За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
КОНФЛИКТЪТ МЕЖДУ ИНТЕРЕСИТЕ НА ЛИЧНОСТТА И ЗАКОНИТЕ НА ОТМИРАЩОТО ПАТРИАРХАЛНО ОБЩЕСТВО
Икономическо-политическите различия между социалните строеве се изучават от историята, а промените в душата на човека, търсенето на място в новите условия, морално-етичните закони на обществото изследва по типичния си художествено-естетически начин литературата. Ненапразно един известен български общественик бе казал: „Английската история научих от Шекспир, френската - от Дюма, нашата - от дядо Вазов.” Защото писателят проследява и анализира ненатрапчиво, задълбочено и психологически достоверно измененията в социално-историческото развитие на народа чрез преживяванията, премеждията и промените, ставащи с измислени, но типични и правдоподобни личности, носещи черти и характери на обществото и бремето си. За нашия народ преломен момент в бита, икономиката, историята, морала и културата е краят на XIX и началото на XX век. Това е период, през който се рушат законите и обичаите на старото патриархално общество, появява се ново мислене, ново възприемане на действителността, а светът на отделната личност, егото й заслонява обществените интереси, себичното заменя общественото. Тези промени в градския човек отразява в творчеството си Алеко Константинов, на новите класи в страната се спират Иван Вазов (в несправедливо отминаваните „Нова земя”, „Казаларската царица”, в разказите си), Антон Страшимиров, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски. Новото в духа и взаимоотношенията в българското село намира място в творчеството на Елин Пелин. Неговите творби отразяват бурните исторически и невидимите психологически процеси на конфликтите между интересите на отделната личност, законите на отмиращото патриархално общество и новите, неписаните правила на историческите промени.
Художественият свят на Елин Пелин е строго определен географски и времево. Това е българското село, по-специално в Шоплука, в годините от Освобождението до Балканската война. Това е своеобразна обществена група, включваща и бедняка, и богаташа, и млади, и стари, и земеделци, и свещеници, и учители - обобщена чрез типизирани, оригинални, художествено-естетически образи. Неговите герои изживяват в себе си и чрез проявите си промените в обществото, в конгломерата от институции, изразяващи го символно и действено - дом, среда, църква, задруга, стопанство. В това общество водещо начало е патриархалният ред - неписан, строго регламентиран, централизиран. Изразител и носител на този ред е семейството на Йордан Герака - най-богатият човек в селото, комуто съселяните завиждат - не толкова за имотите, колкото за домашната уредба. Той има трима сина (като в народна песен), трудолюбив е, може да си позволи всичко, което пожелае, бъдещето на Гераците изглежда безоблачно. Но тази идилия е закъсняла във времето, защото новият обществен строй променя не толкова икономически българското село, колкото разбива границите на дома - затвореното стопанство, ограничението в допира до друга (в случая градска) среда, моралните закони. Грандиозна е задачата в една повест да бъдат обхванати такива сложни процеси - нещо, което Елин Пелин отлично е разбирал. В спомените си „как пиша”, той разказва как е виждал бъдещата творба: „да опиша едно семейство, което от доброденствие, от благосъстояние се разпада поради социални причини, поради морални причини и така се разглобява и достига дотам, щото неговите последни потомци да търсят работа вече в града.” Интересна е подредбата на близките по смисъл и все пак неидентични причини за този разпад. На първо място писателят слага социалните причини, т. е. промените в социума, в обществото и оттам - в човека. Селското общество в „Гераците” е представено от няколко герои, които по-скоро се мяркат, отколкото вземат някакво участие в действието. В този смисъл повестта е камерна драма на едно семейство, на отделна обществена група. Семейството е изградено във времето и йерархията - старейшина е Йордан Герака, домашната работа ръководи жена му, тримата му сина са посветени на кърската работа, трите му снахи - на семейните задължения, децата - участници в трудовата дейност, готови да приемат щафетата от бащите си, както те постепенно поемат задълженията на стария Герак.
В противовес на фолклорната традиция, а и на обстановката в повечето разкази на Елин Пелин, Йордан Герака е не само най-заможен в селото, но и най-уважаван от съселяните си. Той се стреми да бъде част от селската общност, „всички го обичаха и почитаха”, защото „помагаше на хората и се грижеше за селските работи”. В дома му цари традицията, никой не прекослови нито нему, нито на баба Марга. Част от семейството е дядо Матей Маргалака, „самотна душица 6 света, прибрана по милост от дядо Йордан”. Така редът и хармонията царуват в дома на Гераците. Стожер на тази хармония е отношението към селския труд, изпълнението на домашните задължения, което, впрочем, се приема с радост - та нали така всеки от членовете на патриархалната задруга доказва себе си, защитава собственото си „аз” в общото „ние”. Прекрасна е идиличната картина на голямата и бяла къща сред огромен двор, „в който можеше да се смести една махала”, с издигащия се като родово знаме гигантски бор. Синовете са „царе на полето, на нивите и ливадите”, усилната работа е основното им занятие. Селската патриархална идилия е особено привлекателна по време на жътва. Като окрилен, старият Герак вдига рано ратаите, радостно скача и кучето, а старият господар говори възхитено, изпращайки работниците по нивята: „Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.” Към обяд, неиздържал в кръчмата, той яхва коня и се понася из полето. А вкъщи баба Марга върти домашната работа, намесва се навсякъде с неизменния си авторитет, снахите и внуците изпълняват безпрекословно нарежданията й, непомисляйки дори за възражение.
