За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
ДОМЪТ НА РАЗДЯЛАТА В ПОВЕСТТА „ГЕРАЦИТЕ” ОТ ЕЛИН ПЕЛИН
С „Гераците” Елин Пелин получава признанието на литературната ни критика, че е създал повест, класическа в жанрово отношение. Нейният голям принос в развити: ето на нашата литература е в сцеплението между формалните й стойности и значимото богатство на вложения в тях художествен текст, организиран около основния процес - разпадането на патриархалното семейство, при което един дом на задружен и пълнокръвен живот се трансформира в дом на разрухата и раздялата. Разпадането на родовия космос, на общото патриархално битие, съпътствано от победата на собственическото начало, писателят представя като катаклизъм, разтърсващ човека и предизвикващ редица душевни метаморфози и трагедии. Самото съотношение на разказвателни форми в „Гераците” - редуване на сгъстено с разширено повествователно време-поддържа мнението, че в тази Елин-Пелинова творба, за разлика от разказите му, по-съществено е не събитието, а нравствените последици от него и техните вътрешни изживявания.
Още във възрожденската ни литературна традиция домът се превръща в затворено свещено място, където живеят кръвно свързани хора, и в символен образ на защитник от злото, което идва отвън. В „Гераците” процесите на разделянето на членовете на семейството и поругаването на семейната чест протичат вътре в него - подмолни в началото, а впоследствие излезли на повърхността и помитащи в своето ускорение разхлабените устои на нравствените патриархални порядки.
Към трагичния нравствен крах на Гераците повествованието върви постепенно, стъпка по стъпка, включвайки елементи и на реалното, и на приказното. Елин Пелин е отдал значение на отделната дума, на израза и диалога, на прекия и метафоричен изказ. Показателен е един пасаж от първа глава, станал класически в нашата проза и отличаващ се със забележително сгъстяване на словото: „Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова години от любогрейната топлина на общото огнище.” В услуга на авторовата интенция да се разбере, че още преди смъртта на баба Марга в семейството е заченато вътрешно напрежение, което в своето развитие м нарастване неминуемо ще пропука гладката повърхност на поддържания домашен сговор. В хармония и здраво сцепление са влезли приказното, лиричното и битово-реалистичното. Започнал повестта си със сгъстено изображение на някогашно устойчиво щастие, преживяно от няколко поколения, разкрил в разширен план събития, които го рушат и довеждат до устойчиви страдания, Елин Пелин завършва художественото повествование с физически, материални и душевни последствия от разделението на общия дом. В този композиционно линеен и симетричен в смислово отношение план художествената му дарба наслагва промените не само в живота и психиката на основните персонажи, а и в пространствено-веществените точки в повестта: къщата, двора, кръчмата.
На картината, с която авторът изобразява дома на Гераците в първа глава: голямата бяла къща и белите зидове на широкия двор, белите гъски и извисяващия се бор в него, се противопоставя в послеслова изображението на разделения на две двор с „локви и боклуци”, с „помийник” и валящи се в него свине, с „недонаправени плевници, сайванти” и поваления в калта голям бор. Елин-Пелиновата оценка е заложена в лексикалния контраст, натежал от опонентни символни стойности. На белия цвят - митологема на небесна чистота и извисеност, и на бора - символ на красота, свежест, дълголетие, а тук и на святост (като малко борче е донесен от „светите рилски гори”, устремен е към небето, т. е. към Бога) са противопоставени боклуците, калта и локвите - битово принизени образи на грозното и на нравственото падение. Силна оценъчна характеристика на разложителните процеси в живота и душите на синовете е заложена в епизода с отсичането на бора, емоционална развръзка на повестта: „Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свято дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта.” Преминаването от трето лице единствено число в трето лице множествено число не е мотивирано със самото действие, а от художествената задача да го обективира, като натовари с греха и другите двама синове на Йордан Герака.
Основен топос в понятието „дом” е къщата. Оставайки верен на своя творчески почерк за стремително развитие на действието чрез освобождаване от всичко излишно и нефункционално (принцип, изведен още в Аристотеловата „Поетика”), Елин Пелин, когото впрочем битовизмът никога не е съблазнил, не описва интериора на къщата. За него е важно възприемането й от нейните обитатели след нравствените и психологически промени в семейната атмосфера.
В изображението на връзката „дом - стопанин” авторът на „Гераците” сякаш се е ръководил от народната поговорка, „Какъвто стопанинът, такава и къщата.” Авторовото му определение „къща голяма, хубава, дето имаше място за още толкова души” напълно съответства на широката душа на Йордан Герака, която го кара и з напреднала възраст да се качи на коня и да „побеснее из полето”. Белезите на разложението, предизвикали силно страдание в душата му, дават отражение върху начина, по който той мисли за обезчестения си дом: „Дядо Йордан рядко Влизате вкъщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета.”; „Животът в родната къща беше непоносим за него”; „В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко.”; „Животът вкъщи бе непоносим.”
