За ученика / Теми литература 11 клас / Елин Пелин
ЕЛИН ПЕЛИН - „ГЕРАЦИТЕ”
СОЦИАЛНИЯТ КРИЗИС НА БЪЛГАРСКОТО СЕЛО
Елин-Пелиновата повест „Гераците” отразява социалния кризис на българското село в началото на XX век. Резонансът от едно отминало патриархално време тревожи съзнанието на автора. Повествователният поглед е дистанциран, на места - дори съзерцателен. Този изобразителен ракурс не е типичен за Елин Пелин. Той не наблюдава, а изживява събитието в динамиката на сюжетната хронология. Самият автор е „участник” в случващото се, за което разказва. Но в „Гераците” повествователният изказ на Елин Пелин носи контраста между случило се, преживяно и разказано.
Причините за социалния кризис остават без коментар, скрити в миналото на героите - участници в драмата на общество, конфронтирало се с критериите за социална адаптация на човека в новите условия за живот.
Индивидуалният облик не на рода, а на отделния човек има единствено значение като ценност за новия социален модел, променящ нравствените устои на българското село. Събирателният образ на патриархалната родова общност се превръща в анахронизъм, в красива идилична приказка, която има реални стойности единствено в миналото, но В настоящето задълбочава конфликта между поколенията. Този контраст в социалната позиция на две поколения е основният двигател за действието в повестта „Гераците” на Елин Пелин.
Тезата за гибелта на патриархата в българското село е предопределена. Авторът наблюдава психологичния отзвук от социалния кризис в душите на своите герои, съчувства на стария Герак, но разказва за драмата на едно българско семейство от дистанцията на времето. Случката, която обикновено движи действието в Елин-Пелиновите разкази и ражда стремителния и жив диалог на героите, сега остава назад, твърде далеч в миналото. Тази нетипичност на случилото се променя и спецификата на повествователния изказ. Действието търси пространствена среда за изява на спомена, в Която „припламва” само част от него. Това обикновено е съкровен миг от живота на героите. Събирателен символно-пространствен образ на патриархалното минало на „Гераците” е лятото - време за жътва и за ритуално колективно сливане на човешките души със земята. От връзката със земята се черпят сили за възраждане на родовите устои. Нравствено по-извисени и духовно по-пречистени стават Елин-Пелиновите герои, когато „се къпе в човешки пот майката земя”. Но тези витални устои са анахронично-идилични. Отдавна родовите корени не черпят сили от възродителния труд и досега с гръдта на майката земя. Други са преживяванията, друго е настроението.
Елин Пелин улавя контраста в мисли и чувства. Преломът в душевността на патриархалния род - като своеобразна „смърт” на колективното човешко съзнание - идва с кончината на баба Марга - стопанката на семейното огнище на Гераците. Нравствените устои на идиличния матриархат рухват. Идва ред на патриархата. И Елин Пелин не закъснява да отбележи: „Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно откъде сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.”
Човешката душа се надвесва над пропаст. Доброто остава в миналото. То е красив спомен за живота на вече отишлите си, а злото става настояще в безрадостния делник на хората. Нещо ги дели и противопоставя: „Никой не знаеше как стана това, отде се роди тая завист между снахите, това недоверие между братята, което ги караше да се подозират. Дядо Йордан се опита да ги сплаши със своята строга дума, но тя бе изгубила тежестта си. Той гълчеше силно и сърдито, но усещаше, че думите плачат в душата му, и той правеше неимоверно усилие да скрие тая слабост.”
Конфликтът между поколенията е ясно очертан чрез преживяванията на стария Герак. Библейските категории „добро” и „зло” се оказват безсилни да обяснят смута в душата му. Те мотивират единствено трагичните му размисли: „Той знаеше, че доброто и злото се излупват в човека, както пиленцата се излупват из яйцето, но той не знаеше, защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца. Защо? И той дълго мислеше. От тая мисъл косата му бърже побеляваше и сънят му стана безпокоен.”
Разколебана е душата на Елин-Пелиновия герой. „Любовта бяга от човешките сърца!” - казва той. И нейният емоционален уют става приказен спомен. Към тази старинна приказка за човешкото идилично щастие принадлежи времето на дядо Йордан Герака: „Най-заможният човек в селото - пъргав и трудолюбив, - работил през целия си живот и сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му.”
Но приказката свършва дотук. Неговите синове няма да „удвоят и утроят” имотите, които самият той ще им остави, защото дяволът е отворил „в душите им бакалница и търгува с доброто и злото”.
Отново контрастът е налице. Настоящето трагично конфронтира библейското добро и екзистенциалното зло. Патриархатът е безсилен да противостои на „дявола” - синоним на необяснимото социално зло - в душите на хората. Нещо ново, но трагично необратимо разпознава старият Герак в помислите за бъдеще на своите синове.
