За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин

 

ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”

ПАТРИАРХАТ И СЪВРЕМЕННОСТ

 

В своята повест „Гераците” Елин Пелин поставя акцент върху екзистенциалната драма на отчуждения човек и върху неговите изживявания, разгледани в контекста на съвременната действителност. За да покаже типичното за епохата и да представи многопосочно значими и общочовешки проблеми, авторът разглежда конфликтите между три поколения в рамките на едно семейство. Той проследява психологическите причини, които в крайна сметка довеждат до пълно унищожаване на родовите чувства и взаимо-отношения. Липсата на общуване и загубата на хармония и разбирателство оказват пагубно влияние върху морала на героите и обуславят драматичните сблъсъци в техните самотни души. Мотивът за разслоението е преоценен В множествеността на неговите измерения като основа на изграждащото се ново общество, лишено от ценности, алчно и безпощадно към по-слабите.
За да проследи процеса на разпадането на патриархалната общност и да подчертае последствията от него, писателят използва принципа на контраста и въз основа на това изгражда своеобразна композиционна рамка. В началото къщата на Гераците е „голяма и бяла”, дворът е „ограден като кале с бели зидове”, борът е „тяхното семейно знаме, с което се гордееха”. По този начин се създава представата за просперитет и благополучие, въпреки че персонажите са ситуирани в затворено пространство.
Много рязко се отличават пространствено-времевите решения в края на повестта. Атмосферата в дома е напрегната и непоносима, липсват взаимност и общуване, а противоречията унищожават последната възможност за предотвратяване на трагичния финал. Мотивът за отсичането на дървото, което се явява доминантен символ в творбата, също допринася за засилване драматизма на чувствата. Дървото е пазител на родовата памет и на традициите; то е стожер и защитник на принципите, създаващи здравите връзки между членовете на семейството. Неговото отсичане олицетворява Края на един свят, изграден на базата на взаимно уважение и почитане на патриархалните нрави, и подчертава невъзможността да се запази безвъзвратно изгубеното старо време: „Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.” (XI гл.)
Елин Пелин прави задълбочена психологическа характеристика на своите герои, за да обясни причините, които водят до отмирането на моралните ценности и до превръщането на страданието в основно измерение на човешките чувства. Твърде негативно е отношението на писателя към града, защото той обезличава, покварява и унищожава възвишените пориви към земята и труда. Въздействието на урбанистичната действителност върху моралната същност на селския човек е показано чрез образа на Павел, който напълно се отродява от близките си и се чувства чужд в своето собствено семейство. Той не изпитва привързаност към съпругата и детето си; сърцето му остава студено и безучастно към болката на стария Герак, решен да разкрие пред най-малкия си син огорчението от невъзможността да спре разрухата и отчуждението: „Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив, от тях той почувства в душата си нещо пепеливо, блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се е върнал тук.” (IV гл.)
Освен разкрепостения начин на живот в града, Елин Пелин подлага на остра и безпощадна критика и алчността като порок, разрушаващ семейното щастие, сплотеността и разбирателството. Именно жаждата за пари подтиква най-големия син на дядо Йордан към дребнаво и безсмислено съществуване, подчинено единствено на на-трупването на богатства и земи. Действително Божан е предприемчив и далновиден, но тези качества не облагородяват характера му, защото те му помагат да осъществява низки и недостойни цели. Стремежът му да се издигне и да забогатее го тласка и към извършването на кражба (макар че този факт не е неопровержимо доказан в повестта). Героят загубва своите скрупули, превръща се в хладен и пресметлив човек, неспособен да изпитва човешки чувства и да бъде съпричастен към болката на другите. Дори на погребението на Елка, Божан не успява да осъзнае своя семеен дълг и отговорността да подкрепи близките си в тяхното нещастие. Той „свали шапка като чужд” - един жест, показващ непреодолимата пропаст между него и останалите членове на рода, която завинаги го лишава от възможността да намери вярната посока в своя житейски път. Всъщност, Божан е може би единственият персонаж в творбата, който, по своя собствена преценка, успява да осъществи стремежите си и се чувства удовлетворен от постигнатото. Но въпреки това читателските симпатии трудно могат да се насочат към него, защото тенденцията за промяна на моралната му същност към по-добро е невъзможна: „Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност... Вечер той седеше самичък вкъщи и при светлината на огъня правеше нескончаеми сметки с голям дюлгерски молив и се озърташе да не го види някой.” (VIII гл.)
Трагичният сблъсък между патриархалния свят и новото общество е представен и посредством влиянието на отчуждението върху героите, които се оказват жертви на обстоятелствата. Страданието на дядо Йордан, породено от безсилието му да защити отмиращите нравствени ценности, не е само индивидуална драма. То подчертава типичните за епохата социални явления и начина им на възприемане от защитниците на патриархалните порядки. Именно за старейшината на семейството е най-мъчително да се примири с неговото разпадане, защото положените усилия за осигуряването на семейното щастие се оказват напразни и безрезултатни. Старият Герак осъзнава нуждата от промяна, но не намира в себе си сили да се противопостави на младите, решени да вървят по свой път, независимо от цената и без да осмислят последствията. Житейският опит на героя му помага да преоцени мотивите и поведението на своите синове и да разбере, че празнотата и студенината в техните сърца ги тласкат единствено към нравствено падение и самота: „А що им пречи да си живеят братски, да си помагат, да се обичат? Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница, и търгува с доброто и злото.” (IV гл.)
Твърде драматична е и съдбата на Елка, която след смъртта на баба Марга остава без подкрепа и е принудена непрекъснато да търпи подигравки и унижения. Новият свят я поглъща изцяло, без да й остави перспектива и възможност за избор. Най-хубавите години от нейния живот преминават в търсене на обич и искрени човешки взаимоотношения, които отчужденият Павел не е в състояние да й предложи. Младата жена не успява да задържи своя съпруг и да се изправи срещу притегателната сила на града, способен да разруши устоите на личността и да я превърне в хладен и безскрупулен егоист. Елка, както и дядо Йордан Герака, разбира, че „любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя” и затова тя не намира смисъл В бъдещето. То не я привлича и постепенно младата жена загубва желанието си за живот, притискана от равнодушие и студенина. Метаморфозите на човешката душа и разрушаването на патриархалния бит оставят своя отпечатък върху героинята, която от „весела и жива” девойка се превръща в плаха жена с „черни угаснали очи”. По този начин Елин Пелин засилва въздействието на ключовите думи („разруха”, „студенина”, „равнодушие”, „безчувствен”, „хладен”) и провокира читателите към по-задълбочено изследване на психологията на селския човек, поразен от самота и отчаяние. Думите на Елка в края на повестта са израз на безизходица и дълго скривана болка: „Пропадна вече моят живот. Кому съм потребна? Кой милее за мене?” (Х гл.)
Като доминантен символ, освен този на отсеченото дърво, се налага и змията, т. е. връзката с хтоничното пространство; с бездната, към която вървят Елин-Пелиновите герои. Всъщност, мотивът за влаченето, като символ на зло и смърт, може да се открие в цялостното развитие на действието - изпълзелите в началото змии на раздора, клетвите („Змии да раждаш!”, „Змии очите ти да изпият!”), борът, който „съскаше, като че в клоните му се бореха змии”, и накрая дядо Йордан Герака, който „с мъка се извличаше на слънцето, печеше се като стара змия”.
В своята повест „Гераците” Елин Пелин тръгва от индивидуални човешки съдби, за да представи типичните за епохата драматични сблъсъци и душевни преживявания.