Подобна трансформация във възприемането, но с още по-силни психологически акценти, претърпява и художественото пространство на кръчмата. И сега писателят търси общото между „дома и стопанина”: кръчмата става „мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа”. Посредством психологически натоварена интериорна картина от кръчмата, в която действа и ефектът на контраста, авторът изобразява тревожните лутания на душата на дядо Йордан и загубата на надеждата: „През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и лека-полека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. „От най-оживеното място в дома на Гераците, където патриархът му, дядо Йордан, и жена му, баба Марга, са спечелили не само пари, но и почит от съселяните си, кръчмата се превръща в „пустиня” и „гроб”. Превземат я прах и паяжини. В нея става „тихо като в пропаст”, дори тишината, която я обгръща, не е успокояваща и отморяваща, а „тежка тишина”, „мрачна тишина”- все думи и словосъчетания, напомнящи мъртвило.
Първото събитие, което „преобръща” посоката в развитието на повествователното действие, е смъртта на баба Марга. Следствие от нея са първите признаци на разцепление и разрушение. Второто събитие е завръщането на Павел, което тласка действието към неговото ускорено развитие, докато се стигне до кулминацията - открадването на петстотинте жълтици на дядо Йордан. Смъртта на баба Марга, макар и ранна и ненадейна, е естествен край на живота й, докато завръщането на Павел разкрива нравствената смърт на душата му, което е не по-слаб морален удар върху бащиното сърце, отколкото кражбата на парите, извършена от Божан.
С приоритетното си място в дома, баба Марга е поддържала зачитането и уважението на патриархалните порядки. Но сговорът не е произтичал от вътрешна потребност у братята и снахите.
Писателят изобразява първите преки прояви, които превръщат дома на сговора, разбирателството и благоденствието в дом на раздялата. Любовта е заместена от завистта, а доверието -от подозрителност. Със забележителен художествен усет и творческа вещина е създадена сцената с кавгата и сбиването между Божаница и Петровица. Образното сравнение „като кокошки”, както и многократно повторените в клетвите, които си отправят, форми от думата „змия” - една прастара митологема на злото - разкриват на лексикално равнище гледната точка на автора. Образът на змията, символ на коварството и смъртта, който присъства, вплетен в сравнение, и в звуковия фон на Елкиното нещастие, внушава, че в борбата между доброто и злото в семейството на Герака победител излиза злото: „Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше като че в клоните му се бореха змии.” По нататък в повествованието се появяват и други символни образи от същото синонимно гнездо: „ламя”, „дявол”. От християнската и народната природна символика, действащи в художествено-смисловия пласт на творбата, са още: дъжд, буря, мъгла, облаци, нощ, умиращи листа. Контрастни на тях са слънцето, небето, птичият свят, образен израз на волността и извисеността, от който се открояват символите на обичта и нежността - гълъби, гугутка. Вечната борба между доброто и злото е едно от посланията, обединяващи художествения материал в „Гераците”.
Първите признаци на отчуждението откриваме в емоционално-психологическата свада на Петровица и Божаница. Кулминационен момент в процеса на отчуждението е сбиването между тримата братя. Излизането на Йордан Герака от кръчмата и болезнените му викове рязко динамизират картината и я изпълват с психологическо напрежение. С отказа на автора да назове престъпника, вниманието се насочва не към криминалната страна на случилото се, а върху загубените нравствени стойности.
Степента на драматичното отчуждение между братята писателят разкрива не само чрез сбиването им, но и посредством словосъчетание с библейска символика: Божан поглежда Павел, когото посочва като извършител на кражбата, о каиновска неприязън” - братската обич се е трансформирала в люта, смъртна ненавист.
Домът на раздялата в „Гераците” имплицитно приема и характеристиката греховен, защото е белязан от две греховни деяния: ограбване на баща от синове, едно морално убийство и отсичане на бора, на святото дърво, „семейното знаме” на Гераците.
В повестта няма повик за връщане назад, но липсата и на перспектива е показателна за авторовата присъда. А тя пада не върху историческия процес, разпадането на патриархалната задруга, а върху погубването на нравствени, хуманистични по своя характер, стойности. Оценъчни белези в това отношение носят дори природните картини, които, както в разказите му, са „душа на събитието”.
Емоционален природен фон на колективното време на Гераците са пейзажи от жътвата, най-благословения период от лятото, а на индивидуалното време - от есента. Хоризонтите са „начумерени”, мъглите - „сиви”, умиращите листа падат „със суха въздишка”, вятърът е обективиран с изреждането на динамични глаголи, заредени с трагизъм: „бореше”, „шибаше”, „викаше”, „заканваше”.
Между колективното време на застой и течащото време на раздялата най-силна метаморфоза претърпяват Петър и Божан. При представянето им авторът не ги разделя -те са „царе на полето, на нивите и на ливадите” - място за изява в духа на патриархалната традиция на най-хубавото у човека. Симпатиите на Елин Пелин явно клонят към най-големия, син на Герака и той продължава: „... особено по-големият - Божан. Полската работа бе неговата стихия. [...] Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничено зърно, а душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя.”
