За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
„ГЕРАЦИТЕ” - ПОВЕСТ ЗА БЪЛГАРСКОТО СЕЛО
Трагичният сблъсък между старото патриархално общество и новия морал създава повестта „Гераците” на Елин Пелин. Конфликтът е белязан от силен трагизъм, защото злото бавно и неумолимо взима”връх над доброто, над моралните добродетели, които народът ни цени и пази от векове.Такава е епохата през 90-те години на миналия век изконни нравствени ценности безвъзмездно загиват, смазани от дивия егоизъм, низките цели, алчността и безскрупулността на утвърждаващите се нови в обществото отношение.
От това е породена и болката на хуманиста. Чрез жанра на повестта, писателят внушава неминуемата обреченост на стария свят. Тези внушения са постигнати посредством човешките характери и конфликтите в творбата. В нея са намерили своеобразен синтез минало, настояще и бъдеще. Чрез семейството на Гераците Елин Пелин прави социалнопсихологически разрез на бързо променящата се действителност. Всеки един от образите е разкрит синтетично в картини или детайли, характеризиращи промяната или развитието му, представен е и в оценките и в описанието на разказвача.
Действието в творбата се развива изключително динамично, като авторът отделя повече внимание не толкова на събитийността, колкото на психологическата характеристика на персонажа. Композицията е строго издържана. В нея се вплитат социална и морална разруха, природа и семеен бит. Повестта започва /експозицията й/ с описание на дома на Гераците и завършва /епилога/ отново с него. В първата картина цялостната атмосфера е наситена с един цвят: бяло/хубава, обширна „бяла къща”: зидовете са „бели”, гъските също са „бели”/. Сред двора право и стройно „като стрела” се извисява „семейното знаме” - борът. От всеки ред лъха свежест, ведрост и жизнерадост, защото в къщата съжителстват Добротата, Сговорът, Обичта. Миналото е дадено в идилична светлина. Семейството е пример за чисти патриархални отношения. В добродетелите на рода на Гераците се оглежда душевността и психологията на българина от Възраждането. Сред героите още в началото изпъква старият Герак, закърмен със страстната си любов към земята и труда. Образът му е истинско откритие за Елин Пелин - жизнен, реален и правдив. С няколко точни щрихи Елин Пелин обрисува и неговата вярна спътница в живота баба Мара, типична представителка на стария патриархален свят, чийто стълб е жената. Синове, снахи и внуци свеждат смирено глава пред строгия й глас. Едновременно с това писателят с тънък усет отбелязва и някои индивидуални черти от портрета й-звънкия й кръшен смях на мома, доброто й меко сърце. Вероятно неслучайно след нейната кончина, както отбелязва писателят, „домашната колесница излезе от пътя... и затрополи по камънака.” В този свят траен ред, принципи и порядки рухват, като спазват или променят попадналите в зъбците на времето хора.
С верен психологически усет писателят проследява отражението на промените в стария Герак. Всичко, което става, се оценява чрез състоянието, поведението и вътрешния монолог на героя. Забелязал нарастващата неприязън в дома, засилващите се дрязги, той, който носи чорбаджийска гордост, не се стърпява и се опитва да наложи тежката си дума. Тя обаче отдавна е загубила силата си и затова Герака усеща как укорните думи „плачат в душата му”.
Вярата и надеждата на всеки човек са силни. Трудно е да се сломят изведнъж. Героят осъзнава, че всичко идва от егоизма-начало и причина за страшната разруха. И Герака с всичката поривност на душата си вярва в добрия край на нещата. Колкото по-силна е тази надежда, толкова по-голям е трагизмът на човека. Горчилката дълго стаявана в душата на Герака, избликва с неудържима сила при срещата с Павел, сина, в когото той най-силно вярва, че ще донесе изцеление, избавление, че ще спаси разпадащото се семейство. Бащата усеща безразличието, сковало сърцето на сина. Герака открито изказва болката си, но не среща разбиране. И сълзите, които напират в очите му, остават скрити, за да се напластят и утаят в душата му.