Те са трима - като в приказките, но вълшебната формула за троичност на човешката съдба се изпълва с трагично социално съдържание. Тя не вещае вече щастие, а е предвестник на идващо зло. Приказката е с трагичен финал. Най-малкият от синовете - Павел тръгва не за да търси щастието си, а за да намери новото социално лице на своето време, формиран според нравствения кодекс на патриархата, той се оказва безпомощен да приеме предизвикателствата на социума. Завръщането на Павел в пространството на патриархално мислене и съзнание е символно натоварено със знака на злото. То има социално съдържание и изразява конфликта между минало и настояще. Сякаш с Павел в родния дом „влиза” осъзнатата безнадеждност на свят, оказал се излишен в социалните реалности на времето. Идилията свършва. Действителността се оказва по-жестока и от най-страшната приказка. Отчуждението е основният доказателствен мотив за психологическия разпад на човешката душевност. Старият свят е мъртъв. За него се оказва мъртва и душата на Павел: „...От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец ... Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си - разхождаше се - из двора, поглеждаше слънцето да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор - и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора.”
Но и най-големият син от рода на Гераците - Божан - се оказва подвластен на нравствения деформационен кризис, обхванал семейната душевност. Между виталното пристрастие към земята и променената човешка душевност застава нова, непозната страст. Твърде силно, надскачащо мярата за собственост, е желанието на Божан да притежава, да бъде господар не само на нивите, но и на плодовете от труда на другите. Той се отчуждава от патриархалния морал на дедите си.
Болката от тази неосъзната студенина се задълбочава и прераства в скрита, потайно разрушителна сила на егоистичния му АЗ: „Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като палария сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите, като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, а после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници.”
Жертви на неговата нова, изпепеляваща частнособственическа страст стават най-близките му. Най-силно е ранена и ограбена душата на стария Герак. Първородният му син не го пощадява. Не се спира пред нищо. След кражбата на прословутото имане на Гераците пропастта между баща и син става непреодолима. Две поколения се разделят и патриархалното минало се оказва безсилно да противостои на непознатия, далечен и чужд морал на новото социално време, преобърнало представите за добро и зло на българския селянин.
Тревогата от идващото социално зло усеща и душата на Петър - средния от тримата синове на стария Герак. Този Елин-Пелинов герой стои по-близо до патриархалния нравствен облик на дядо Йордан - последния традиционен представител на родовия корен, отколкото до изродения частнособственически морал на Божан. Петър въплъщава в по-съвременен вариант безсилието и неспособността за адаптация на стародавните колективни представи за труд на патриархалната задруга В новите социални условия за живот на българското село. Липсата на перспектива, носена като подсъзнателна тревога от разколебаната душевност на героя, прераства в лична човешка драма: „Петър, средният син на дядо Йордан, имаше широко и безгрижно сърце, беше голям нехайник, ден губеше се по лов, напиваше се и пущаше вересия...
На Петър му беше мъчно.
На своето ново собствено огнище той погледна без ищах. Неговото сърце се из-пълни с безсилна завист към Божан. Едно време, когато мислеше, че ще падне и в неговата ръка нещо от приказните пари на баща му, на широката му душа не тежаха грижи и той беше спокоен.
Но сега!
Сега той имаше само земя, широка и корава земя, с която трябваше да се бори. Труд и нищо друго ... Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.”
Между миналото и настоящето застава проблемът за земята и труда, екзистенциална грижа и отговорност не на родовия колектив, а на отделния човек. Петър не може да посрещне и устои на новите социални предизвикателства на времето. Той се оказва далечен и чужд на своето настояще. Трагично е бъдещето му и героят на Елин Пелин го осъзнава.
Жестоко наказани от социалния обрат в българското село са Елка - съпругата на Павел, и Захаринчо - неговият невръстен син.
Родовото дърво се оказва без филизи. Неслучайно в края на повестта е отрязан борът - „семейното знаме на Гераците” - и то не от друг, а от Петър, от сина без социално бъдеще и перспектива. Родовите корени загиват. Елка умира. Захаринчо ще изчезне сред сивата човешка маса на големия град. Следите на Павел се губят, Петър нравствено деградира. Единствен остава Божан. На него принадлежи настоящето, но и бъдещето. Но Божан е от друг свят. Отдавна е обърнал гръб на патриархалното минало на дедите си. Времето на патриархата е свършило. Разделена е земята, отчуждени са човешките души.
Тъжни са авторовите послания в повестта „Гераците”. Останал реалист при разкриване на човешкия нравствен кризис, Елин Пелин не скрива носталгията си по патриархалната, макар и безвъзвратно отишла си, идилия на българското село.
