на. почитта и страха, който му имаха селяните.” Но тя е носителка и на друга символика - на „нечисто място”, на дяволското начало, на порочността, на изкушението и измамата, на покварата и безчестието. Неслучайно, докато е жива баба Марга, синовете са държани настрана от кръчмата и търговията. Тяхната работа е на полето - важен топос в повестта. В тайнствения и глух сумрак на това „нечисто място”лежат скритите пари, израз на пестеливостта на Герака, но и прокълнати скрити пари. В кръчмата се извършва окончателното престъпление и пак пред нея се разиграва средищният и най-тъжният епизод в повестта - жалбите на ограбения старец. Кръчмата носи в себе си разрушителната сила на змията, която прегризва корените на родовото дърво. Два свята се изправят един срещу друг - ураничните, небесни сили, в които витаят птиците, ще бъдат победени от хтоничните сили на демоничния свят на змиите. Кръчмата се превръща в пъкъл, в който старият Герак приживе изкупва свои знайни и незнайни грехове: „В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа”. като кулминация на нравствената деградация на героите - пиянството на Петър, Павел и Божаница - плод на „нечистото място”в повестта, се явява кражбата на спестените пари. Кражбата е символ на разрушената хармония, на отнетата чест, своеобразна метафора на ограбената надежда и вяра на стария Герак. Образът на парите е двузначен. Поставени в света на хармония и разбирателство, парите са символ на добра сила, общите пари са символ на общото благополучие, семейната чест и обществения престиж. В света на егоизъм и омраза, парите са символ на злото. „Златният дух” на семейното „съкровище” при до-сега с Божан се превръща в „златен дявол”. Семейната чест е подложена на поругание. Но кръчмата вече не е пространствен определител на новото време; в новия свят това е бакалницата. Неслучайно Павел мотивира пред баща си нуждата от пари с желанието да открие „нещо като бакалница”. Парите от кръчмата - място за веселие и радости, вече са предназначени за бакалница. Душите на братята стават „ба-калски”, обсебени от дявола. Синовете се пазарят, продават стоки и печелят пари. Продаването - продажността характеризират вече чуждото пространство - града, убиващо патриархалните взаимоотношения на любов, сговор и разбирателство. От „царе на полето, на нивите и на ливадите” тримата братя се превръщат в хора с „бакалски”манталитет. Полето е място за изява на човешкия дух и способности, за освобождаване чрез труда, място за радост и удовлетворение от „плодовете на труда. Този топос организира и изпълва живота на синовете на Герака. Там те са пълновластни господари, докато в кръчмата господар е само старият Герак, а негов помощник е баба Марга; в дома - господари, символ на патриархалната задруга, са баба Марга и дядо Йордан. Първият признак за деградацията на личността е замяната на безкористната обич към най-светия плод на земята - житото. Божан осквернява този плод чрез стремеж да натрупа повече печалби от реколтата. Снопите се превръщат за героя в „скъпоценна плячка”, в „торба със злато”, а кръстците - в „жертвеници”. Страстта към работата у Божан се заменя от настървеност за повече печалби. Трайното и устойчивото - земята, трудът, са заменени от новите ценности. И това е загатнато още в началото на повестта, където авторът разказва в минало време, макар и минало несвършено време, за живота на Гераците, сякаш за да ни подготви за възможни промени.
За да придаде по-голяма сила и достоверност на събитията, да внуши идеята за разрушената хармония, Елин Пелин използва символиката на цветовете. От осма глава цветното изображение преминава в чернобяло. Всички цветове, освен бялата забрадка и белите ръкави на Елка, които запазват белотата, т. е. остават докрай верни на чистия бял цвят, се сгъстяват, потъмняват, почерняват. Източниците на светлина са слаби: кандило, свещ, пробягваща между облаците луна. Борбата между черното и бялото, светлината и топлината асоциират борбата между доброто и злото, живота и смъртта.
Поставяйки проблемите на своето време, засягайки социални и нравствено-етични теми, вглеждайки се с усета на психолог в преживяванията на хората, Елин Пелин умело използва силата на символиката на различни нива-заглавие, имена на литературните персонажи, топоси. Традиционните символи са използвани и интерпретирани според проблемите, поставени в повестта.