Непоносимо тежко е в къщата на стария Герак след сблъсъка му с Божан, породен от подлата кражба на парите. В резултат се стига до делбата и до окончателното разделяне на семейството. В тази кулминационна сцена Елин Пелин не пропуска да отбележи реакциите на бора, който като истинско живо същество изживява промените: „Борът плачевно шумеше и съскаше като че в клоните му имаше змии”. Дълбоко скрита, можем да почувствуваме и голямата болка на хуманиста и в момента, когато в резултат на кражбата на парите тримата сина на Герака се борят озверели в калта. Това окончателно съкрушава както чорбаджийската гордост на Герака, така и бащинското му чувство”какво бях и какво станах”. Оттук-нататък до края на повестта той се затваря в своя душевен свят, откъснат от света, в мъчително-бавна агония.
Естетическият си идеал за жена Елин Пелин въплъщава в Елка „най-хубавото момиче в селото”, стройна и напета мома. Тя е кротка, нежна и мечтателна. Единствената опора в живота на Елка е любовта и затова образът й е наситен с идеята за обречеността на това прекрасно човешко чувство в условия на новия морал. Тя носи в себе си характерните за българката, виталност, устойчивост и..... надежда, вяра в по-доброто.Интересен е изобразителният детайл в сцената, когато след дълга раздяла се среща с Павел. Краищата на забрадката и се веят, полъхвани от слаб ветрец, като крилата на гълъб-една алюзия за жива надежда. В ярък нюанс е портретната щриха в сцената, когато Елка очаква смъртта. Пребрадката й е черна, ниско спусната над очите, като на вдовица. Няма любов, няма вяра. Остава черната мъка и страдание, които стигат трагичния си, отпечатък върху цялото и поведение и дори върху физическата и външност. Изпитваща ужас от срамната болест, Елка мъчително агонизира в страшна самотност и пустота. Природата на Елин Пелин винаги е наситена с психологизъм, с изобразителни детайли, адекватни на преживяванията на героите. Когато Елка заболява, писателят не пропуска да отбележи няколко жълти, изсъхнали листа, паднали в смъртта. Смъртта приближава неумолимо своя край - есенният пейзаж прелива в зимния. Описанието носи заряда на злокобността на човешката гибел. Последните есенни листа, които се отронват от клонките на дърветата са мъртви. Цялата атмосфера е пропита с мрачни краски-сиви, продрани мъгли, зъл фучащ вятър... В контраст с мрака на последната страховита нощ са белите ръкави на Елка, която, тласкана от убийствена скръб, в страхотен унес върви, подмамена от блестящата вода на реката. Нейният вопъл / „Кому съм нужна? Кой милее за мене?”/, изтръгнал се мъчително от душата и ,отеква глухо в света на дивия егоизъм и отчужденост.Нейното погребение също носи заряда на символа-есента е преминала в зима и денят се губи „в лапавица” - характерен елинпелиновски детайл, носещ внушението за безизходност и обреченост. В повестта природата разкрива драмата на личността на Елка и на целия род на Гераците.
Новият морал писателят разкрива чрез образите на тримата братя - Божан, Петър и Павел. Те се обединяват от промяната в отношението към труда и земята. Героите са колкото типизирани толкова н индивидуализирани. Божан наред с типичните характерни черти на българския селянин е „стислив „ и обича „премного парата”. Петър и Павел трайно свързани от християнския мит в добродетелност и братство, са завинаги разделени-всеки е понесъл бремето на своята съдба. Павел е “пъргав” и „очоваден”, а Петър е с „леко и птиче сърце”. Тези индивидуални черти предопределят и тяхното по-нататъшно развитие.