Първият признак на замяната на безкористната обич на Божан към най-светия плод на земята - житото - оскверняването му чрез стремеж да бъде „обладано” - се проявява още преди подялбата. Авторът го имплицира в деформирания огледален образ, в който снопите се превръщат за героя в „скъпоценна плячка”, в „торба със злато”, а кръстците - в „жертвеници”.
Разнопосочните промени у двамата братя са добре мотивирани от автора, затова читателят не се изненадва, когато, получили еднакви дялове от къщата, двора и земята, единият от тях- Божан. върви към голямо богатство, а другият - към обедняване. Писателят отчита и откраднатите от Божан жълтици, но и неуморната му деятелност, настървението му към работата, което обаче го довежда и до пренебрегване на свети нравствени задължения.
Раздялата разкрива пред него перспективи за развихряне на „своещината” с нейното следствие - скъперничеството, осъдено от автора в хумористичен план - на ненаситната жажда за уголемяването на имота, но и за жизнена необходимост от труд. Наличието на кръчма в семейството не го е направило пияница като жена му, като Петър и Павел, а парите не намаляват желанието му за работа на полето. Можем да обобщим, че погледът на автора към бъдещето не е тенденциозно избирателен. Елин Пелин не скрива нито надеждното у героя, нито опасенията си на хуманист, загрижен за запазване на нравствените стойности, които предпазват човека да не се превърне в античовек.
Най-силно и драматично раздялата рефлектира върху душата на Йордан Герака. Но още преда разделянето на имота, той носи неизлечими душевни травми в съзнанието си: от озлоблението на снахите, от ненавистта между братята, от нарушения сговор в семейството, от ламтежа за свое, от безсилието си да спре разрухата. Нравствената му констатация, обобщение на напразните му надежди, сринали се напълно при идването на Павел: „Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя”, е плач над рухващите патриархални устои на неговия свят. Плачът, постоянният плач на душата му, авторът вгражда и в последната си характеристика за него: „Изглеждаше, че постоянно плаче.” Въпреки обичта, с която Елин Пелин обгръща образа на Йордан Герака, през текста преминава и мисълта за трагическата му вина за нравственото пропадане и погубване на Павел (скрито от другите си синове му е пращал пари), а жълтиците, които четиридесет години е събирал и крил, стават причина домът да бъде „обезчестен” от престъпление на свой човек. Самото място, в което те са лежали скрити, създава асоциация със змийско гнездо.
Старият бор и старият Герак, контекстови символи на задружния дом, умират скоро един след друг, макар че физическата смърт на дядо Йордан е предшествана от душевна смърт, което създава впечатление за една дълга агония. Не може да не се почувства авторовата интенция да се свържат двата акта на смъртта, да се види общото между тях в морален план. Под въздействието на нравствения удар дядо Йордан се сгромолясва „на прага като камък, изпаднал от някой стар зид”, а смъртта на бора под ударите на брадвата е изобразена с експресивния глагол „рухна”, синонимен на „сгромоляса”.
Раздялата в дома на Гераците започва със смърт и завършва със смърт. Това е израз на една естествена раздяла с живота. Другата смърт в нея, смъртта на най-младата снаха, на „тихата, нежната, блага и мечтателна Елка”, не е свързана с разпадането на патриархалната задруга, но е най-трагична. Домът на Гераците се разделя и с двама свои членове. Напускането на Павел всъщност е изконсумирано отдавна, героят е престанал да чувства като свои дори жена си и детето си, сам се чувства чужденец в родния си дом, а отчуждението от полската работа е изказано от баща му с метонимичния народен израз „твоите ръце вече се срамуват от работата”.
По-голяма значимост за творческото завършване на процеса на раздялата има отвеждането на Захаринчо в града. От външните белези на родителите момчето е наследило „тъжния поглед на майка си” и „смело закривения нос не баща си”. На пораждащия се въпрос - нравствеността на кой от двамата ще победи у него -авторът не дава отговор, но неслучайно е изобразил душевните изживявания на Захаринчо, подчертал е заложената у него силна чувствителност и драматичното изживяване на нежеланото отделяне от родния дом и близки хора, както и страха от непознатото. Въпросът, завършек на мислите, които душат осемгодишното момче - „Щеше ли да може да ги види още веднъж!” - прозвучава драматично-риторично. Връщане обратно няма да има, така както е невъзвратимо изобразеното от автора социално-обществено развитие. Въпреки жертвите по пътя към новия бит, Елин Пелин не престава да вярва, че светостта и красотата на човешката душа са неунищожими. Противопоставя ги на душевно-нравственото загрубяване. Нещо иконописно има в образите на Елка и Йовка, на дядо Йордан и дядо Матей. От рода на Гераците в новото общество пренасят запазени нравствени ценности само Йовка и Захаринчо.
В изображението на бързия разпад на патриархалното семейство в „Гераците” ясно се откроява нравствено-психологическата теза, че раздялата е „дом” за душите на Елин-Пелиновите Гераци.