Тази идилична патриархална Картина изведнъж изчезва. Писателят не обяснява „защо”, каква е причината. С едно изречение той споменава повода - „Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред.” И старият Герак не разбира защо е станало така, защо рухва тъй бързо, тъй ненадейно сплотеното му семейство. Всеки от синовете поема по свой път, само бащата остава в миналото, със спомените за щастливото време, когато домът е представлявал едно цяло от различни хора, с еднакви интереси, един колектив. Започва времето на промените, на новите хора. Нов като личност е най-големият му син - Божан. Неговите интереси са своеобразно развитие на колективните, но стеснени строго егоистично. Любовта му към земята, полският труд, който е негова стихия, се превръщат в алчност, в жажда за повече и повече, стремежът към натрупване измества желанието за труд. Той пръв дава предложение за разделяне на имотите, приема безмълвно отсичането на големия бор от Петър - символичен израз на посичането на родовия корен, на откъсването от миналото, на разрушаването на един семеен символ. Външен израз на този душевен процес е безразличният поглед, с който Божан изпраща мъртвата Елка. Користолюбието, алчността, моралната деградация отчуждават Божан от хората. Те разбират, че „отсега нататък той ще царува, а другите ще робуват”, а и лесно определят основната черта на характера му - „пословичното му скъперничество”. По нрав и мироглед отговаря на съпруга си и Божаница. Интересен щрих - нея и жената на Петър писателят нарича по имената на мъжете им, те са неотлъчна част, копие на мъжете, допълват личностите, понякога изразяват по-пряко някои техни черти или се мъчат да ги прикрият. Божаница открито демонстрира властта на семейството си, Петровица изживява трагично пропадането на мъжа си по социалната стълбица, стреми се да закрепи поне за известно време семейството по пътя към лумпенизирането. Защото вторият син на Йордан Герака е приятен по нрав, незлобив, дружелюбен мъж, готов на всичко под влиянието на алкохола. Неговият образ е носител на душевната обърканост в хората при настъпването на новите обществени процеси. Петър не е имал свои интереси в патриархалната задруга той не може не само да заживее по каноните на новото, но и да разбере, че старото е вече отишло в историята. От там идва и бягството в алкохола. Петър не е мързелив, той просто не е човек на това време, неговият живот е свършил с разпадането на задругата. Той е запазил в себе си подчинението на родовите интереси, затова е и така благороден към деянията на брат си, възприема ги като печалба в името на рода. Грижите за малкия Захаринчо са също така част от това минало - неписаният закон на рода изисква взаимопомощ и подкрепа на близкия.
Любимецът на дядо Йордан е Павел - млад, красив, определено хитър и обществено по-развит от братята си. Той е останал в града, преди семейството си е разбрал какви са новите порядки, възприел ги е леко, защото за него те носят приятен и необременен с труд живот. Павел е прекъснал връзките си с рода, без да го афишира открито, само в душата си. Нему са далечни и селският труд, и взаимоотношенията в задругата, и нежната любов на патриархално Вярната жена. Така героят бързо натрупва отрицателни черти, според читателите, а и според автора. Защото Елин Пелин не крие личното си отношение към Павел, топ е единственият му герой в повестта, към когото писателят е открито субективен. В Казармата Павел е възприел лесните правила на живота - изпълнявай, не мисли, спазвай йерархията. Докато брат му Божан търси, бори се, разбива и гради недотам приятни, но нови порядки, здрави, за дълго време. Погледнато от тази историческа гледна точка, Павел е просто паразитиращ тип в новото общество, а Божан, независимо от неморалните му постъпки, е фактически строител на това общество, създаващ и законите му, и новите хора в него.