Победител в адаптирането към новия свят е Божан-умен, делови, кипящ от енергия. В началото той питае към земята любов, каквато познаваме от много Елин-Пелинови разкази-чиста и свята: „Лицето му имаше прегорелия цвят на пшенично зърно, душата му гледаше небето слънцето, облаците с надеждите и тревогите на плодородната земя”. Тези нравствени ценности под въздействието на новия морал се израждат. Той се откъсва от хората, става жесток, подъл и лицемерен. Свидетели сме на странно изкривяване на добродетелите: пестеливостта - в алчност, алчността - в скъперничество. Връхна точка в нравствената деградация на Божан е епизодът, когато открадва парите. Няма почит в него нито към братя, нито към баща. Това довежда до делбата и всъщност до реализацията на мечтите му за свое собствено стопанство. По линията на възходяща градация все по жадно става скъперничеството му: с треперещи ръце Божан събира класовете от плета, падналите зърна на двора: с ожесточение гони врабците, просяците. Характеристиката на Божан се допълва и от отношението на селяните към него. Тяхната оценка е категорична: „отсега нататък той ще царува, другите ще робуват”. В негово лице писателят пресъздава алчността, безскруполността и жестокото безсърдечие към хората. Егоизмът, пуснал дълбоки корени в душата на Божан, с ярка сила се проявява и във финалните епизоди на повестта. Когато погребалната процесия с ковчега на Елка минава край нивата му, той сваля шапката си като на чужд. И продължава работата си - да огражда, да отделя нивата си от околните ниви, да отделя и себе си от света на другите хора.
Павел напълно се отчуждава от бащиния си дом. В него алиенацията взема най-заострена форма. Той изстива към всичко - земя, близки, жена, син. Градът изпепелява до дъно всичко прекрасно в душата му. Когато старият Герак споделя болките си, Павел усеща „нещо блудкаво в душата си като че някой бе плюл в нея”. Безсърдечна и загрубяла, в нея няма място за човешки чувства като състрадание, обич, съпричастие към съдбата на другия. Страстната му някога любов към Елка претърпява ужасяваща деформация: „Как ли живее тая жена?” се пита той ,но във вътрешния глас няма нито капка от най-елементарно любопитство.Павел е безразличен, равнодушен, студен, безжалостен и отегчен от всичко и всички. Досадата, празнотата, безсмислието на един живот са довели младия, някога „очеваден момък” до пълна духовна тъпота, „без никаква мисъл в главата”. Леността и парите са развратили душата на галения Пальо. Нравствената поквара и липсата на смислен духовен живот /а според писателя и откъсването от корените, от живителния сок на „майката земя”/, са превърнали някогашния личен хубавец в безсърдечен циник. Чрез конкретно-образното, Елин Пелин достига до обобщаващо внушение за същностните черти на различните слоеве в новото общество.
Последният от тримата братя търпи развитие в повестта изцяло под властта на лекото си птиче сърце. Добродушен, наивен, безгранично сърдечен към всички, той също е „цар на полето”, но докато чувствува трудовата мощ и задруга на цялото семейство. След делбата останал сам, Петър изпитва ужас и страх от жадната за човешки ръце земя. Без воля, той се оказва неспособен да се приспособи към настъпващите промени, постепенно губи почва под краката си и се пропива.
Двете картини на изображението /дома на Гераците/ имат силно естетическо въздействие в/у читателя: първата вдъхва оптимизъм и жизнерадост, а втората-болка и безкрайна покруса. Борът, „семейното знаме”, е отсечен и лежи в калта. Калта, като художествен елемент в изображението, носи допълнителен смислов заряд като символ на социална обреченост и безизходност. Елин Пелин въвежда отново стария Герак - грохнал, побелял и досаден на всички. Той непрекъснато се оплаква, че му е студено-една алюзия за скъсаните връзки между него и околния свят. От почитта на селяните и близките му няма и помен. Оставен сам, като остаряла и ненужна вещ, той изживява последните дни от живота си. Смъртта му е дълбоко символична - заедно с него умира и целият му свят. Дядо Матей Маргалака с учудване констатира: „Я, че той е умрял! Съвсем, съвсем изстинал!”.
Елин Пелин разкрива социално-икономическите процеси на българското село посредством ярко индивидуализираните, но и типизирани човешки характери. Повестта „Гераците” ни показва, че има нещо общовалидно и вечно в образа на света, който конструира в себе си.
Последният акорд на повестта е човешката болка на писателя по прекрасното, гинещо неумолимо под жестоки удари на новото време.
Големите етични и нравствени въпроси, пред които ни изправя творбата, са Животът в неговите трайни и променливи форми: Красотата, Възвишеното и Грозното, Достойното и Святото заедно с Отчуждението, Равнодушието и Позора. Тази дълбока нравствена проблематика, вечна като света, прави повестта „Гераците” актуална творба и я свързва с хората от всички времена.