Не издържа на изискванията на себичния нов морал Елка, жената на Павел. Тя е свързана здраво с патриархалния морал, носи неговите ценности и недъзи в себе си. Елка е праволинейна по характер, не се поддава на промени, независимо от полюса им, не може да възприема хората извън родовите оценки. Тя е жена на Павел и това е смисълът на живота й. Прав или не - тя не разсъждава, дори не смее мислено да му се обиди. Драмата й се основава върху неразбирането на причините за връхлетелите я беди, съдържа се в загубата на всичко в света й - дом, семейство, любов. Отчуждеността на Павел я кара да страда - и тя, както и старият Герак, познава само някогашния Павел, красавеца, милия, добрия момък, комуто се е врекла пред бога и пред хората. Загубата на любовта води до загубата на семейството, макар че за Елка тази загуба идва послеактово, т. е. тя разбира, че няма семейство, след като това е факт. Отсъствието на Павел прави невъзможен семейния живот така, както го разбират в патриархалното общество. Вярно, че и други мъже са отсъствали за дълго - по гурбет, на търговия. Но тях ги е държала здраво духовната връзка, очакването и от двете страни, че ще има завръщане. А Павел не се сеща за жена и дете, него го привлича страстната и долнопробна сръбкиня, която го измъчва (спомнете си „любовното” й писмо, в което го нарича „свиньо бугарска”!), нежната Елкина любов той отблъсква с грубост: „Но Павел бързо я оттласна със силните си сили и Каза с неприятен глас: „Остави ме, какво си се разглезила!” Така Елка губи любов и семейство, не разбирайки, че е загубила и дома. Защото, според патриархалните разбирания, домът е там, където е родът, а постепенно този род се разпада, етървите й се отдалечават. Божаница открито се опитва да смачка нежната Елкина душа — та тя е съперничка в борбата за имота. А бедната млада жена не знае, не усеща, че се води война, няма и претенции за земя. На нея й стига ъгълчето в големия дом на Гераците, мъжовата любов и детското щастие на Захаринчо - неща, които не осъзнава, че е загубила или й предстои да загуби. Унизена и оскърбена, Елка намира единствен начин за решение на проблемите - избягва от тях чрез смъртта. Тя не може, нито иска да воюва за мъничкото си женско щастие. Преди смъртта си тя лежи - отчуждена, преминала духом в един друг свят, свързана с тая грешна земя само чрез детето - Захаринчо. И неговата съдба няма да е щастлива. В студения зимен ден Петър го отвежда в града - да му търси работа, но и да го откъсне от родовия корен. Защото детето е жив упрек към околните, а за Божан е и потенциална опасност, като бъдещ наследник на част от имота. Захаринчо го чака съдбата на градския плебей, на лумпен-пролетария, защото той няма определени умения, няма и знанията, необходими за новата среда (града), за новото общество (буржоазното).
Изгубването на социалната опора, на моралните ценности води до безнадеждност, до песимизъм и стария Герак. С няколко изречения, по-ясно и релефно от всякакъв икономически и исторически специалист, той очертава пред Павел основите наровото общество: „...нямат бога, нямат смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкне, крие, като че ще векува на земята.” Цялата мъка от рухналото минало е събрана в тия негови думи. Защото Герака юридически не е загубил нищо, а фактически Животът му е свършен, той вече не е патриарха, няма онзи авторитет, който е карал не само близки, а и съселяни да го почитат. Изсъсканите думи на Божаница (впрочем Елин Пелин често употребява този характеризиращ глагол за речта й): „Изкуфял дъртак”, показват това падение. И вината за всичко това не е другаде, а в живота и деянията на самия Йордан Герака. Новото не е дошло на празно място и обществото е икономически и морално подготвяно от много време. Един от предвестниците на това ново общество е самият Йордан Герака. Той е земеделец, човек, свързан с полския труд, живеещ от него, радващ му се, посветил му живота си. Но едновременно с това той е и кръчмар - тоест, нарушава сам патриархалната наредба, придобива пари не с труд, а от човешкия порок. Не е оправдание, че се занимава с кръчмарлък, защото е стар - та колко работа има за един умел, опитен земеделец! Упрекът му, че всеки мисли за себе си, може да се отнесе и към него. Старият Маргалак, например, е прибран „от милост”, но тази „милост” изисква от него труд, сравним с робския - той работи само за храна и покрив. И най-важното - старият Герак е укрил парите си! Това не е грях. Но, според патриархалните порядки, всичко в дома е на всички, а Герака крие парите от най-близките, от синовете си. Или го е прави от егоизъм, или просто им няма вяра. А това е вече друг морал! Да не забравяме укорите му: „...Всякой... прибира, мъкне, крие...” За него това не се ли отнася? И ето, че доскоро симпатичният герой, станал жертва на синовете си, придобива други черти. Кой е причинил най-голямото му страдание - открадването на парите - читателите не разбират. Най-много упреци и обвинения селяните отправят към Божан, но крадецът би могъл да е и Павел (колко бързо си тръгва!), че и Петър дори - авторът не посочва виновника. Силно, трагически силно изживява Йордан Герака тази кражба, така, както не е реагирал при смъртта на баба Марга. От една страна, това е скръб по изчезналите пари, от друга - мъката, че е ограбен от близък човек, че не е успял в едно - във възпитанието на децата си. Така Герака става фактически учител на „новите” хора - Божан и Павел. Трагедията му не е трагедия на излъгания патриарх, а трагедия на излъгания от „учениците” си майстор, на надминатия по „умения” богаташ. Ако повестта се разглежда от гледна точка само на трагедията на Герака и Елка, това стеснява художествено-изобразителните й постижения. Това е повест за духовните и моралните промени в едно общество, за появата на нови принципи в него, за хората в определен период и В определен регион, а не само камерна драма. Личните драми на героите се сливат в драмата на епохата, изградените индивидуалности носят типични за времето черти, пороци и добродетели. Всеки от образите носи в себе си частици от миналото и бъдещето, съчетаващи се и сблъскващи се в характера му, отразяващи художествено-естетически гибелта на патриархалното и раждането на капиталистическото общество, погиването на колективистичното, процъфтяването на индивидуалистичното в личността.
